Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Ако се бях родила преди 100 години, в момента едва ли щях да пиша този текст, а най-вероятно щях да си играя мирно и покорно на прилежна домакиня…

Щях да си стоя вкъщи, да чистя, да готвя, да гледам децата и да удовлетворявам желанията на скъпоценния ми съпруг.

Ако се бях родила преди 100 години, едва ли щях да мога да пиша и чета, но пък щях да съм блажена невежа – посредствена жена, с интелект, колкото да сметне колко подправки на око да сложи в гозбата, която ври на котлона…

И ако сравня живота си досега, познавайки го толкова до болка добре, с живота, който бих имала преди век, мисля, че

ние, жените, си изгубихме посоката…

За последното столетие жената от обикновена домакиня и детегледачка се превърна още и в основен източник на доходи в семейството, в шофьор, в кралица на красотата, в купувач и създател на дома си, в отличен професионалист в работата си, в супер майка, в перфектен кулинар, във фитнес модел и какво ли още не.

От нещо устойчиво и сигурно еманципацията накара жените да се разклонят в най-всеобхватни направления и създаде онзи мит за свръхжените. Или може би точно ние, жените, си го създадохме сами.

Факт е обаче, че легендата за жената, която може всичко, си витае във въздуха от десетки години и особено през последните десет направо увисва като тежест върху раменете на съвременните представителки на нежния пол.

За справка – през последните 100 години социалната роля на мъжете не се е променила изобщо… И онова до болка познато „да засади дърво и да построи къща“ си битува и се счита за абсолютно достатъчно, за да се наречеш мъж.

Само че днес – честно казано – като знам как живея и какви неща правя, като знам какво си позволявам и какви ги върша, като знам каква домакиня съм и какви умения имам извън домакинството, просто ми идва да кажа само едно

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Защото онова, което бих нарекла опит и опознаване на противоположния пол, те биха осъдили като леко поведение. Но пък считам, че мъжете със сигурност си го заслужават!

От една страна жените все се опитваме да се усъвършенстваме и да бъдем всичко наведнъж – да сме едновременно красивите, с хубаво лице, с безупречната визия, да се обличаме добре, да работим здраво за целите и мечтите си или в общи линии да сме от онзи тип, който докато си прави упражненията сутрин у дома (и непременно вече имаме плочки и издадено назад стегнато дупе), се набира за лицеви опори с едната ръка и паралелно с другата си играе с децата, бърше пода и праха и простира дрехите! 

Но пък от друга сме наясно, че сме достатъчно независими и самостоятелни и можем да се справим с всички препятствия в ежедневието си. И на практика мъжете не са ни толкова необходими… Можем да бъдем привлечени единствено от силен и ярко доминиращ с излъчването и характера си мъж. А такива все по-трудно се срещат. Има ги, но са рядкост.

Затова го твърдя искрено – повечето мъже са в наистина неизгодна позиция.

Просто защото вече няма какво да ни предложат. И ние го знаем, те също го осъзнават…

Еманципацията става все по-осезаема. Правим се на свръхжени, знаем, че това наистина е така и че можем да постигнем всичко сами. Убедени сме, че можем да сме перфектни във всяко отношение и някак това се получава с неимоверна трудност. Но все пак се случва: ставаме и секси майките, и всеотдайните съпруги и щурите кариеристки – накуп. И въпреки всичко, това не ни удовлетворява… Усещаме, че нещо не е наред.

Защото просто в природата няма съвършенство – има хармония, има баланс, има равновесие между доброто и злото. Но в никакъв цветът не е само един.

Така е и с жените, и с мъжете. Перфектното не съществува. Но има цялост. Необходимост. Едното не може без другото. И обратно…

Като се знам каква жена съм и на какво съм способна, когато обичам един мъж, откровено се чудя дали съществува такъв, който го заслужава…

А като знам какви са мъжете днес – тежко им на жените!

Реклама

Приятно ми е, аз съм онази, мрънкащата, която може да направи всичко сама!

Тази история ме хвана в период, непознат за мен. Труден, разместващ пластовете земя под нозете ми, реалността се пренареждаше, без да се допитва до мнението ми.

Нямах нужда от помощ, а просто от усещането за присъствие и подкрепа; че не бях сама срещу света; че има поне една душа, луда и необуздана като мен, която ще устои на духащия срещу мен вятър от изпитания и ще се държим заедно.

Не задължително хванати за ръце, но с доверие, че няма да се предадем взаимно.

Знаех, че ще се справя и че е въпрос на време и нагласа емоционалното ми земетресение да утихне и да ме обвземе онова приятно и познато усещане за спокойствие.

Но дотогава просто имах необходимост от онова кротко и сдържано

Всичко ще бъде наред

„Всичко ще бъде наред“, което така и не получих…

А аз единствено това да видя исках…

Сега, малко след този ураган от вълнения, и добри и малко лоши, знам, че жена никога не бива да бъде оставяна да се бори сама срещу суровата природа на света.

И колкото и силна да изглежда и бъде действително, да знае твърдо, че до нея има мощна, крепка и издръжлива душа. Човек, на когото може да разчита…

Всяка жена може да пренесе багажа си сама. Да носи тежки торби, без да помоли за помощ. Да страда тихо и да плаче нощем, без никой да я види, а на сутринта, да покаже най-широката усмивка, на която е способна просто, за да избегне въпроса „Какво се е случило?“

Всяка жена може да си отвори вратата сама, да се издържа сама, да се оправя сама с грижите за себе си, за дома, за автомобила си, да си сипе сама вода от стъклената бутилка в чашата, когато е на ресторант. Да шофира в най-тежките условия, за да свърши отговорно задачите, които е поела.

Всяка жена може да работи за себе си и да се справя сама с живота.

Но всяка жена трябва да може да си позволи поне веднъж да е онази, слабата, ранимата, нежната, мрънкащата, оплакващата се колко ѝ е трудно да се справя с всички тези неща сама; колко ѝ е писнало всеки ден да мултитасква и да мисли за всички детайли просто защото няма на кого да се довери…

Доста дълго сдържах слабостта и неприязънта си към различни ситуации в себе си. Бях тиха, умерена и дори нещо да провокираше гнева ми, го потисках вътре в мен. Все да бъда разбиращата, поставящата се на ответното място, проявяващата солидарност, доброта и благородство. И не, днес няма да спра добра!

Просто ще бъда онази, мрънкащата, която ще заяви себе си с всички неща, които обожава и които я дразнят – тук и сега, на мига.

Без да преглъща и запазва горчивината в сърцето си. Ще бъда онази, която ще си каже какво не ѝ е наред, какво я дразни, какво я вбесява, какво я кара да полудява от любов, какво я разнежва и разтопява.

Ще знам, че мога да се справя с всичко сама, без който и да било да ми помагам, но няма да го искам.

Защото съм създадена с поглед – който изкаже почитта ми към онзи, който ще бъде до мен.

Защото съм създадена с устни – който да изрекат „Благодаря“, когато съществото ми получи подкрепа.

Защото съм създадена с ръце и душа, които да бъдат хванати здраво в труден момент и копнеещи просто да знаят, че „всичко ще бъде наред“.

Дори и сега да не е.

В крайна сметка все някога всичко се подрежда. Както трябва да е. Но дотогава разумът просто търси начин да устои. И никой не заслужава да преминава сам до там – нито аз, нито ти…

Неговата бивша – моя най-добра приятелка

Текстът е изпратен до редакцията ни от Илина Василева. Всяко последвало републикуване или цитиране трябва да посочва името ѝ като автор и Вита Морена като източник.

Знам какво ще кажете – бивша и най-добра приятелка са две тотално изключващи се понятия. Прави сте – това е взривоопасна комбинация.

Запознах се с бившата на моя приятел по работа. Включих се с много ентусиазъм в един проект за мобилно приложение и после разбрах, че въпросната девойка е основател. Ауч!

При всяка ситуация, в която бяхме на различни мения, двете се хващахме за косите. С една дума – кОпон.

И тогава трябваше да направя избор: прибирам ноктите установявам мир или кой от къде е. Но нали не падам по гръб, останах. И тогава започна истинската веселба.

Правех всичко възможно да докажа, че съм по-добра, по-умна, по-красива и каквото още се сетите от нея. Докато се напъвах да се изтъкна, тя се държеше мило, искаше мнението ми по въпроси, свързани с проекта и ми помагаше.

Виждах, че моята бивша, както започнах да я наричам, иска да се разбираме добре и даже да сме приятелки. Как ли пък не? Все едно да носиш чорапи и сандали. Жива да не бях!

Вселената обаче не беше на това мнение. Колкото повече се опитвах да покажа, че съм по-добра, толкова повече се провалях.

В един хубав ден, когато двете се сдърпахме и бях готова да начертая ринга, в миг на бясно умопомрачение погледнах я в очите и… видях собственото си отражение.

Видях „отстрани” как двете си скубем косите, щипем се и се дерем с нокти. Избухнах в неудържим смях. Изсмях се на самата себе си и на нея.

Истината е, че аз не съм по-добра от нея. Нито пък тя от мен. Двете сме еднакво лоши и разбира се, емоционално нестабилни.

Май моята бивша току-що бе повишена в моя най-добра приятелка. Честно ли?

Всъщност, има различни видове приятели. С едните можеш да поръчваш уиски и да обсъждаш на кое момиче в дискотеката най-много му личи целулитът.

С други говориш посреднощ за нещата от живота и копаеш трупове, ако се наложи.

А трети идват в живота ти с мазна усмивка, заради която чак ти идва да ги убиеш с лопата и излежиш, но те карат да ги погледнеш в очите само, за да разбереш, че си същата смотанячка като тях, но ако се осъзнаеш навреме, може и да успееш в живота.

Вярвам във всяко едно от тези приятелства. Най-добрият приятел е този, с когото си себе си.

Той те приема каквато си, а ако си късметлийка, те учи как да станеш по-добра версия на самата себе си.

Това направи и неговата бивша и без да искам се превърна в моя най-добра приятелка. Май не съм имала по-добра.

Автор: Илина Василева

Любов, защо се прецака?

Има една кратичка притча за живота и човека. Вторият имал много трудности и попитал първия кога ще го дари с радост.

„Ще направя живота ти щастлив. Но първо ще направя теб силен!“ – така отвърнала съдбата.

И така, между щастието и душевната сила да се бориш с проблемите, някъде безшумно започва и свършва любовта…

В началото, отдадена към по-позитивния нюанс на тези емоции, в края – към негативния.

Когато една любов „се прецака“ или иначе казано изгние толкова много отвътре, че белезите на разяждането личат вече и на повърхността,  всички се питаме дали трябва да сме щастливи или силни?

Да се радваме, че нещо мъртво се откъсва от нас или да бъдем корави, защото ни предстои страдание, изживявайки я…

Когато една любов „се прецака“ това не означава непременно, че ще приключи.

По-скоро ще донесе равносметки, опит, мъдрост, себепознание. Възможно е да бъде преоткрита, да покаже една нова светлина на душите и телата.

Любовта има точно 2 състояния – щастие и сила. Когато е пълноценна и здравословна, важи първото, когато боли и ни разочарова – трябва да се стегнем и да устоим на бремето, което носи.

Любовта „се прецаква“ заради хората в нея. Заради его, заради несподелени ценности, заради нежелание да се поставиш на мястото на другия „в отбора“, заради неспособността да пречупиш разбиранията си, за да станеш по-добър човек в тази връзка.

Но все пак, крепи ни осъзнатият факт, че ако любовта „се прецака“, значи просто не е тази любов, която ни е нужна.

Накрая разбираме, че тези, които искат да бъдат до нас, са до нас и без да ги молим…

Че никой не може да ни даде онова, което друг може да ни обещае. Но ние все пак искаме действията, не приказките.

И в крайна сметка, истинската любов не се прецаква, тя просто се случва. И се запазва…

Както казват мъдрите хора, да започнеш любовта е прекрасно, но да останеш в нея завинаги е велико!

Който е намерил в теб щастие – е твой. Всички други са гости.

Пожелавам си те…

Изтърколи се старата година.

Овехтяла и сякаш толкова далечна, макар и да беше във вихъра си допреди няколко дни.

Каквото е трябвало да се случи, се е случило.

Каквото не е било нужно, ни е било спестено, макар толкова силно да сме искали онзи лъскав автомобил или страхотната нова работа в престижната фирма. Минало. Свършено е и край.

Вече гледаме напред с мисълта, че дори това, което не е станало според плановете ни, е било за наше добро. За да се случи нещо още по-добро.

Наричаме си късмети за младата, току-що започнала година, правим хороскопи и гадания с единственото желание да е малко по-успешна и благодатна от изминалата.

Е, и много по-успешна няма да откажем. А защо да не е вдъхновяваща, удивителна и фантастична?

Надяваме се, кроим планове и прелистваме каталога на своя живот. Един мечтае за луксозен живот, друг за голяма любов, трети за хубав дом, а има и мнозина с простички, но съдбоносни желания – оздравяване на болен роднина или единствено чифт здрави обувки.

Понякога се нуждаем само от здраве, релакс и малко повече енергия, за да осъществим намеренията си.

Когато си здрав, значи си способен да изпълниш целите си. Нямаш пречки и всичко зависи от теб самия. Без уговорки и без оправдания.

Искаш ли да видиш проектите си, облечени в реалност, действай. Това е твоята година и твоето време.

Тази година си пожелавам нов живот. Не, не защото предишния ми, този, в който се чувствам удобно сега, е лош.

Искам нов живот, за да мога да преоткрия позаспалите си умения, да измеря лично нови хоризонти и маршрути за пътешествия, да пробвам и усетя неизвестни начинания, които да ме правят щастлива и да ме карат да се чувствам жива, да има достатъчно любов покрай мен, да науча нов език.

Не искам много, а само колкото ми е нужно.

Пожелавам си хубава година и хубав живот. Пожелавам го и на вас. Да имаме хубава и успешна година, за да ни бъде уютно и да се обичаме. Колкото повече хора се чувстват удовлетворени от съдбата си, толкова повече ще бъдем обградени от обич, хармония и благодат.

Принцове много, кралят е един!

Историята за Пепеляшка. Версия 2017-а година:

Настъпва полунощ и преобразеното във вълшебна красавица от добрата фея орисница момиче трябва да си тръгне от дворцовия бал, преди каляската отново да се превърне в тиква.

Забързана, за да се прибере у дома, Пепеляшка тича към каретата, а принцът едвам я достига…

„Но аз дори не знам името ти. Как ще те открия отново?“, пита задъхано той.

Замислен, след секунда, вече е извадил смартфона си и макар Пепеляшка отдавна да е изгубила пантофката си и да е потеглила обратно към вкъщи, той отваря своя Messenger, влиза в профилите на Снежанка и Спящата красавица и вижда, че с Пепеляшка имат цели 7 общи приятели.

Поканата му за приятелство вече е изпратена и сега остава просто да изчака тя да я приеме и да успее да намери време за чат измежду всички задачи, с които я обсипват злата мащеха и надменните доведени сестри…

Така действат почти всички съвременни принцове. Но пък и критериите на съвременните принцеси са доста занижени. Без ухажване, романтика и магическа история, която да стои зад съдбовната среща на 2 сродни души.

Ако приказката за Пепеляшка се беше случила днес, обувката никога нямаше да бъде намерена. Най-вероятно дори никой нямаше да разбере, че изобщо има изгубена пантофка. Притежателката й просто щеше да си купи нов чифт от мола с 30% намаление.

Затова истинските жени вече не търсят принцове. Колкото и да са вярвали в съществуването им… Търсят си крал!

Едва ли някой би харесал приказки, започващи с „Чатил си веднъж принцът в Tinder…“

А кралете, от своя страна, са онези специални мъже, които просто усещаш с цялото си същество, че са по-различни от другите, в хубавия смисъл.

Те са учтиви и любезни с всички жени, но към теб отношението им, виждаш го, е още по-прекрасно. Ще ти отворят вратата, ще ти дадат път, ще носят тежката ти дамска чанта, ако раменете ти не издържат. Ще бъдат твои приятели, любовници и спътници едновременно. Ще бъдат твърдите мъже, на които да разчиташ във всеки един момент.

И макар да не са онези крале от приказките, с тях живееш в съвременна приказка. И това е най-важното.

Ако допреди 10 години всички казваха, че чакат принца или че трябва да целунеш много жаби, докато откриеш онази, която ще се превърне в принц след целувката, днес важи мисълта

Принцове много, но кралят е един!

И не, не, че има само един крал, за който трябва да се избият всички жени. Просто за всяка жена си има отреден крал сред всички (псевдо) принцове, които среща в живота си.

Такава е разликата между принцовете и кралете – първите ще ти откраднат напразно времето, вторите ще ти откраднат сърцето, и ще е завинаги!

Сигурно затова съществителното „крал“ се дублира с глагола „крал“. Защото мъжете-крале крадат така, че да направят любимата си жена щастлива. Крадат отрицателните й емоции след като се е прибрала от работа, крадат скуката й, крадат нещастието и сълзите й, крадат безумните й женски мисли на развинтеното въображение. Успокояват я и я уверяват, че всичко е наред.

Затова ако във Facebook си посочила като интерес „мъже“ или „принцове“, отсега нататък си търси крал, онзи, единственият за теб. Едва ли някога ще заживеете в дворец, но със сигурност ще изживеете далеч по-вълнуващи и приказни сюжети.

Търси се: мистър Декември

Писна ми от жестоко ледени мъже!

Писна ми от мъже, които ти обещават да е горещо… Ала просто опожаряват сетивата ти и те разочароват.

Измамници с топла външност, изричащи топли думи, стрелкащи те с топъл поглед, но със студени мисли! В които виждаш юлска и августовска поквара, но сърцата им прозират с празнотата си. Невъзможни, неспособни нито да приемат, нито да излъчат любов.

Обичам онова време от годината, когато става толкова студено, че единственото, за което имаш дързостта да мислиш, става смразяващото усещане, че си сам, но всъщност ужасно силно ти се обича…

Търся си мъж, студен отвън, със студени очи, напомнящи на хладен изгрев над Алпите, но с приветливи и жарки желания към мен…

Търся си… мистър Декември!

Да се наслаждаваме заедно на снега, да ни е толкова слънчево в душите, че минусовите температури да са просто цифра.

Да се разхождаме в заснежената гора на малкото градче, където ще избягаме от света за уикенда, да се топлим пред камината, да пием горещ шоколад и да вярваме в приказки.

Да ни е вълшебно! Да ни е превъзбудено… Да ни е вдъхновено един от друг!

Да сме наивно глупави, облечени в коледни пуловери на елени и пухкави чорапи, почти допрени до горящия пред нас огън.

Да се разтапяме от ласките си в горещия басейн, да релаксираме в сауна с аромат на билки и етерични масла, да се прегръщаме и правим любов.

Такъв го искам. Декември. Или просто Д…

Да ми бъде дом на сърцето, в който ще се чувствам уютно. Да е моята хармония, да е пристанът, който ще ме накара да усетя мир и спокойствие, дори навън да върлува снежна виелица. Да ми каже стабилно „Всичко ще бъде наред“ и да бъда напълно убедена, че ще е точно така!

Да знам, че щом погаля брадата му и се гушна, забила лице в ключицата му, ще бъда напълно защитена от всички злини на планетата.

Такъв ми трябва – да е студен, но само за мен парещ…

Като декември, мразовит, строг и хладнокръвен, но с мисълта, че в края историята няма да завърши подло, а с празници и фойерверки. С изригвания, с празненства, с усмивки. Точно както дванадесетият месец от година приключва с Коледа и Нова Година, дори да е бил труден, изпълнен с оросяващи ума равносметки и хладина.

Мисля, че се наситих на априлски и юнски мъже. Мечтая си за декемврийския… Обича ми се!

И вярвам, че този декември ще ми се случи!

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него. Ако това е вярно, значи ще ми се случиш толкова скоро…

Раят е там, където сме двамата, а адът – във всяка песъчинка време, когато те няма.

Винаги всичко започва и свършва с това на кого искаш да кажеш първо добрите новини в живота си. Аз искам да ги споделям единствено на теб.

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за теб. По пътя на тази логика – вероятно и ти мислиш за мен 25 часа в денонощието… Поне така се надявам…

Ти си взрив, който избухва в моето мъничко сърце, в моята мъничка Вселена, всеки път, когато те видя.

Чувствата ми са рани, покрити с лейкопласт. И да ме нараниш жестоко, и да ме извисиш на върха на щастието, просто трябва да дръпнеш рязко лепенката от кожата ми. Да ме заболи от печал или от удоволствие, ти ще решиш.

Знам, че ти е трудно, когато нямаш сили да тръгнеш, нито причина да останеш.

Никога няма да ме намериш там, където си ме оставил някога. От цялото ти безмълвие осъзнах, че това, което не можеш да кажеш, много ти личи.

Сякаш съм създадена да те разбирам, но не и да бъда разбрана от теб…

Убедена съм, че бих могла да преживея всичките ти зими, за да бъдеш моето лято.

Вярно се оказа, че опиташ ли да обикнеш човек, да го почувстваш, да разбереш, че без него не можеш да живееш, той ще те убие…

Аз безмълвно ще продължавам да следвам слънцето в очите на този любим човек, ти, дето все го няма.

И нека ми се сбъдне онова, за което мълча…

Истинската причина защо жените губят интерес към мъжете

Знам, че много мъже и жени вероятно ще се обидят за това, което съм на път да разкрия. Но нека първо да кажа, че в никакъв случай не съм женомразка.

Обичам мъжете! Нека е ясно!

Аз съм майка на момче, имам прекрасен баща, ценя мъжете в цялото им съвършенство, състрадателност, креативност, грижовност, чувственост и старателност, аз имам много приятели мъже. Така че в никакъв случай не бих могла да изпитам лоши чувства към мъж.

Всъщност няма и причина затова, тъй като всички ние съдържаме в себе си и мъжка, и женска енергия.

Тази автентичност ни прави човешки същества. Вътре в нас, ние носим и мъжкото, и женското начало, което ни сближава и ни кара да влюбваме, да изпитваме влечение към противоположния пол, кара ни да се впускаме в дълбоки връзки, да се впускаме в дълбоки преживявания. Но и понякога ни кара – след време – да губим интерес към мъжете.

И това, категорична съм, няма нищо общо със сексуалния живот, с финансовото им състояние, с фигурата им или колко често спортуват. Жените въобще не са толкова повърхностни, когато решават категорично развоя на връзките си.

Истината е, че жените имат сходни емоционални, интелектуални и социални потребности. Те имат много близки, почти еднакви искания и изисквания в отношенията си с човека до себе си:

• Приятелство (да изпитват чувството за общност и родство),
• Умствено стимулиране (да се чувстват включени в обща дейност, ангажираност и разговор с половинката си),
• Потвърждение (да усещат, че съществуват в интересите на мъжа до себе си, че са атрактивни)
• Взаимност (да усещат романтика, спокойствие, отдаденост).

В някакъв момент от взаимоотношенията, мъжете спират да проявяват някоя от следните функции във възприятието на жената и така нейните психологически нужди малко по малко се усилват. Така се стига до етап, в който тя осъзнава, че нито има какво повече да даде в тази връзка, нито какво повече да получи емоционално от човека, с когото досега е споделяла живота си.

Всеизвестен факт е, че мъжете понякога дори и да “напускат” връзката физически, не се отдалечават емоционално от жената, която обичат. При жените нещата стоят по друг начин – те на първо място преценят дали емоционалният им интерес е достатъчен, за да бъдат с този мъж и ако той не отговаря на потребностите им, напускат взаимоотношенията завинаги.

Но да се върнем към основите: когато в общия живот липсва укрепналото приятелство, когато двойката не се стимулира мисловно взаимно, когато жената се чувства непризната и креативността във взаимоотношенията е изчезнала, това създава предпоставка отношенията да станат скучни и безперспективни за жената.

И колкото да се опитва да се самоубеди, че тези 4 фактора не са всичко, което ѝ е необходимо, че има много по-важни и значими неща от тях в любовта, защо тогава толкова много жени остават неудовлетворени от подобен тип връзки.

И макар повечето жени да са възпитани да търсят стабилността в един партньор, понякога това не е емоционално достатъчно за техните възприятия, понякога това се явява твърде стара традиция, която не може да надвие потребността от задоволително сексуално и емоционално общуване.

Жените са дълбоки, земни, интуитивни души.

И именно тази дълбочина и интуиция ги кара да превръщат взаимоотношенията си в нещо, което мнозина биха определили като твърде сложно. Жените търсят и се нуждаят от повече на ниво душевност. Те търсят повече във взаимоотношенията и взаимодействията с мъжете. Търсят духовен и емоционален обмен.

В интерес на истината, дори и всичко това да звучи наистина неразбираемо, формулата една жена да има нестихващ интерес към един човек са точно тези белези: приятелство, умствено стимулиране, признание и творчество.

Но да се случват свободно, искрено и без скрити цели. Това гарантира автентичността и единството във връзката.

Не че една жена не би могла да съществува и в другия тип взаимоотношения, но тези, покриващи 4-те показателя, са много по ярки и пълноценни.

Автор на статията е лайф коучът Мелани Крисчън;
Източник: themindsjournal.com
Авторският превод: Вита Морена