„Хотел „Захер“ – историята на „кралицата на Виена“ Ана Захер – и нейният хотел

Колекция „Музи“ събира вълнуващи романи за изключителни героини – олицетворяващи новата, еманципирана жена от края на XIX и първата половина на XX век.

Жени, чиито живот е бил изпълнен с изкуство, вдъхновявали артисти и самите те изпълнени с вдъхновение. Живот на фона на драматични исторически промени и из улиците на бляскавите метрополии – Париж, Лондон, Берлин…

Тази есен Колекция „Музи“ ни отвежда във Виена и ни отваря вратите към хотел „Захер“ – една от ярките емблеми на града – и към бурния живот между стените му. А из коридорите на пищната сграда се разпорежда Ана Захер, жената, изградила репутацията на хотела като средище на артисти, аристократи, политици и благодарение на която всяка уважавана сладкарница по света има в менюто си торта „Захер“. Оригиналната рецепта за кулинарния шедьовър също се крие между кориците на книгата.

И днес в сърцето на Виена, точно срещу Националния оперен театър, се издига внушителната сграда на хотел с емблематично име – „Захер“.

Построен през втората половина на XIX век, хотелът, собственост на Едуард Захер, сина на създателя на едноименната торта, бързо се превръща в център за срещи на виенския, а и на европейския политически и културен елит. В неговите елегантни апартаменти отсядат държавни глави, звезди от цял свят, а в легендарните дискретни сепарета вечерят император Франц Йозеф, кралица Елизабет II, Херберт фон Караян…

Anna Sacher

Името „Захер“ е известно на милиони хора по света, но малцина знаят, че блясъкът и престижът на хотела, а и дълговечната слава на прочутата торта, се дължат на една жена – Ана Мария Захер, на нейния финес, безпогрешен вкус, неизчерпаема енергия и здрава ръка…

Годината е 1892-ра, градът – Виена, бляскавата столица на една от последните империи в света. В една от най-прочутите ѝ сгради, хотел „Захер“, гасне Едуард Захер, нейният собственик. Кой ще го наследи, кой ще поеме проспериращото предприятие? Синът му е малък, съпругата му е просто жена…

Но не така мисли 33-годишната Ана Мария. Защото тя е огън и пламък, защото е една от „новите“ жени – жена със способности и самочувствие, жена, нехаеща за мястото, отреждано ѝ от старите обществени норми. И през следващите десетилетия хотелът ще стане в нейните ръце марка за елегантност и лукс, един от най-известните в света.

Zaher_990x350

Докато новата господарка обикаля салоните с пура и рояк френски булдози, в хотел „Захер“ отсядат в един и същи ден две новобрачни двойки. Само Съдбата знае какво им е подготвила, какви връзки и тайни ще разтърсят богатите фамилии, от които те произхождат. А двете млади съпруги ще станат едни от предвестничките на новото време за жената – жената, решена да отвоюва своето място в мъжкия свят…

За автора:
Родика Дьонерт е родена в Букурещ през 1960 г. Завършва Висшето училище за театрално и филмово изкуство в Потсдам/„Бабелсберг“, след което работи дълги години като режисьорка и сценаристка. От 1996 г. пише книги.

rodica-doehnert-01

Романът „Хотел „Захер“ става основа за сценарий и е филмиран. През 2017 г. Родика Дьонерт получава за него отличието за най-добър сценарий на Международния конкурс за телевизионна драма в Сеул.

Реклама

„Дъщерята на художника“ – роман за гений, носталгия и любов

В Колекция „Музи“ на издателство „Емас“ се срещат цяла галерия героини-музи, вдъхновени и вдъхновяващи, олицетворяващи новата, еманципирана жена от края на 19-и и първата половина на 20-и век. Между кориците на романите, включени в поредицата, ви очакват артистични светове, пропити с атмосферата на блестящите метрополии – Париж, Берлин, Виена, Лондон…

А новата муза, за която четем в „Дъщерята на художника“, е Ида Шагал – прекрасният роман на Глория Голдрайх навлиза в дълбочина във взаимоотношенията в семейство Шагал, където гений, страст и дълг са неизменно вкоренени.

Marc Chagall https://www.tuttartpitturasculturapoesiamusica.com

Марк Шагал заедно с дъщеря си Ида

Във френското селце Моншове, скрит от хаоса на пулсиращия с новото време Париж, но и достатъчно близо до него и до бохемата, към която принадлежи, през 30-те години на миналия век живее Марк Шагал. Живее в красивото обкръжение на Белла, своята голяма, единствена и неувяхваща любов, всеотдайна съпруга и муза, и на тяхната дъщеря Ида.

Преминали през ада на бягството от родния Витебск в Русия, нежелани като евреи във втората избрана родина – Германия, семейство Шагал са намерили покой и защита сред зидовете на романтична старинна къща, в двор с ухаещи люляци. Марк е вече признат художник, в чиито странни образи и композиции, в цветовете, дошли ненадейно от изтока, Париж вижда гения. Белла е отдадена на семейството и на своите стихове и спомени, които документира в изящна проза. А между двамата и в техния свят на възвишеност и красота расте малката Ида, закриляна като парниково цвете от бурите и палещото слънце, от пороите и сушите на реалния живот.

Семейство Шагал

И нито Марк, нито Белла забелязват, че тяхното малко момиченце вече навършва седемнайсет…

Ида, девойка с разцъфваща необикновена красота, очаква с нетърпение втория летен лагер в живота си. Предната година родителите ѝ са позволили за пръв път в живота ѝ да се отдели от тях. И тя е срещнала любовта – младия студент по право Мишел. 

След цяла година раздяла младежкото увлечение избуява в неудържима страст. И завършва с брак. Несполучлив и за двамата.

Chagall family

Ида прави опити да рисува, баща ѝ мечтае да я види своя наследница, но явно геният в семейството е един. С времето младата жена вижда своето призвание в друго – да бъде в помощ на баща си, да направи творчеството му достояние на света.

Израснала сред най-големите имена на епохата – Пикасо, Матис, Липшиц… – тя разбира, че големият творец е безсилен да се справи с баналните неща от ежедневието, включително със сметките си. Че в днешното време, ако не те види светът, ще те забравят. И картините на Шагал тръгват за Лондон, Ню Йорк, Венеция, Берлин… Не след дълго настъпват лоши времена за евреите и във Франция – Шагалови трябва да бягат в Америка. С 500 картини! Ида е навсякъде, Ида е за всичко. Давайки си сметка, че бракът ѝ се разпада.

Дъщерята на художника

Но идва краят на войната и краят на изгнаничеството. И преданата дъщеря се замисля за своята съдба, за отчайващата нужда от нова, удовлетворяваща любов, за деца. Докога ще поставя на заден план собствения си млад живот…

За автора
Глория Голдрайх завършва университета „Брендайс“ в Масачузетс, учи и история на евреите в Еврейския университет в Йерусалим. Работи като координатор на образователния отдел към Националния център „Хадаса“ и като директор „Връзки с обществеността“ в Колежа „Барух“, Ню Йорк. 

Още като студентка нейн разказ се появява на страниците на списание „Севънтийн“ и оттогава прозата и есетата ѝ не спират да бъдат публикувани в безброй периодични издания и антологии. 

Голдрайх има дълга и разнообразна писателска кариера – в библиографията ѝ фигурират образователни книги за деца, романи за тийнейджъри и за възрастни, за които получава международно признание и награди. 

Изнасяла е лекции из Щатите и Канада.

Глория Голдрайх и съпругът ѝ юрист живеят в щата Ню Йорк и се радват на шест внучета.

Малкият град не побира мечтите ти, а Берлин изкушава с възможности

Берлин на 20-те – герой в новата книга от колекцията „Музи“

Колекцията „Музи“ на издателство „Емас“, макар и съвсем млада, вече доби облик и място на книжния ни пазар. Романите за млади, целеустремени жени, застанали на кръстопътя на изкуството, любовта и дълга, завладяват не само с характера на „жените-музи“, но и с обаянието на епохата – началото на ХХ век, епоха на бурен, незапомнен културен възход, епоха на обновление във всички сфери на изкуството.

И най-естествен герой в тези книги е градът, градът на действието, градът на вдъхновението, градът – център на изкуството. Париж, Виена, Лондон, Ню Йорк, Мюнхен… В новата книга от колекцията героят е Берлин. Макар и малко известна в България като културна метрополия, столицата на Германия играе съществена роля в творческия водовъртеж на периода между двете войни.

ВРЕМЕТО

Средата на 20-те, Берлин. От края на голямата война са минали само няколко години, но в метрополията на бившия Райх не цари усещането за победена държава.

Скъпи коли летят по широките булеварди, пред препълнени зали театрите поставят пиеса след пиеса на нови драматурзи, киностудията „Уфа“ бълва филм след филм и звезда след звезда, немалко от които световни, в политическите кабарета млади писатели се надпреварват в новия литературен жанр, галериите едва сварват да представят новите скандални художници, из задимените кафенета и ресторанти беснее новата музика, дошла отвъд океана.

Всичко е ново, всичко свети, всичко трепти. Време на културен възход, време и на еманципиране от отколешните представи за изкуството и живота.

А в центъра на този задъхан град стои той, засенченият денем и блестящият нощем булевард „Под липите“. Стои със своите безброй места за кратка отмора и привлича като магнит творци и меценати, буржоа и аристократи, застаряващи богати дами и млади, освободени от предразсъдъци жени. И с „Кафето под липите“, където се тълпят всички, които искат да са в крак с времето.

Кафе под липите

Един ден на гарата на този кипящ от живот град слиза млада жена. Тя идва от малък еснафски градец и носи със себе си своята пишеща машина и своя талант…

ДЕЙСТВИЕТО

Макар и толкова млада, Фрици вече има зад гърба си две огромни разочарования. Разрушена е представата ѝ за любовта, сринат е стремежът ѝ към творческа изява. В нейния малък роден град никой, дори годеникът ѝ, не приема особеното, новото в нейното мислене.

Но младото момиче мечтае. Да пише, да създава сценарии за филми, да твори – това е нейната мечта. Тогава какво ѝ остава – да грабне куфара с най-необходимото и още по-необходимото – своята пишеща машина, и да замине за големия град.

В Берлин, разбира се, не я чака покана за сценарий във филмовата студия „Уфа“. Но нали човек трябва да се препитава. Фрици е учила машинопис и напълно наясно с възможностите си или по-точно с липсата на такива, тя започва работа като машинописка. И може би това е намесата на съдбата – попада на ексцентричния, главоломно обедняващ граф Фон Келер, чиито статии трябва да преписва. Защото около затъналия в парични проблеми аристократ циркулират хората на изкуството от половин Берлин. И младото момиче попада във вихър, какъвто не е и сънувало…

Muzi_baner_1200x450

АВТОРКАТА

Родена преди 33 години в Щутгарт, Германия, Джоан Венг завършва германистика и история, след което защитава докторат на тема „Образът на жената в литературата на Ваймарската република“. (В историята на Германия Ваймарската република е периодът 1918–1933 г.)

Joan_Weng

Тя поема творческия си път с кратка проза, получава литературни награди за нея. „Кафе под липите“ е третият ѝ роман (след два криминални), който пожъна голям успех. 

Писателката живее в град Тюбинген със семейството си.

„Атмосферата на Берлин от 20-те лъха от всяка страница. Един роман за наслада.“

                                                                                                      Улрике Ренк – известна авторка на исторически романи

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Текстът е написан от Петър Дончев и предоставен на Вита Морена за публикуване. Всяко следващо републикуване трябва да посочва него като автор и Вита Морена като източник.

Винаги се прибирах по един и същи път. До хотела, в който бях отседнал имаше около 500 метра.

Излизах от Пратера около час преди полунощ, пресичах площада и тръгвах по широка улица, в една от пресечките на която се намираше хотелът. Още в самото начало улицата беше разкопана, предполагам, че беше заради строеж на нова метростанция.

Цялата улица и десния тротоар бяха затворени и оградени, тъй че задължително трябваше да използвам левия тротоар. Това обаче не беше особено приятно, тъй като ми се налагаше да мина покрай неголям хотел, който всъщност беше обитаван от проститутки. По това време на денонощието работата им беше в разгара си, защото повечето от излизащите от огромния увеселителен парк, обикновено туристи, минаваха именно оттам.

Жените се бяха наредили по тротоара по старшинство и според цената си, която съобщаваха, след като пресрещаха самотни мъже и се опитваха да ги спрат и да завържат разговор с тях.

Най-скъпите бяха първи, а по-нататък цената падаше, често с огромни разлики. Всяка казваше цената си, която обикновено започваше от около 1000 шилинга „мит цимер”. Стаята, предварително наета, влизаше в цената. При последните в редицата спадаше драстично и стигаше до 150 и дори до 100 шилинга.

Бях във Виена за десетина дни, в разгара на лятото в самото начало на седемдесетте години. През деня си гледах работата, за която бях дошъл и вечерите ми бяха свободни. За съжаление по това време Щатсопера и Виенската филхармония бяха във ваканция, но дори и да имаше извънредни спектакли или концерти, вероятността да си намеря билет в последния момент беше нулева. Затова реших да посветя част от вечерите си на Пратера, чието колело беше един от символите на красивия град.

Пратерът, огромен необятен парк, предлагаше толкова много и разнообразни развлечения, че аз за три поредни вечери не бях видял и половината от всичко.

Три пъти малко преди полунощ се прибирах по същия път и неизменно минавах покрай свърталището на проститутките.

448aa2ef929c20287293c97b48045b3a

Друг път просто нямаше, а и да имаше, навярно трябваше много да се заобикаля, а аз не исках да се подложа на риска да се загубя посред нощ в почти непознат град.

Затова три пъти вече минавах през шпалира от жрици на любовта, преглъщах някои не дотам приятни подмятания, гледах маската на любезност и учтивата усмивка, с която им отказвах да не слизат от лицето ми и бързах да стигна края. И точно на края на редицата ми ставаше най-тягостно, защото там неизменно чакаше едно кльощаво недохранено същество на неопределена възраст, което очевидно никога нямаше клиенти. Всяка вечер, когато минавах покрай нея, тя ме гледаше с надежда и постоянно сваляше цената, та дано се съглася.

След като я отминех си отдъхвах, тръгвах по-спокойно по почти безлюдната улица и след десетина-петнадесет минути се прибирах в хотела си.

Това преминаване покрай проститутките можеше да ми носи и повече стрес, ако по една случайност не бях отлично запознат с живота и съдбата на тези нещастни жени, чиито край беше, с малки изключения, почти винаги един и същ. И трагичен.

Не бяха минали и няколко месеца от премиерата в София на камерния спектакъл „Непозната по тротоара”, в който участвах.

Текстът беше на Богомил Райнов и разказваше за един журналист /моя милост/, на когото срещу скромно възнаграждение и един грог възрастна проститутка разказваше целия си живот. Действието се развиваше посред люта зима в едно кафене в Париж. А за да навляза достатъчно в темата за проституцията, ми се наложи да посетя библиотеки и да прочета доста литература по въпроса.

На четвъртата вечер, която си бях нарекъл за предпоследна в Пратера, ме очакваше една изненада.

7f911a73428194eba3983115c088c80a

Когато наближих хотела на проститутките, от входа му излезе една жена, която очевидно е очаквала точно мене и някой ѝ е казал, че е време да излиза. Тя препречи пътя ми и каза: „Господине, ще ми отделите ли две-три минутки от времето си?” Направи го толкова елегантно, каза думичките с такъв финес, че въобще не ме подразни и аз спрях.

– Благодаря, господине!

Разбирах, какво ми говори, но немският не е от любимите ми езици и макар че идвах във Виена от Берлин, където бях цял месец, не успях да обогатя кой знае колко познанията си по този език и би ми било почти невъзможно да проведа някакъв смислен разговор, затова казах:

– Не говоря немски, госпожице.
– А какъв език предпочитате? Мога да ви предложа италиански, руски, френски, английски…

Неволно трепнах, като спомена руски. Но предпочитах да не разговаряме на руски, което малко или много би породило въпроси у нея, а аз инстинктивно реших, че засега е по-добре да не разкривам, че живея отвъд „желязната завеса.

Предпочитам френски – казах.

Междувременно успях да я разгледам. Хубава млада жена, безспорно, но това, което ми направи дълбоко впечатление беше, че по миловидното ѝ лице нямаше и следа от греха, белязал лицата на почти всички останали. Цялото ѝ поведение, а и самата тя излъчваше вродено благородство и по-скоро създаваше впечатление за дама от висшето общество. Дори и облеклото ѝ беше много по-различно от това на останалите, които бяха не облечени, а по-скоро разсъблечени. Носеше красива и скъпа дълга рокля, с много дълбоко деколте и невероятно красива огърлица от старо сребро с естествени зелени камъни.

– Добре, нека бъде френски – каза тя.

Произношението ѝ направо ме смая. Аз мисля, че говоря френски добре, но тя явно ме превъзхождаше в познанията си по този език. Какво, по дяволите, става тук?!

Пред един второразреден хотел-публичен дом, се появява една жена, която има вид на княгиня и която говори всички европейски езици.

Бях повече от заинтригуван и очаквах да разбера за какво всъщност ме спря  и какво имаше да ми каже тя.

– Значи правилно съм предположила, че не сте австриец – не отговорих нищо и тя продължи. – Най-вероятно сте турист, който четири вечери се връща от Пратера по едно и също време и…

– Момент – прекъснах я аз. – Вие сте за първи път тук. Откъде можете да знаете, че минавам оттук за четвърти път?

– Преди всичко искам да ви благодаря, че сте забелязали, че съм за първи път тук – тя продължаваше да демонстрира висока класа и отлично възпитание. – Колкото за това откъде го зная, ами огледайте се, вижте колко много жени има наоколо, всяка от тях би могла да ми каже.

– И понеже три вечери съм отказвал услугите им, те са извикали подкрепление – казах и в същия миг осъзнах какъв гаф направих.

– С което вие автоматически ме причислявате към отбора на проститутките – засмя се тя. – Не, не се извинявайте за думите си. Макар и твърде директни, те не са неточни. Аз също съм проститутка. Но не от тези, които висят по тротоарите или чакат на топло при „Маман”.

– И така да е, все пак моля да ме извините – казах аз – прозвуча много грубо.

– Няма проблем, забравете го, все едно нищо не сте казали.

– Благодаря. Както разбирам, е по-правилно да се каже, че вие сте елитна компаньонка. И работите само на повикване. И не всяка вечер. И срещу огромен хонорар.

– Да, да речем, че в общи линии е така.

– Добре, а сега ще ми кажете ли защо всъщност ме спряхте? Тези две-три минутки отдавна изтекоха, а аз не разполагам с много време.

– Да, ще ви кажа. Съвсем направо и съвсем кратко – жената направи пауза, гледаше ме, като че очакваше да попитам нещо, но понеже аз мълчах, тя продължи. – Каня ви да ми гостувате тази нощ. Ако желаете за час, ако желаете за два, а ако желаете и за цялата нощ.

Бях подготвен за подобно предложение и веднага попитах:

– В този… хотел ли? – постарах се да придам на думите си достатъчно погнуса.

– Нека външният му вид и обкръжението не ви подвеждат. Тук, на втория етаж, има огромен апартамент за специални случаи, от чийто лукс и обзавеждане може да ви спре дъха.

– Само дето не мога да разбера защо аз изведнъж станах „специален случай. И какво предлагате да правим през този час, два или цялата нощ?

– Каквото вие пожелаете. Може да продължим да си говорим, което правим и сега, можем да пием по едно питие, барчето и хладилника са претъпкани със скъпи напитки и деликатеси. А можем да се отдадем и на еротика.

Колкото и нескромно да звучи – в този град няма кой да ви предложи по-изискани еротични забавления от мене.

Ако до преди няколко минути бях готов просто да си тръгна, сега вече не бих го направил, трябваше да пожертвам още малко време, въпреки че утре сутринта в девет часа трябваше да се явя на снимачната площадка свеж, отпочинал, в добра форма и с научен текст. Бях попаднал на нестандартна личност, каквато едва ли бих срещнал друг път.

Обади се моята страст към „колекциониране” на интересни и рядко срещани характери, независимо от пола им, които складирах някъде дълбоко в паметта си и когато ми се налагаше да да сътворя нещо подобно, било на сцената, пред камерата или на лист хартия, „изваждах” складираното и го използвах, опитвайки се да създам образи от плът и кръв, истински, а не измислени.

– Благодаря за поканата, но има няколко причини, поради които не бих могъл да я приема.

– И те са?

– Едната е, че утре сутринта трябва да бъда на работа свеж, отпочинал и в добра кондиция.

– Вие сте млад и здрав мъж. Дори и в полунощ сте в отлична кондиция, а не може да не знаете от опит, че добрият секс зарежда с позитивна енергия.

– Освен това – продължих без да обръщам внимание на забележката ѝ – никога не съм ползвал платена любов и нямам никакво намерение да го правя и занапред.

– Не ви липсва самочувствие – усмихна се тя. – Но тук допускате малка неточност. Аз да съм ви споменавала нещо за заплащане?

Сега беше моментът да я попитам дали заради сините ми очи ми прави отстъпки. И да я попитам също къде се крие уловката, но това би сложило точка на разговора ни, а аз исках да го продължа още и да я наблюдавам още. Затова казах:

– Не, госпожице, не обичам да оставам длъжен никому. Вашата тарифа, вече стана дума за това, навярно е огромна, а аз се опасявам, че нямам толкова пари в себе си. Което ще рече, че дори и да ползвах платени любовни услуги, пак няма да стане.

– В такъв случай ще направим така: аз ще ви дам пари на заем, а вие ще ми ги върнете, когато имате възможност. След година, две, пет или в някой следващ живот.

– Бива си ви, бързо мислите. Имате готов отговор за всичко.

– Благодаря – отговори тя.

В настъпилата кратка пауза тя се обърна леко надясно, все едно че иска да види нещо в хотела. Движението беше само от кръста нагоре и несъмнено беше добре репетирано. Голямото изрязано деколте на роклята ѝ се отвори, тя не носеше сутиен и се откри красивият ѝ бюст. Въобще не се направих на разсеян и че нищо не съм видял, а веднага казах:

Поздравления, имате прекрасни гърди.

– Благодаря. Ако пожелаете, те могат да бъдат ваши и да правите с тях всичко, каквото ви харесва.

– Всичко за продан – казах.

Не очаквах, че тези ми думи ще предизвикат у нея такава реакция. Тя изведнъж стана много сериозна и попита:

– Защо казвате точно това? Знаете ли какво означава?

– Мисля, че да. Ако не се лъжа, е един полски филм и заглавието му много точно съответства на това, което направихте току що, показвайки ми бюста си.

Тя не отговори и дълго мълча, като че се бореше с нещо в себе си. Изглежда думите ми събудиха някакъв спомен у нея. После попита:

– Вие гледали ли сте този филм?

– Да, той е на режисьора Анджей Вайда. Много хубав филм.

– И на мене много ми харесва. А Вайда е един от любимите ми режисьори – тя помълча малко, после продължи. – А знаете ли, че той е посветен на Збигнев Цибулски?

Съвсем неочаквано навлизахме в една интересна тема. Тази жена продължаваше да ме изненадва, не очаквах да е любител на полското кино.

– Да – отговорих, – зная. Цибулски беше голям актьор, жалко, много жалко, че загина по такъв нелеп начин.

В очите ѝ се появиха сълзи, когато каза:

– Освен голям актьор, той беше прекрасен човек и добър приятел…

– Вие сте го познавали?

– Да… познавах го лично…

Тя извади от чантичката си носна кърпичка и внимателно попи сълзите от очите си. Изчаках я да свърши и попитах:

– Клиент ли ви е бил?

– Откъде го измислихте? – в очите ѝ се четеше укор и разочарование едновременно.

– Простете, но откъде тогава бихте могли да го познавате?

– Ще се качим ли горе в апартамента за малко? – отговори на въпроса ми с въпрос тя. – Не се безпокойте, няма да ви изнасиля. Просто искам да ви разкажа нещо, което на никого не съм разказвала, откакто съм в този… проклет град. Имам нужда от това не ми отказвайте. Не зная защо точно на вас искам да го разкажа… Вие вдъхвате доверие и спокойствие…

– Не мога да дойда с вас, но имам по-добро предложение. На около двеста метра по-нататък има денонощно бистро. Ако искате да отидем там, да седнем и да поговорим.

– Не, това предложение аз пък не мога да го приема. След малко ще разберете защо. Добре, ще бъда съвсем кратка, а вие не ме прекъсвайте. Господи, дано лицето ми да не изразява много емоции…

И започна да говори съвсем тихичко и с равен тон.

Преди това обаче ме предупреди в никакъв случай да не поглеждам нагоре.

Историята, която тя ми разказа съвсем сбито, в телеграфен стил, няма да забравя никога.

Тя беше една изплакана мъка. Историята на един съсипан живот. На прекършени мечти. На прекършен полет.

eb166f0218e818ac236159f7c2a62666

Била полякиня. Родена била в Гданск, един от най-северните градове на Полша. Имала щастливо детство и прекрасни родители.

Имала и по-малки брат и сестра. От малка мечтаела да стане актриса, обичала киното, театъра. Била още ученичка, когато се запознала с Цибулски. Тя ходила на обсъждане на филма „Пепел и диаманти” и имала щастието да се запознае лично с него.

Години по-късно била приета да учи във Висшето държавно театрално училище във Варшава и вече като студентка отново се срещнала с Цибулски.

Била поласкана, че той си спомнил за нея. Поканил я един-два пъти на кафе. Още като студентка изиграла две епизодични роли във филми. После събитията се развили главоломно.

Появил се някакъв псевдоимпресарио, който ѝ предложил централна роля в чужд  филм, тя лекомислено повярвала, била изведена нелегално от страната, след като я упоили.

Събудила се в някаква къща-затвор и не знаела дори в коя държава се намира. После започнали брутално да я изнасилват всеки ден по няколко души, без въобще да разговарят с нея. Чак след един месец се появил „импресариото” и ѝ казал, че ролята, която трябвало да изпълнява била на проститутка, но не във филм, а в живота. Но тъй като била интелигентна, знаела много езици, имала добро образование и възпитание, била много красива и представителна ѝ предлагали роля на елитна компаньонка. Нямало да съжалява, защото щяла да живее безгрижно и в голям лукс, нищо нямало да й липсва. Тя отказала и изнасилванията отново започнали. След още един месец ѝ казали, че ѝ дават срок от три дни да размисли и ако отново не приеме, един член от нейното семейство ще бъде убит. Тя, разбира се, била принудена да приеме, обучавали я в новия й занаят един месец, после започнала работа.

Постепенно претръпнала, свикнала, но страдала, защото всичките ѝ мечти за кариера в киното и нормален живот отишли по дяволите. Предупредили я, че при всеки опит за бягство или свързване с полицията, някой от семейството ѝ щял да бъде убиван.

Тя свърши, млъкна и заби поглед в тротоара. Аз също мълчах известно време, чаках я да се съвземе, после попитах:

– А защо държите да дойда с вас в хотела?

– Хм, това е една безобразна история, пълна гавра с хората и достойнството им. Това само болни умове могат да го измислят. Напомням ви, моля не гледайте нагоре. Те са там, на балкона на четвъртия етаж. Единият е моят сутеньор, другите двама са сутеньорите на жените, които виждате наоколо. Пият бира, гледат от високо и се забавляват. Всичко това е заради един бас, в който главно действащо лице сте вие.

Три вечери сте минавали покрай момичетата и сте им отказвали, макар да било очевидно, че не сте тукашен и сте сам, без жена с вас. Нормален мъж не можел да издържи на съблазънта. Тогава моят човек ги подразнил, че причината е в скапаните им момичета, които нищо не стрували. Я ако била някоя красавица от моя ранг, нямало да се колебаете нито миг.

И от дума на дума спорът се разгорещил и се стигнало до облог. Моят твърдял, че ако съм аз няма начин да не приемете, а другите двама – че отново ще останете безразличен.

И представяте ли си – спечелилата страна щяла да получи един кашон бира! Толкова! Получих инструкции „на ухо” да правя, да струвам, ако трябва дори и пари да не ви искам, но на всяка цена да ви придумам да се качите в апартамента. Всичко това за един кашон бира!

Слушах, мълчах и не знаех какво да кажа.

– И моят отказ – промълвих аз – сигурно ще ви струва скъпо.

Навярно ще ме смели от бой и няма да ми е за първи път. Но вие не бива да чувствате никакв вина. Така сте решили – така сте постъпили, не мога да ви упреквам за нищо. Но ви дължа благодарност, че ме изслушахте.

fe1b016b4b40d9b2b57474e6b2b87093

Казах си, че незабавно трябва да се махна. Инстинктът ми за самосъхранение и отговорност към това, което имах да върша утре и в следващите дни ме задължаваше да изчезна веднага. Но не и преди да поясня на жената поведението си.

– Само няколко думи още. Длъжен съм да ви обясня нещо. Откровеност за откровеност. Аз съм актьор и тук, във Виена съм за участие във филм. Снимките са всяка сутрин от 9 часа. Сама разбирате, че не мога да се замеся в някакъв скандал или не дай боже в сбиване и да се явя на снимачната площадка с подуто око. Подписал съм договор и съм длъжен да се пазя.

– Вие сте актьор?! – жената токова много се развълнува, че започна да заеква и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. – Защо… защо не ми казахте по-рано… въобще нямаше да настоявам… разбирам ви напълно, вие сте длъжен да се пазите… Сега разбирам защо ми вдъхнахте доверие и ме предразположихте да ви разкажа всичко това… Боже мой, половин час съм разговаряла с актьор, а самата аз толкова много исках да стана актриса…

Вие сте актриса – окуражих я аз. – Нали сте участвали в два филма? Може и да не сте осъществили докрай мечтата си, но човек винаги е такъв какъвто е искал да бъде…

Отгоре се чу пронизително изсвирване с уста.

-Това е той! Загубил е търпение! – тя пребледня. – Тръгвайте си веднага, тръгвайте бързо и не се обръщайте, че може да стане лошо

Не чаках втора покана, обърнах се рязко и тръгнах много бързо. Проститутките се разбягаха от мене, като че бях прокажен. Само кльощавото същество накрая остана на пътя ми. Тя трепереше посред лято, като да беше трескава.

Господине, моля ви, само петдесет шилинга…

Заобиколих я и тръгнах още по-бързо. Тогава тя изтича след мене, метна се върху гърба ми и се вкопчи в него.

Господине, моля ви, умирам от глад…

Обзе ме див ужас, разтърсих силно раменете си и тя падна на земята, а аз хукнах да бягам колкото ми държат краката. След като завих в пресечката и бях вече само на двадесетина метра от моя хотел, спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Никой не ме гонеше.

Не зная как съм изглеждал, но дежурният на рецепцията ме изгледа изплашен.

Дълго не можах да заспя. Мислех си за преживяното преди малко. Не знаех дали трябва да се укорявам за нещо.

Елитната компаньонка, чиято нещастна съдба ме трогна до болка, несъмнено щеше да бъде зверски бита, но по нейните думи това и друг път й се е случвало.

Повече ми беше жал за нещастното кльощаво същество. Вместо да бягам, можех да я заведа в бистрото и да я нахраня. Или пък просто да и дам петдесет шилинга, това по тогавашния курс бяха някакви си три долара.

Но след тази вечер може би за сутеньора ѝ щеше да стане окончателно ясно, че тя е съвсем ненужна.

И да се озове на дъното на Дунава с воденичен камък на врата.

А в Пратера повече не стъпих.

Прочетете още от Петър Дончев:
Как бях цар за една нощ
А Ш А
Париж – сърцето на света
Може ли село без идиот? Историята на Мунчо Втори

Будапеща и мъглата

Будапеща е не само столица на Унгария, но и един от най-красивите европейски градове, които можете да посетите. Лично на мен Будапеща ми хареса много повече, отколкото Виена. В унгарската столица усетих прекрасна атмосфера и със зяпнала уста разглеждах Рибарските кули, Парламента, мостовете и всички останали архитектурни забележителности.

Стана ми меланхолично и много приятно, когато видях фотографиите на Rizsavi Tamas, които е посветил няколко години на това да снима Будапеща по време на мъгла. Снимките му са забележителни и ме карат още по-силно да мечтая отново да видя прекрасната столица.

Насладете се и вие:

Прочетете още:
Новогодишни приключения в Прага. Част 1
Новогодишни приключения в Прага. Част 2
Париж – сърцето на света