Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Ако се бях родила преди 100 години, в момента едва ли щях да пиша този текст, а най-вероятно щях да си играя мирно и покорно на прилежна домакиня…

Щях да си стоя вкъщи, да чистя, да готвя, да гледам децата и да удовлетворявам желанията на скъпоценния ми съпруг.

Ако се бях родила преди 100 години, едва ли щях да мога да пиша и чета, но пък щях да съм блажена невежа – посредствена жена, с интелект, колкото да сметне колко подправки на око да сложи в гозбата, която ври на котлона…

И ако сравня живота си досега, познавайки го толкова до болка добре, с живота, който бих имала преди век, мисля, че

ние, жените, си изгубихме посоката…

За последното столетие жената от обикновена домакиня и детегледачка се превърна още и в основен източник на доходи в семейството, в шофьор, в кралица на красотата, в купувач и създател на дома си, в отличен професионалист в работата си, в супер майка, в перфектен кулинар, във фитнес модел и какво ли още не.

От нещо устойчиво и сигурно еманципацията накара жените да се разклонят в най-всеобхватни направления и създаде онзи мит за свръхжените. Или може би точно ние, жените, си го създадохме сами.

Факт е обаче, че легендата за жената, която може всичко, си витае във въздуха от десетки години и особено през последните десет направо увисва като тежест върху раменете на съвременните представителки на нежния пол.

За справка – през последните 100 години социалната роля на мъжете не се е променила изобщо… И онова до болка познато „да засади дърво и да построи къща“ си битува и се счита за абсолютно достатъчно, за да се наречеш мъж.

Само че днес – честно казано – като знам как живея и какви неща правя, като знам какво си позволявам и какви ги върша, като знам каква домакиня съм и какви умения имам извън домакинството, просто ми идва да кажа само едно

Като се знам каква жена съм – тежко им на мъжете…

Защото онова, което бих нарекла опит и опознаване на противоположния пол, те биха осъдили като леко поведение. Но пък считам, че мъжете със сигурност си го заслужават!

От една страна жените все се опитваме да се усъвършенстваме и да бъдем всичко наведнъж – да сме едновременно красивите, с хубаво лице, с безупречната визия, да се обличаме добре, да работим здраво за целите и мечтите си или в общи линии да сме от онзи тип, който докато си прави упражненията сутрин у дома (и непременно вече имаме плочки и издадено назад стегнато дупе), се набира за лицеви опори с едната ръка и паралелно с другата си играе с децата, бърше пода и праха и простира дрехите! 

Но пък от друга сме наясно, че сме достатъчно независими и самостоятелни и можем да се справим с всички препятствия в ежедневието си. И на практика мъжете не са ни толкова необходими… Можем да бъдем привлечени единствено от силен и ярко доминиращ с излъчването и характера си мъж. А такива все по-трудно се срещат. Има ги, но са рядкост.

Затова го твърдя искрено – повечето мъже са в наистина неизгодна позиция.

Просто защото вече няма какво да ни предложат. И ние го знаем, те също го осъзнават…

Еманципацията става все по-осезаема. Правим се на свръхжени, знаем, че това наистина е така и че можем да постигнем всичко сами. Убедени сме, че можем да сме перфектни във всяко отношение и някак това се получава с неимоверна трудност. Но все пак се случва: ставаме и секси майките, и всеотдайните съпруги и щурите кариеристки – накуп. И въпреки всичко, това не ни удовлетворява… Усещаме, че нещо не е наред.

Защото просто в природата няма съвършенство – има хармония, има баланс, има равновесие между доброто и злото. Но в никакъв цветът не е само един.

Така е и с жените, и с мъжете. Перфектното не съществува. Но има цялост. Необходимост. Едното не може без другото. И обратно…

Като се знам каква жена съм и на какво съм способна, когато обичам един мъж, откровено се чудя дали съществува такъв, който го заслужава…

А като знам какви са мъжете днес – тежко им на жените!

Реклама

Ужасна бях, но те обичах… или всички чудовища са хора

Има неща, които правиш, за да не нараниш хората, които обичаш. Има и такива, които колкото и да ти се иска да сториш, умишлено НЕ правиш – отново, за да не нараниш хората, на които държиш.

Нарича се любов, грижа и отдаденост.

Тази история е именно за онези усещания – когато знаеш с целия си разум, че се държиш ужасно, че си най-лошата и отвратителна версия, че си издънил толкова много ценностите и авторитета пред самия себе си. Но все пак вътрешно си напълно откровен със себе си, че е за добро.

С едно изречение

Ужасна бях, но те обичах истински…

Осъзнаваш с ясна мисъл в колко отблъскващ човек се превръщаш, как нараняваш хората, които те обичат, но си наясно и че това е единственият възможен път да спасиш душата си.

Спомням си онази мисъл, че

Всички чудовища са хора

И добрите, и лошите.

И понякога дори добрите хора, без изобщо да разбереш как и кога се е случило, могат да станат лоши в даден период от живота си, под определени обстоятелства. Неусетно, разочароващо и дори шокиращо, изневиделица.

Не, това не означава, че са злодеи. Просто нещо ги е принудило да бъдат такива, за малко.

Всъщност и аз бях от тях, от чудовищата. Може би още съм такова.

Нараних хора, на които държах с цялото си същество. Бях в труден период, в който каквото и окончателно решение за живота си да бях взела, щеше да е катастрофално. 

Оставих се по течението и действах повече с инат и егоизъм, отколкото с разум. Обичах ги безусловно и вкарвах всичките си надежди и очаквания в тях – тези, на които причиних болка. Направих го от страх, от неувереност, от липса на твърдост и постоянство в мнението и позициите си. Усещането за самота и уплахата от вечна такава наистина можел да променя възприятията.

И макар и те да ме бяха наранявали преди, това не ме оправдаваше.

Злото не се омилостивява с поводите да го извършиш…

Добри сме към другите, защото искаме да сме такива – не защото го заслужават или не.

Не мисля, че съществува безгрешен човек. В което и минало да се потърси по-обстойна информация, може да се извади „мръсното бельо“ и да се разкрие, че и най-праведният всъщност не е бил съвсем хрисим.

Всеки има своите лични грехове – някой се разкриват, други остават в тайна завинаги. И докато те не вредят на хората, които обичаме, докато не нараняват здравето им, физическото и психическото, могат да бъдат разбрани, и приети. Оттам нататък идва лошото…

Наскоро чух една сентенция

Животът е като рисуването с водни бои. Цветовете са различни, когато мине време и изсъхнат.

Така и времето, което минава, ни кара да виждаме грешките по друг начин, да ги осмисляме, да не ги повтаряме.

Сега искам да бъда по-добър човек. По-добър дори от онзи, който съм била някога преди. Преди пропукването ми в страхове, несигурност и колебания. Не заради някой друг, а заради самата мен.

И ако животът преди някой да те опознае напълно с всичките ти цветни и тъмни страни, с всички прекрасни неща, на които си способен, и всички прегрешения, е полет, то онези, които остават след като спрем да летим, са именно онези, които ни обичат безусловно.

И за тях си заслужава да дадеш всичко, за да ги задържиш в настоящето и бъдещето. Да ги подкрепяш и да им помагаш завинаги. И да се стараеш да не ги нараняваш повече – съзнателно или не…

Или както се казваше в края на стихотворението „Голямата игра“ на Станка Пенчева…

Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш –
облегни се на мене.

Неговата бивша – моя най-добра приятелка

Текстът е изпратен до редакцията ни от Илина Василева. Всяко последвало републикуване или цитиране трябва да посочва името ѝ като автор и Вита Морена като източник.

Знам какво ще кажете – бивша и най-добра приятелка са две тотално изключващи се понятия. Прави сте – това е взривоопасна комбинация.

Запознах се с бившата на моя приятел по работа. Включих се с много ентусиазъм в един проект за мобилно приложение и после разбрах, че въпросната девойка е основател. Ауч!

При всяка ситуация, в която бяхме на различни мения, двете се хващахме за косите. С една дума – кОпон.

И тогава трябваше да направя избор: прибирам ноктите установявам мир или кой от къде е. Но нали не падам по гръб, останах. И тогава започна истинската веселба.

Правех всичко възможно да докажа, че съм по-добра, по-умна, по-красива и каквото още се сетите от нея. Докато се напъвах да се изтъкна, тя се държеше мило, искаше мнението ми по въпроси, свързани с проекта и ми помагаше.

Виждах, че моята бивша, както започнах да я наричам, иска да се разбираме добре и даже да сме приятелки. Как ли пък не? Все едно да носиш чорапи и сандали. Жива да не бях!

Вселената обаче не беше на това мнение. Колкото повече се опитвах да покажа, че съм по-добра, толкова повече се провалях.

В един хубав ден, когато двете се сдърпахме и бях готова да начертая ринга, в миг на бясно умопомрачение погледнах я в очите и… видях собственото си отражение.

Видях „отстрани” как двете си скубем косите, щипем се и се дерем с нокти. Избухнах в неудържим смях. Изсмях се на самата себе си и на нея.

Истината е, че аз не съм по-добра от нея. Нито пък тя от мен. Двете сме еднакво лоши и разбира се, емоционално нестабилни.

Май моята бивша току-що бе повишена в моя най-добра приятелка. Честно ли?

Всъщност, има различни видове приятели. С едните можеш да поръчваш уиски и да обсъждаш на кое момиче в дискотеката най-много му личи целулитът.

С други говориш посреднощ за нещата от живота и копаеш трупове, ако се наложи.

А трети идват в живота ти с мазна усмивка, заради която чак ти идва да ги убиеш с лопата и излежиш, но те карат да ги погледнеш в очите само, за да разбереш, че си същата смотанячка като тях, но ако се осъзнаеш навреме, може и да успееш в живота.

Вярвам във всяко едно от тези приятелства. Най-добрият приятел е този, с когото си себе си.

Той те приема каквато си, а ако си късметлийка, те учи как да станеш по-добра версия на самата себе си.

Това направи и неговата бивша и без да искам се превърна в моя най-добра приятелка. Май не съм имала по-добра.

Автор: Илина Василева

Който е намерил в теб щастие – е твой. Всички други са гости.

Търси се: мистър Декември

Писна ми от жестоко ледени мъже!

Писна ми от мъже, които ти обещават да е горещо… Ала просто опожаряват сетивата ти и те разочароват.

Измамници с топла външност, изричащи топли думи, стрелкащи те с топъл поглед, но със студени мисли! В които виждаш юлска и августовска поквара, но сърцата им прозират с празнотата си. Невъзможни, неспособни нито да приемат, нито да излъчат любов.

Обичам онова време от годината, когато става толкова студено, че единственото, за което имаш дързостта да мислиш, става смразяващото усещане, че си сам, но всъщност ужасно силно ти се обича…

Търся си мъж, студен отвън, със студени очи, напомнящи на хладен изгрев над Алпите, но с приветливи и жарки желания към мен…

Търся си… мистър Декември!

Да се наслаждаваме заедно на снега, да ни е толкова слънчево в душите, че минусовите температури да са просто цифра.

Да се разхождаме в заснежената гора на малкото градче, където ще избягаме от света за уикенда, да се топлим пред камината, да пием горещ шоколад и да вярваме в приказки.

Да ни е вълшебно! Да ни е превъзбудено… Да ни е вдъхновено един от друг!

Да сме наивно глупави, облечени в коледни пуловери на елени и пухкави чорапи, почти допрени до горящия пред нас огън.

Да се разтапяме от ласките си в горещия басейн, да релаксираме в сауна с аромат на билки и етерични масла, да се прегръщаме и правим любов.

Такъв го искам. Декември. Или просто Д…

Да ми бъде дом на сърцето, в който ще се чувствам уютно. Да е моята хармония, да е пристанът, който ще ме накара да усетя мир и спокойствие, дори навън да върлува снежна виелица. Да ми каже стабилно „Всичко ще бъде наред“ и да бъда напълно убедена, че ще е точно така!

Да знам, че щом погаля брадата му и се гушна, забила лице в ключицата му, ще бъда напълно защитена от всички злини на планетата.

Такъв ми трябва – да е студен, но само за мен парещ…

Като декември, мразовит, строг и хладнокръвен, но с мисълта, че в края историята няма да завърши подло, а с празници и фойерверки. С изригвания, с празненства, с усмивки. Точно както дванадесетият месец от година приключва с Коледа и Нова Година, дори да е бил труден, изпълнен с оросяващи ума равносметки и хладина.

Мисля, че се наситих на априлски и юнски мъже. Мечтая си за декемврийския… Обича ми се!

И вярвам, че този декември ще ми се случи!

Истинската причина защо жените губят интерес към мъжете

Знам, че много мъже и жени вероятно ще се обидят за това, което съм на път да разкрия. Но нека първо да кажа, че в никакъв случай не съм женомразка.

Обичам мъжете! Нека е ясно!

Аз съм майка на момче, имам прекрасен баща, ценя мъжете в цялото им съвършенство, състрадателност, креативност, грижовност, чувственост и старателност, аз имам много приятели мъже. Така че в никакъв случай не бих могла да изпитам лоши чувства към мъж.

Всъщност няма и причина затова, тъй като всички ние съдържаме в себе си и мъжка, и женска енергия.

Тази автентичност ни прави човешки същества. Вътре в нас, ние носим и мъжкото, и женското начало, което ни сближава и ни кара да влюбваме, да изпитваме влечение към противоположния пол, кара ни да се впускаме в дълбоки връзки, да се впускаме в дълбоки преживявания. Но и понякога ни кара – след време – да губим интерес към мъжете.

И това, категорична съм, няма нищо общо със сексуалния живот, с финансовото им състояние, с фигурата им или колко често спортуват. Жените въобще не са толкова повърхностни, когато решават категорично развоя на връзките си.

Истината е, че жените имат сходни емоционални, интелектуални и социални потребности. Те имат много близки, почти еднакви искания и изисквания в отношенията си с човека до себе си:

• Приятелство (да изпитват чувството за общност и родство),
• Умствено стимулиране (да се чувстват включени в обща дейност, ангажираност и разговор с половинката си),
• Потвърждение (да усещат, че съществуват в интересите на мъжа до себе си, че са атрактивни)
• Взаимност (да усещат романтика, спокойствие, отдаденост).

В някакъв момент от взаимоотношенията, мъжете спират да проявяват някоя от следните функции във възприятието на жената и така нейните психологически нужди малко по малко се усилват. Така се стига до етап, в който тя осъзнава, че нито има какво повече да даде в тази връзка, нито какво повече да получи емоционално от човека, с когото досега е споделяла живота си.

Всеизвестен факт е, че мъжете понякога дори и да “напускат” връзката физически, не се отдалечават емоционално от жената, която обичат. При жените нещата стоят по друг начин – те на първо място преценят дали емоционалният им интерес е достатъчен, за да бъдат с този мъж и ако той не отговаря на потребностите им, напускат взаимоотношенията завинаги.

Но да се върнем към основите: когато в общия живот липсва укрепналото приятелство, когато двойката не се стимулира мисловно взаимно, когато жената се чувства непризната и креативността във взаимоотношенията е изчезнала, това създава предпоставка отношенията да станат скучни и безперспективни за жената.

И колкото да се опитва да се самоубеди, че тези 4 фактора не са всичко, което ѝ е необходимо, че има много по-важни и значими неща от тях в любовта, защо тогава толкова много жени остават неудовлетворени от подобен тип връзки.

И макар повечето жени да са възпитани да търсят стабилността в един партньор, понякога това не е емоционално достатъчно за техните възприятия, понякога това се явява твърде стара традиция, която не може да надвие потребността от задоволително сексуално и емоционално общуване.

Жените са дълбоки, земни, интуитивни души.

И именно тази дълбочина и интуиция ги кара да превръщат взаимоотношенията си в нещо, което мнозина биха определили като твърде сложно. Жените търсят и се нуждаят от повече на ниво душевност. Те търсят повече във взаимоотношенията и взаимодействията с мъжете. Търсят духовен и емоционален обмен.

В интерес на истината, дори и всичко това да звучи наистина неразбираемо, формулата една жена да има нестихващ интерес към един човек са точно тези белези: приятелство, умствено стимулиране, признание и творчество.

Но да се случват свободно, искрено и без скрити цели. Това гарантира автентичността и единството във връзката.

Не че една жена не би могла да съществува и в другия тип взаимоотношения, но тези, покриващи 4-те показателя, са много по ярки и пълноценни.

Автор на статията е лайф коучът Мелани Крисчън;
Източник: themindsjournal.com
Авторският превод: Вита Морена

Трепни!

Малките неща правят живота велик.

Но да обичаш правилния човек в погрешното време е ирония на съдбата.

Замисли се – след миг няма да ме има. Ще потрепнеш ли, осъзнавайки тази истина?

Храниш се с лъжи, но сърцето ти продължава да бъде гладно… А надеждите заспиват покорно, за да заситят преструвките.

Счупеното може да се докосне, но не създава същите вибрации на пулса. Натрошеното стъкло може да се държи в ръката като здравото, но няма да предизвика същото чувство за сетивата.

А да те обичам е като зимния плаж. Мога да лежа на пясъка, но ако плувам, ще замръзна.

Трудно е да си студен за някой, когато вътрешно гориш за него.

Няма значение фактът, че съм била всичко, което си искал. Никога нямаше да съм достатъчно добра за човек, който не е готов.

Не можеш да ме съдиш, че избрах себе си, когато ти дадох възможност да ме избереш и ти не го стори.

Цената на жената е в копнежа по нея. Аз копнеех душата ми да намери твоята.

Вярвах, че сме се изгубили само за да се намерим по-силни от преди…

Любовта не е връзка между двама, тя е опънат ластик между тях. Ако единият се откаже, болката отива в този, който е държал докрай!

Винаги треперех, а ти не потрепна нито веднъж.

Сигурно си бил изморен, защото постоянно препускаше в мислите ми.

Сега само ми се мълчи. Съвършенството на меланхолията ще се развали само ако трепнеш.

Трепни!

Събери ме, за да ме разпилееш отново по себе си.

Може би някъде, някога, в някого пак ще се влюбим. Нещо ще искаме, нещо ще чакаме, нещо ще боли…

Обича ли ти се за първи път като за последно? Понякога първата любов идва след всички останали…

Любов без секс и връзка без обвързване: приятелството

Има един тип връзки, толкова силни и интимни, че не изискват сексуално привличане, за да бъдат вечни…

Създават се с редки сродни души, достатъчно шантави, за да споделят лудостта ти.

И в този тип взаимоотношения сексът въобще не е на дневен ред, защото там няма сексуално привличане. Сближаващите електрони са съвсем друга химия…

И тя се нарича приятелство.

Според едно изследване на психолози най-добрите и силни приятелски връзки се създават във възрастта между 17 и 27.

Особено при жените.

Тогава, казват, сме най-отворени да съхраним тайните на “сестрата ни от друго семейство” (както наричат най-добрата приятелка) и да доверим своите на нея.

Достатъчно сме неопетнени от познати с изкривени и нечисти намерения, но и достатъчно емоционално мъдри да познаем и усетим правилното липсващо парченце в пъзела.

И колкото повече пълним тази пъстра въображаема кутия с женски истории, толкова по-цветно става преживяването по приятелски.

Понякога това обвързване е много по-здраво и най-вече здравословно от онова, другото, в което понякога се дебнем, лъжем, изневеряваме и обиждаме дори.

Приятелствата, скрепявани с правилните пропорции розе, паста и суши, могат да бъдат по-трайни от един брак, от отглеждането на дете от раждането до приема му в университет, от тийнеджърските до пенсионерските години…

С най-добрите приятелки сме себе си на сто процента. Отпускаме се, говорим за притесненията си на работа, за нещастния ни експириънс с неподходящи мъже и за това как мечтаем майчинството да спре за седмица (или пък месец), за да разхлабим бушоните.

С тези жени споделяме всички мухи, които се гонят една друга в главите ни по цял ден и накрая се чувстваме страхотно. Дори и да е най-сериозното нещо на света. Дори и да е най-великата глупост, в чийто филм сме се самодраматизирали.

Да, проблемите не са напълно разрешени, но имаме друг опит и виждане над тях.

Доказаните и тествани в добрите си намерения към нас прекрасни женски същества са ни достатъчни да преживеем цял един живот. Даже и повече!

Да шернем задружно пътешествията на телата и душите си.

Плавното преминаване от наивната глупава на 20, през умерената вярваща, че може всичко на 30, към саркастичната, преживяла третата световна на личния си живот на 40 до достигането на приелата се, живееща в хармония с недостатъците си след 50…

Всички женски епохи, през които се самозалъгваме, че ние никога няма да допуснем с нас да се случи същото, но все пак то, същото, допуска да се сбъдне и на нас.

Факт, в тези взаимоотношения никога няма да можем да получим сексуално удоволствие, но и никога няма да бъдем предадени или разочаровани от неизпълненото обещание.

Може би това е формулата на успешните връзки…

А може би това ни учи, че щастието никога не може да бъде пълно догоре, но може да ни даде всичко, от което имаме нужда.

Точно като чаша розе, споделена с Ива, Валя, Деница или друга нежна сила в нежен образ – никога пълна догоре, но съвършено измерена, за да ти достави насладата от един приятен разговор, емоция или живот.

Да, най-добрите приятелки наистина ни учат на знания, които никой учебник, курс или университет не би могъл да ти даде. А истината е точно там, в искрените приятелства и хубавото вино…