Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели. 

Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София. 

За това как летях сама с две деца – едното 4-годишно, другото на няма и 8 месеца, ще пиша някой друг път. Мога да споделя само, че се получи доста по-добре, отколкото очаквах, за което благодаря основно на бога на бебетата, който беше благосклонен.

Други неща обаче са ми на сърце и тях бих искала да коментирам.

Аз и децата

Първо нека уточня, че последните ми прибирания в България минават под знака на дете-отглеждането, затова наблюденията ми са основно върху детските площадки и съоръжения, бебешко-детските стоки в магазините и другите срещнати деца и родители.

Ще започна с най-силно впечатлилите ме неща и това са тротоарите или по-точно – липсата на такива! Последното ми прибиране в България, когато се налагаше да ползвам количка, беше преди близо 3 години и сега с изумление установих как тротоари, паркови алеи и улици са по-зле и от преди. Говоря за кварталите в централен Пловдив и Русе, за София пък – Южен парк и кв. Левски. 

За пореден път си обяснявам защо българската майка не ходи почти никъде с количка чака някой да я закара до центъра или кръжи в квартала. Тротоарите са просто кошмарни за преминаване дори на два здрави крака, какво ли остава за детска количка.

Дупки, изровен асфалт, разбити плочки, неравен паваж, безумно изпълнени “кръпки”, страхотно високи бордюри или изцяло липсващо място за пешеходно движение – това е масово по всички улици и паркове, през които минах. Има само малки отсечки от прясно ремонтирани участъци, където можеш да вървиш с количката на спокойствие и 10 метра по-късно отново си офроуд.

Отделно на това е почти пълната липса на адекватни рампи за колички. Дори в централната сграда на Община Пловдив няма как да се качи детска, инвалидна или друга количка, защото електронната рампа е извадена от движение, но пък надлежно опакована, че да не се развали от дъжд, студ и т.н.

Местата за смяна на бебешки дупета са още мираж, а малкото, които видях – основно в моловете, се изчерпват до плот с мека подложка за бебето и мивка. Това все пак е полезно, но е санитарният минимум.

Искаше ми се да тествам помещенията за смяна на памперси на стария терминал на летище София, защото чух от управата на летището гръмко да се хвалят с тях, но не ми остана време. Ако някой има впечатления, нека да пише, ще ми е интересно да разбера как е организирано.

Дъщеря ми в Пловдив, пред АМТИИ

Не знам дали проблемът е в мен, защото не съм се прибирала от известно време в страната и съм със стари представи, но цените на всичко, най-вече на бебешките и детски продукти, ми се видяха скандално високи. Че те гонят датските! Бебешките пюрета особено – на фона на общия стандарт, цените ми се виждат високи. Някой може да каже “ами, нека майките да правят домашни пюрета” – чудесна идея, но цените на плодовете и зеленчуците са още по-смайващи. Оттам явно идва и причината салатите в ресторантите да са над 10лв…

За мен обаче върхът на харчовете са проклетите електронни колички, кончета и въртележки, които искат по 1лв (в София по 2, щото нали столица…), за да работят близо минута. Строго подчертавам, че това е лично мнение, но за мен това са пари на вятъра. Дъщеря ми обаче умоляваше по всички познати на децата начини да ѝ бъде давана “паричка”, за да я пусне сама в машината и да се вози, та по едни 3-4лв хвъркваха ей така всеки ден (и то само толкова, защото просто забраних да се инвестира повече в тези капани за родители).

Нямам никаква идея как оцелява финансово българският родител…

Особено харесвам тази статуя пред операта в Русе

Като споменах родителите, няма как да преглътна кривото впечатление, което ми направиха почти всички срещнати майки, татковци, дядовци и баби.

Те непрекъснато кръжат около отрочетата си, наставлявайки ги как точно да си играят – “стъпи тук, не там, слез веднага, качи се на другото, не, не така, а иначе” – свободната воля на децата е изцяло орязана. 

След това е непрекъснатото навикване за нещо, най-вече затова, че детето се цапало. А как иначе да си играе? Също така не е нужно винаги децата да са облечени като за модно ревю, когато ги водиш на кварталната площадка. 

За капак са и спорадично избухващите препирни или откровени скандали между родители. 

Мога да споделя как през последните 4 години абсолютно всеки ден съм на детска площадка някъде из Дания поне по един път. Всеки един ден. Никога досега не съм срещала дори повишаване на тон между родители и само веднъж – преди два месеца, станах свидетел как един татко се скара с близо 6-годишното си дете и двамата си обясняваха взаимно колко са ядосани един на друг. 

Дъщеря ми в двора на Кукленския манастир, който е много впечатляващ

Докато в България почти всеки ден чувах и срещах препирни между настойници и отрочета, докато накрая не се наложи и аз да скоча срещу една бабка, позволила си да крещи на дъщеря ми ей така, защото си играела на чешмата заедно с други деца и пръскали вода (при 30 градусова пловдивска жега…)

Самите деца също не бяха лишени от изблици на агресия и доста често наблюдавах прекалена грубост в игрите им.

Разбира се, срещнах и щастливи изключения от цялата тая картинка. Спокойни родители, оставящи децата да играят както им душа иска и само следящи с поглед да не направят някоя опасна глупост. Както и отворени към света дечица, готови да се потопят в света на въображението и игрите с другите връстници от площадката. Нека има повече такива!

Иначе позитивни неща, които ме радваха при престоя ми в родината, са наличията на толкова много баничарници, закусвални и павилиончета за храна и напитки. Където и да отидеш, ще намериш място, от което да си купиш вода, храна и кафе.

В Дания искрено ми липсват подобни места, покрай които да мина и докато съм още на улицата, да си купя през отворено прозорче каквото ми е на сърце. Тук навсякъде винаги трябва да влизаш в самото помещение, а когато бебето ти спи в количка и ти не искаш да рискуваш да го събудиш, това си е проблем.

Отново кадър от центъра на Русе

Другото любимо мое нещо е наличието на такова разнообразие от детски пюрета, пък били те и по 2лв за бурканче, както и възможността за детска кухня – отново нещо, което липсва в Дания. Е, и тук има пакетирани храни, разбира се, но разнообразието не е чак толкова голямо, а абонамент за прясно сготвена детска храна няма.

Бих искала да напиша няколко думи и за пътуването с деца (и бебе) в градския транпсорт, но ще остане за друг път.

Надявам се да не разсърдя никого с текста си, но мотивацията ми да споделям впечатленията си е, за да се инициира диалог и положителна промяна. Все пак няма нищо положително от това да сме вторачени единствено в пъпа си и да не искаме да видим и чуем нищо друго.

Дано догодина пак имам възможност да посетя родината и да имам по-позитивни и щастливи за споделяне наблюдения 🙂

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори … Нататък Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Реклама

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60 … Нататък Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на … Нататък По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като … Нататък Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до … Нататък За завистта към мъжете

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които … Нататък Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения!

“Шевицата е молитва и благослов”

В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг път – чрез магията на писаното слово. Понякога обаче взема конец, за да го прекара през иглата, и търпеливо везе символи и знаци – шифър, който днес отключва вратата към света на нашите предци.

Везането е традиция, която обединява местности и хора, обичаи и порядки. Връзка, податлива на ерозия, ако не я подхранваме. Именно на нейното опазване се посвещава Здравка Димитрова с книгата „Български шевици от русенски регион“.

„Български шевици от русенски регион“ е сборник, който включва над 300 български шевици от североизточния край на България и ги представя в детайлни илюстрации и текстове на български и английски език. В продължение на седем години Здравка Димитрова издирва и извезва наново мотиви, които са се срещали по дрехите на нашите прабаби и дядовци. Водена от любовта си към родния край и желанието да съхрани културното наследство на везбеното изкуство, тя отваря прашната ракла, която стои закътана във всеки селски дом.

Сред купища дрехи и платове авторката намира онези, върху които са извезани шевици, впечатляващи с майсторството и символиката си. Цветни памучни и копринени нишки оформят детайлите, с които преди години е бил описван вселенския ред и мястото на човека в него. В началото на книгата „азбука“ от 20 различни бода дава на читателите нужните познания, за да разкодират правилно всеки елемент.

С изключителна прецизност Здравка Димитрова пресъздава композицията и цветовете, които са били използвани за изработката на традиционни престилки, женски и мъжки ризи.

Облекло, което символично е запечатало най-важните моменти от живота на българина в онези времена, и което днес играе ролята на съкровищница от спомени и знания.

„Вярвам, че шевицата е молитва, благослов, желание за продължаване на рода, за дълголетие, щастие, късмет, самоирония дори” – казва Здравка Димитрова, която е убедена, че вeзмото има място и в съвременния ни живот. „Български шевици от русенски регион“ е доказателството.

Август – месецът на промените и 4 години от годежа ни

В онзи ден през август 2017 гледах как хората около мен скачат в морето, а на мен ми беше толкова студено, че не си свалих дори якето, и си мислех, че никога няма да мога да се аклиматизирам.

6/08/2021

Август се оказва особено специален и важен за посоката на житейския ми път.

Преди години никак не харесвах този месец… беше прекалено горещ, прекалено скучен, прекалено изнервящ. Така се случи обаче, че именно през август се случиха едни от големите промени в живота ми.

Първо беше местенето от родния ми Пловдив към София след приключването на гимназия. Десетина години след това пак в началото на август с котка под ръка и лек багаж заминах да живея в Дания при бъдещия си съпруг.

Повече по темата – Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания

Днес – 6 август, отбелязваме 4 години от датата на годежа ни.

Аз постоянно забравям тази дата, но всевъзможни приложения като фейсбук, google photos и т.н. Ми напомнят какви снимки и публикации съм правила преди години на същия ден.

И така си спомних деня на годежа ни. 

Бях пристигнала в Копенхаген след кошмарен полет (можете да прочетете тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка), но бях щастлива и доволна, че започваме съжителството си заедно с единствения мъж, когото бях срещала до момента, който не се притесняваше, страхуваше или смущаваше да ми казва открито, че иска да живеем заедно и да създадем семейство.

За брак си бяхме говорили още като “млади гаджета”, което да се разбира няма и 6 месеца преди годежа ни. Още като се запознахме, някак се усетихме комфортно един с друг, не се страхувахме да правим общи планове и мечтаехме на едро.

Сякаш и двамата отдавна бяхме търсили сходна половинка, с която да се отпуснеш и да чувстваш на воля.

Може би затова и не е учудващо, че темата за брака беше засегната доста скоро. 

Веднъж, докато правихме една от любимите ни дълги разходки из Копенхаген (когато аз още летях до там за няколко дена да се видим) той ме попита бих ли си сменила фамилията, ако се омъжа. Аз директно му отговорих, че ако не го направя, не виждам смисъл изобщо да подписвам.

След безкрайни разговори по whatsapp, видеоколове, самолети, автобуси, премеждия и препятсвия, най-сетне се озовахме в една географска точка, под един покрив и в едно легло, без да броим дните до следващата раздяла. 

Изглед към морето от онзи ден

И тогава той ме заведе до плажа на Амар – понеже Копенхаген е богат и на колкото пожелаеш плажове и морски гледки и на един кей, изнесен навътре във водите на Балтийско море, ме попита дали бих се омъжила за него.

Млади гаджета, прясно сгодени

Времето беше така слънчево и приятно, а небето изглеждаше сякаш необятно, изпъстрено с искрящо бели, неподвижни облаци. Бях в напълно непозната държава, доста различна от всичко, познато до момента, но се чувствах в хармония не само със заобикалящата ме среда, но сякаш и с цялата вселена.

4 години по-късно ми се иска да кажа, че времето лети, но обръщайки се назад и спомняйки си през колко неща сме минали за този иначе кратък период, по-скоро ще се въздържа. 

Бракът, като всяко едно друго нещо, изисква отдаденост, старание, търпение и време. Трябва ти време, упоритост и желание, за да станеш добър в нещо и същото важи за съвместния живот (без значние дали сте подписали или не). 

И ето ни днес 🙂

Има редица предизвикателства, криви моменти и дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и някак да се почувстваш неангажиран и мислещ единствено за себе си, както преди. Но това са кратки моменти, на които по-добре да не обръщаш много внимание. 

По-важно е колко често се чувстваш щастлив и благодарен, че делите едно легло, че заспиваш спокойна до него и че искаш да му кажеш веднага добрата новина. 

Честно казано, за мен щастливата връзка не е в големите неща – грандиозни жестове, романтични приключения и т.н.

За мен щастието се усеща в спокойствието – когато търсиш и мечтаеш за онези моменти, когато сте на дивана вкъщи и гледате телевизия или си говорите, за приготвянето на кафе сутрин, за дребните му привички, които уж те дразнят, но всъщност знаеш наизуст и когато той пропусне някои от “ритуалите” си, се замисляш дали всичко е наред?

Но пък аз съм едва от 4 години омъжена жена, със сигурност има още много какво да уча и преживявам 🙂

Исках обаче да споделя тези си мисли, а ако някой иска да сподели неговите с мен, нека пише до – vitamorenablog@gmail.com 

Толкова красота и природа, а толкова различни – провинциални Дания и България

Всеки път, когато отидем някъде из провинциална Дания, си говорим с мъжа ми колко много ни допада начина на живот – китните къщи, спокойствието, “бавният” ритъм на ежедневието, сплотената общност. Има някои неща, които виждам като минуси, а именно – изключително зависим си от автомобила, който е главното превозно средство, денонощни магазини няма, а супермаркетите като цяло са на разстояние 5-10 минути с кола, та трябва добре да се зареждаш с провизии. 

Разбира се, всичко е въпрос на нагласа и организация. Засега градския живот в многоликия Копенхаген ни харесва прекалено много, за да се откажем от него, но пък обожаваме периодично да “превключваме” на провинциална вълна.

Късчета датски бит

Трябва обаче да споделя още една от причините, поради които толкова ми допада датската провинция – усещането за спокойствие и просперитет, които се излъчват от общото състояние на инфраструктура, общини и прочее.

Пътищата са надеждни, без дупки, с налични знаци, маркировка и т.н., шофьорите спазват ограничения и правила (колко от съвест, колко от солени глоби, които нямат избягване), после идват китните поддържани къщи, заредени магазини, приветливи хора.

За жалост, колкото пъти съм минавала през малки села в България, че дори и по-големи населени места из провинцията, изпитвам лека меланхолия, тъга и обезкураженост. Разбити пътища (на места тотално липсващи), изоставени къщи, бедни, почти обезлюдени села, туристически обекти, които могат да бъдат в пъти по-добре представени и менажирани… едно общо усещане за безцелно съществуване и тихо отчаяние, сякаш хубавите емоции и наслади от живота са избягали към големите градове в търсене на по-щастливи и усмихнати хора.

Разбира се, не навсякъде е така, има и китни местности с приветливи лица, надничащи от кафенето на площада или зад оградата на двора, но са рядкост.

Като казах ограда – друг интересен факт – досега в Дания не съм видяла нито една провинциална лятна къща с ограден двор. Може да има някакъв нисък жив плет, но нищо повече. Само ако къщата е край главна улица, има изградена ограда.

Оставени край пътя продукти домашно производство. Цените им са написани, взимаш си каквото пожелаеш и плащаш кеш в касичка или чрез МобайлПей през телефона си (директен и безтаксов превод). Изключително типично датско явление.

Нека отворя и една скоба, в която да поясня, че не съм пътувала много из датската провинция, нито съм обикаляла надлъж и нашир българската. Но из остров Шеланд (най-големият и гъсто населен датски остров, където се намира и Копенхаген), както из Южна България, съм се движила доста и често, за да открия гореописаните разлики. А имам и личен опит…

Преди почти 20 години баба ми реши, че ще си купи вилна къща край Пловдив, за да се отдаде най-накрая на страстта си към овощарството и приложната агронимия като цяло (по образование тя е агроном, но никога не ѝ се е случило да работи на полети, грижейки се за насаждения и дървета, а ѝ се е искало). Успя да намери прилична къща с близо 3 декара двор в малко село на 17 километра от Първомай и там реши, че ще прекарва по-голямата (и топла) част от годината там, установявайки пенсионерското си царство.

За всички тези години, откакто притежаваме този имот и го посещаваме редовно, мога със съжаление да споделя, че районът бавно, но сигурно запада. Първо е инфраструктурата – пътят до селото, че и до къщата ни, която се пада в края на селото, близо до гората, е абсолютно разбит, без никакви перспективи за оправяне. До нашата къща има отсечка черен път, който е изровен в огромни коловози, след като съседите хитро се придвижват с гигантски стар джип, който изравя пътя и го прави изключително трудно проходим за нашите автомобили.

После идва състоянието на селските магазини, които са няма и 6 на брой, ако броя кафенето, където се продават вафли, кисело и прясно мляко, ел. крушки и други разнородни продукти. Хлябът е винаги със записване – казваш предварително колко бройки искаш и след това трябва да идеш да си ги вземеш до определен час, иначе ще ти се наложи да си месиш питки или да чакаш до другия ден (писала съм повече за това почти забавно явление тук – “Ставай, мами, да идеш за хляб”).

Изглед към балкана от вилната ни къща.

Летата на детството ми, прекарани в това село, бяха белязани от постоянно безводие. Водата спираше постоянно и за дълго, понякога се появяваше вечер, хората си звъняха, за да се известят, че има вода, че да свършиш някаква работа с нея или да си полееш насажденията в двора. А иначе селото се води богато на минерална вода, както и има общи чешми още от турско време, от които водата прелива и се стича по улиците. Като малка бутах количка с мръсните чинии, за да ги измия на една от тези чешми.

Може да вметна и положението с пощата, която работи с работно време, избрано от пощаджийката, а именно – три дена в седмицата за по няколко часа, но пак не е сигурно. Доставяне на писма или пратки до вратата на баба ми е научна фантастика за пощаджията, звънят ѝ да иде да си ги вземе или да ѝ ги пратят по някого.

Красивата сграда на някогашното училище е почти разрушена под напора на времето, но поне местната църква бе изцяло реставрирана и сега стои горда и красива в центъра на града.

Иначе районът около селото е изключително исторически богат с разнородни разкопки и открития на храмове от византийско време, тракийски гробници и прочее, но първо иманярите са свършили добра работа да разграбят всичко, второ – нищо от заслужаващите внимание обекти не е обозначен, организиран и представен както трябва, че да привлича туристи.

Но пък има култова кръчма “Майстор Манол”, в която май още се вдигат весели празненства, огласяващи цялата невероятно красива общност.

За финал само ще кажа, че въпреки, че плащаме редовно такса “смет”, кола за боклук НИКОГА не идва дори близо до къщата ни, затова трябва да измисляме алтернативни начини, като най-често това е превозване с колата до близка станция. Съседите просто си го изхвърлят в близкото дере, с явно някаква тайна надежда, че от там той просто ще изчезне.

Лекар няма, нито сестра или фелдшер, но пък баба ми беше веднъж викнала бърза помощ, че ѝ станало лошо и линейката се беше явила почти на време.

Разказвам всичко това, защото ми е изключително тъжно да виждам такава огромна разлика между датска и българска провинция. И двете изобилстват от пенсионери, но едните са спокойни, усмихнати, обикалящи с малките си автомобили по магазини и на гости на приятели на съседния баир, а другите се радват, че не са им спирали водата скоро и че в магазина са заредили риба и вафли, че да си купят, като ходят за хляб.

По едните пътища можеш да се придвижваш спокойно с колело, за другите ти трябва огромен джип. Едните не си заключват къщите и нямат ограда на двора, на другите им разбиват вилите и изнасят каквото могат (както се случи с нашата и не, не откриха извършителя).

Причините за тези и още много различия са цяла плеяда и не ми се навлиза в тях в дълбочина. Но ми е тъжно, дори ядосано, че реалността е такава, защото най-малкото не е честно.

Вярвам обаче, че може да започнем промяната, като първо насочим вниманието към себе си. Нека първо ние спазваме правилата, действаме съвестно и проактивно, за да спомогнем поне малко за откриването на баланса и общото подобряване.

Нека в пряк и преносен смисъл подредим двора си и го направим красив, за да се почувстваме по-добре, но и да дадем добрия пример, да поставим началото.

Пък току виж се подобрили и останалите неща…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така … Нататък Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към … Нататък Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на … Нататък Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Игри за пораснали деца

Текст на Петър Дончев

Преди много години, когато бях малък, играехме една игра, която се казваше „Стражари и апаши“. Орляк от деца се разделяхме на два отбора. Едните бяха стражари, а другите – апаши.

Правилата бяха прости. Апашите бягаха и се криеха, а стражарите ги преследваха, намираха и арестуваха.

Лесна, но много забавна и весела игра. Детски глъч огласяше улиците до късно вечерта. Родителите ни бяха абсолютно спокойни. Нищо лошо не можеше да ни се случи, освен някой от нас да падне и да си обели коляното. Но юнак без рана бива ли?

Днешните деца не играят тази игра, вероятно не са и чували за нея. Те въобще не играят на улицата. Не играят с други деца. Те са прекалено много заети да блъскат незнайно какво с палци по телефоните си. Не че не търсят разнообразие, търсят го – понякога сядат и пред компютрите си.

За разлика от тях, обаче, техните родители, баби и дядовци играят една игра, много наподобяваща на „Стражари и апаши“. Разделили са се на два враждуващи лагера – русофили и русофоби и непримиримо воюват в социалните мрежи. И враждата изглежда да е на живот и смърт. Добре, че е само пред компютрите, защото ако бяха лице в лице, сигурно щеше да има много трупове.

Светът загива, България загива, а те си играйкат на Тръмп и Путин, на Путин и Обама. Да се чуди човек, свършиха ли им се другите проблеми, та са се хванали гуша за гуша на такава тема? Добре, че не всички българи участват в тази игра, защото иначе Апокалипсисът по нашите земи отдавна да е настъпил.

Има и нещо, което особено много ме впечатлява. Отношението към неутралните хора, които не участват в тези игри. Когато разберат, че някой не е русофил, веднага го обявяват за русофоб. Или за кравар. Обратно, когато разберат, че някой не е русофоб, веднага го провъзгласяват за русофил, ватник, рубладжия… На хората като мене, които не се интересуваме от никой от двата враждуващи лагера, не ни се дава никаква възможност за мирно съвместно съществуване. Веднага биваме подлагани на кръстосан огън и от двете страни. 

Струва ми се, обаче, че русофилите са малко по-нетолерантни към другия отбор в играта. Казват ФАЩ /вместо САЩ/ и се чувстват горди победители над противниците. Но това е нищо, пред случая, за който искам да разкажа. Парадоксален! Преди години във форума на един сайт се подвизаваше пенсиониран офицер. Болен русофил. Беше от Североизточна България и както много други провинциалисти ненавиждаше София. Мечтаеше Столицата на България да бъде разрушена и изравнена със земята. Но не от когото и да е, а непременно от руска ядрена ракета.

Заслепен на тема могъществото на руското оръжие, българският офицер забравяше, че се клел във вярност пред трибагреника и искаше чужда ракета да удари Родината! А не си даваше сметка, че ако ядрена ракета удари България, твърде съмнително е, че той ще оцелее. Но Русия, армията ѝ, оръжията ѝ, Путин, той поставяше дори над своя живот! Чудесен пример за младите българи!

Нека бъда пределно ясен: аз също тача и уважавам Русия, но не заради Путин, той ми е безразличен. Но не мога да се начудя, защо русофилството се изчерпва с Путин и руското оръжие?! Никой не обелва нито дума за красотата на руския език, за изключителните постижения на руския народ в науката, спорта, културата.

Никой дори не споменава Шаляпин /бас номер едно в света за първата половина на 20 век/, Анна Нетребко /сопран номер едно за началото на 21 век/, Мая Плисецка, Галина Уланова, Владимир Василиев, Леонид Коган, Давид Ойстрах, Виктория Муллова, Чайковски, Рахманинов, Шостакович, Свиридов, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков, Прокофиев, Глинка, Скрябин, Глазунов, Рубинщайн, Балакирев, Хренников, Кабалевски, Светослав Рьорих, Иван Шишкин,  Толстой, Достоевски, Гогол, Тургенев, Шолохов, Паустовски, Иля Еренбург, Иля Репин, Пушкин, Лермонтов, Есенин, Александър Блок, Менделеев, Ломоносов… Списъкът може да бъде продължаван безкрайно. Опасявам се обаче, че някои от русофилите дори не са чували много от тези имена. На тях им стига Путин, понякога и Сталин, за да преливат от любов към Русия.

Същото важи с голяма сила и вецеславещите Тръмп или Обама. Никой от тях не се сеща да спомене някой от великите американски дейци на науката и културата. Но за това – друг път…

Българската история и герои представени по увлекателен за децата начин в нова книжна поредица

Поредицата „Български исторически приказки и легенди“ се увеличи с още две книги, посветени на емблематични лица и събития от родната история. 

Сладкодумният разказвач Любомир Николов спира писателското си перо на знакови исторически моменти, които запознават децата с ханове и царе, с битки и победи, с мигове на изпитания и на триумф.

Books1

На достъпен и увлекателен език авторът поднася ключови моменти от славното минало на България и среща любознателните читатели с исторически личности, които са се прославили с делата си отвъд границите на България и с които всеки българин трябва да се гордее.

Четейки техните истории, децата ще научат, че също като приказка историята на България е скътала мъдростта на вековете, нашепва за славни времена и смели герои, предупреждава и носи поука.

В третата част от „Български исторически приказки и легенди“ Любомир Николов разказва за триумфалната победа на хан Крум над император Никифор I; за твърдия, но справедлив характер на княз Борис I и възкачването на престола на цар Симеон; за смелия и самоотвержен знаменосец Никола Корчев, който опазил Самарското знаме в люта битка между българското опълчение и турската войска.

books2

Четвъртата книга от „Български исторически приказки и легенди“ среща читателите със семейството на Иван Вазов и разказва за тяхната грижовна майка Съба Вазова, която е възпитала синовете си в любов и уважение към родината; за легендата за съкровището на катарите, за което се говори, че е скрито по нашите земи; за приноса към космонавтиката на българина Иван Ночев – изобретател на двигателя на лунохода, благодарение на който са направени първите човешки стъпки на Луната. 

За автора:
Любомир Николов е писател с повече от 50 приказки зад гърба си, преводач на култовия труд „Властелинът на пръстените“ и автор на десетки книги-игри под псевдонима Колин Уолъмбъри. Сред последните му постижения са чудесният нов превод на „Малкият принц“ и веселата книжка „Азбучни гатанки“, отличена с второ място на конкурса „Бисерче вълшебно“.

850 ГОДИНИ РОБСТВО!

Текстът е написан от Петър Дончев за Вита Морена и изразява изцяло неговот лично мнение. Всяко цитиране следва задължително да посочва него като автор и Вита Морена като източник

Това е печалната истина за България и за нас, българите.

Статията си „Защо протестите в България са неуспешни„, публикувана на 27 февруари 2019 г. в сп. Вита Морена, завършвам със следните думи:

          „За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.“

          Мисля, че моментът да поясня думите си отдавна е дошъл, а проблемът е назрял до болка. България е древна държава, една от най-старите в Европа, а според някои и най-старата. 1338 години са минали от създаването на Първата Българска Държава. България е държава с 1338 годишна история!

          За голямо съжаление, по-голямата част от тях, цели 850 години /или приблизително толкова/ сме под нечие робство.

          Надявам се, че за всички, които са ходили на училище и са внимавали в часовете по история, е излишно да обяснявам подробно за византийското робство и за турското робство, продължили общо близо 700 години!

yasin-alsbey-j0hUquId-AY-unsplash

Искам обаче, да използвам случая и да изразя протеста си срещу опитите турското робство да бъде наричано присъствие, съжителство или по друг неподходящ начин, което е незачитане и дори подигравка със страданията на българите през тези пет века.

Измислени министри и продажни политици се опитват да угодничат някому. По този начин младите хора, последните български поколения, остават с деформирана представа за българската история, а това е опасен прецедент, който не вещае нищо добро за българщината и за жалката ни държавица, която и бездруго е на дъното.

Това, което не успяха да направят чуждите поробителите за много векове – да затрият българския род и той оцеля, са на път да го сторят само за няколко десетилетия шепа продажни „българи“. Те продължават да наричат турското робство с други, омаловажаващи думи, въпреки стотиците свидетелства, останали от онези времена – народни песни, писма и думи на Ботев, Левски, Хаджи Димитър, Раковски и много други, на художествени произведения на български поети и писатели, живели и творили по време на робството. Ще цитирам само един куплет от стихотворението „Хаджи Димитър“ от българската светиня Христо Ботев:

„Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни сърце!“

          Робска земя, казва Ботев! И това е истината! Всички тълкувания и уговорки са излишни. И ненапразно продажниците искат да махнат от учебниците по литература Ботев и Вазов. Пречат им. А на мене така ми се иска Ботев и Левски да бяха живи сега, че да ги видя продажниците каква песен щяха да запеят!

          И понеже стана дума за съвремието, ще продължа мислите си за робството от днешния ден, към миналото. Не вярвам да има някой, който да не вижда, че през последните 30 години сме под тежко колониално робство. Поробителят е Брюксел. Обосновал съм мнението си по този въпрос в статията „10 години преди и след: България в Европейския съюз“, публикувана на 28 декември 2016 година в сп. Вита Морена. Който желае, може да я прочете, а който я е чел, може да си я припомни. Ще добавя само един въпрос.

Как стана така, че могъщата някога България, чиито брегове се миеха от три морета и всички европейски владетели искаха да се сродят с българския цар, се озова на дъното? Как?! На абсолютното дъно по всички показатели? А народът ни спи ли, спи. И нехае!

          Предишните 45 години не се нуждаят от коментар. България е под Съветско робство. В интерес на истината, обаче, то беше доста по-поносимо от Европейското робство. Нямаше ги безкрайните забрани, „регулаторни изисквания“ и директиви, безумната бюрокрация. Освен това България беше ръководна от един мъдър държавник, може би най-успешният от времето на Втората Българска държава. Тодор Живков милееше за народа си и не допусна България да бъде прегазена от съветски ботуши и танкове, участ, която сполетя редица държави от Източния блок. За тези, които са негови съвременници, не е трудно да направят сравнение между неговото управление и безхаберието и крадливостта на сегашните управници. И все пак фактът си е факт – 45 години България е под робството на Москва.

          Така, връщайки се още по-назад във времето, достигаме до един изключително интересен период, – от Освобождението до 1944 г. В началото нещата потръгват добре за младата българска държава и дори се достига до Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. И тъкмо този толкова важен за страната ни акт довежда до доста сериозна криза и тласка събитията в нежелана посока. Държа да подчертая, че това е мое мнение, с което не задължавам никого.

         Русия не е съгласна със Съединението и изтегля от България своите военни инструктори, които подготвят офицери за  българската армия. Сърбия се възползва от ситуацията, предявява териториални претенции и обявява война на България. Младата българска армия, водена от младши офицери и юнкери буквално разгромява Сърбия за броени дни.

          След Съединението Русия упражнява натиск върху княз Александър Първи Български да се оттегли, следва преврат срещу него и в крайна сметка княз Александър е принуден да абдикира. Стига се до скъсване на българо-руските дипломатически отношения, Русия изпраща бойни кораби във Варненския залив и България се оказва сама срещу почти всички Велики сили.

          В тази усложнена обстановка, естествено трябва да бъде избран княз /впоследствие цар/ за освободения престол. ВНС изпраща тричленна делегация, която обикаля европейските столици да търси подходящ кандидат за български владетел.

          Винаги съм се питал, защо е трябвало да си внасяме цар от чужбина. Нима не е имало достоен българин, който да бъде коронясан? Имало е, разбира се, при това не един или двама. Тогава? Чувал съм какви ли не версии като обяснение. Например, че бъдещият цар трябвало да е от знатно потекло, съгласно някакви си неясни канони. Но дори и да е така, тази версия също не издържа, защото в Търново и Арабанаси, а и на други места е имало /има ги дори и днес!/ достатъчно българи със синя кръв – потомци на боляри и владетели от Втората Българска държава. 

          Една от вероятните причини, може би най-значителната, изпратената делегация да обикаля европейските кафенета и да търси цар, е вечният български проблем „кой да води бащина дружина“. Може и да греша, но така мисля. Предполагам, че всички са чували анекдота, че в Ада, при българския казан няма дявол, защото той е на самообслужване. Ако някой успее да си подаде главата навън, останалите българи веднага го дърпат за краката надолу. Анекдотът би трябвало да е смешен, но на мене винаги ми е бил тъжен. И какво следва от това? Че не може да бъде избран българин за цар, защото няма да просъществува дълго. Останалите българи ще бъдат раздирани от завист. Всеки ще си казва „Откъде накъде Иван ще е цар, а не аз?“.

          След редица перипетии, делегацията намира човек за цар, довежда го в България и ВНС го коронясва за княз, а впоследствие и цар на България. Цар Фердинанд. Не мисля, че представител на Кобургите е бил най-добрият избор и това го показват последвалите събития. Наред с две-три положителни прояви, като обявяването на Независимостта на България, Кобургът довежда страната до тежки национални катастрофи, тласка я в безсмислени войни, прави я сателит на Германия и тя участва на нейна страна и в двете Световни войни. Малко или много ние сме роби на Германия, на Кобургите, които сами сме си избрали, но най-вече сме роби на собствения си манталитет и разбирания, заради които си внасяме цар от чужбина.

          И така се събират близо 850 години робство, което продължава и днес.

alexandr-bormotin-u6Igr0mzcHQ-unsplash

          Но най-лошото от всичко е прогнозата, това, което ни чака. Пак подчертавам, че това е само мое мнение. За момента най-много брожения има срещу статуквото и „системата, която ни убива“. Простете, но намирам това за бял кахър, много лесен за преодоляване. Достатъчно е да има желание за това. Достатъчно е милионите българи да излязат на улицата с конкретни искания и дори ултиматуми. Гарантирам, че само за няколко часа виновниците и за статуквото, и за системата, ще изчезнат от погледите ни, ще се изпокрият в миши дупки и повече няма да си подадат носа навън. 

А после? Какво ще стане след това?

След това отново ще се сблъскаме с дилемата кой да води бащина дружина. И всичко ще започне отначало. Защото ние ще сме си същите. Защото злобата, завистта, лошотията и омразата са вече вкоренени дълбоко в нас. И ако не направим усилия да променим манталитета си, ние подписваме смъртната присъда на българския род и на българщината въобще. Не след дълго тях просто няма да ги има.

          Защото стара истина е, че злото, което човек сам може да си направи, никой друг не може да му го стори.

          Помислете, братя българи! Положението е много лошо. 

Защо протестите в България са неуспешни

Ако хвърлим един малко по-задълбочен поглед към отминалата неотдавна 2018 година, неминуемо ще отбележим, че тя бе белязана от множество протести. С право може да бъде наречена „Година на протестите”. Не съм си поставял за цел да правя статистика, но ми се струва, че през нея имаше най-много протести от последните тридесет години, т.е. откакто избухна демокрацията.

През цялата година имаше протести, но особено много и особено масови станаха те през есента. Протестираха животновъдите, миньорите, енергетиците, лекарите, тютюнопроизводителите, оръжейниците, пчеларите, земеделските производители, шофьорите, пенсионерите, учените, металурзите, синоптиците, машиностроителите, хотелиерите, химиците, ресторантьорите и пр. и пр.
И разбира се майките на деца с увреждания, чийто протест се открояваше с настоятелността си и постигането на частични успехи.

На практика протестираха представители на всички професии, обществени групи и прослойки. Изключение направиха само представителите на някои етноси и огромната, в голямата си част напълно ненужна армия на държавните чиновници, на чиито брой биха могли да завидят далече по-големи и проспериращи нации.. По напълно обясними причини те предпочитат да си кротуват и да не надигат глава.

Хората от различни населени места и от различни професии излизаха на улицата и изразяваха своето недоволство от лоши условия на труд, от забавянето и неплащането на заплати, от мизерни доходи, от ниски изкупни цени, от безумните правила и ограничения, които им налага брюкселското чиновничество, от нескопосани закони и редица други безобразия. Като по правило протестиращите искаха нечия оставка на различни нива – от директор на предприятие или представител на местната власт, та до министри, депутати и цялото Правителство и Парламента.

Нито един протест обаче не постигна някакъв съществен успех.

Причините? Много са, но има и някои, които се открояват. Например, че ние, българите, въобще нямаме представа що е то протест и как да протестираме, за да имат усилията ни някакъв ефект.

Събираме се, правим шествия, дерем си гърлата да искаме оставки, сбиваме се с полицията, арестуват ни и се чувстваме герои. А резултат – нулев. Когато се налудуваме, кротваме, а когато други захванат протест, ние седим безучастни и гледаме сеир. Друга причина /от многото/ е, че ни липсва единомислие.

Баща ми, вечна му памят, мъдър човек беше, казваше: „Ние сме осем милиона българи, с девет милиона различни мнения”. Съвсем прав е бил! Как да успеят протестите ни при пълна липса на единомислие? И без някой да ни казва какво да правим. В това отношение трябва да се поучим от други народи, например гърци, французи, поляци.

Ще се спра по-подробно на това, как постигат поляците успех при своите искания. Ще дам два примера. И двата са от времето на социализма, когато никак не беше лесно и безопасно да протестираш. И когато нямаше интернет и мобилни телефони, нямаше социални мрежи, за да координарат хората действията си. А да използват медиите за такава цел беше просто немислимо.

Първият пример
В началото на осемедесетте години на миналия век в Полша повишили цената на млякото. Повишила го е държавата, защото тя определяше цените. Десетки милиони поляци са действали като един. Казали са си, че няма да умрат няколко дни, ако не пият мляко. И нито един човек не изменил на това, нито един не купил нито един литър мляко. За една седмица в складове и магазини се развалили хиляди тонове мляко и правителството било принудено да върне старите цени. Единомислието на полския народ победило. Без шествия, без крясъци, без байряци, без лозунги. С ум.

Не мога да не отбележа нещо, което навярно някои хора съшо помнят.

В началото на „Прехода”, при вече уж пазарна икономика, когато цените бяха освободени и започнаха да се покачват неудържимо, един премиер отправи призив: „За бога, братя, не купувайте!” А ние? От едното влязло, от другото излязло. Всеки си казваше, че това не се отнася за него, нека другите да не купуват, а той купуваше като за последно. Резултатът всички го видяхме и продължаваме го виждаме и днес. Е, кажете с ръка на сърцето – може ли такъв народ да просперира? Аз мисля, че е абсурд.

И вторият пример.
Пак около същото време, в целия източен блок, повишиха цените на бензина при поредната световна криза.
Ето как са отговорили поляците на това:

Всеки си карал колата, докато му свърши бензина в резервоара. Тогава слизал, слагал на предното стъкло лист с надпис „Свърши ми бензина”, заключвал колата, където и да се намира тя и си отивал. И така само за няколко дни Варшава, а и цялата страна се изпълнила с безразборно спрели автомобили. На кръстовища, светофари, прелези. Настъпил пълен хаос, с който властите били безсилни да се справят. И върнали цените на бензина.

Ето как единомислието и невероятната самодисциплина на полския народ отново победила. Въпрос на народопсихология и интелект. А ние? Ние си останахме с високите цени и не само купувахме, ами се редяхме на километрични опашки за бензин.  

Някой може би ще попита откъде зная тези неща. И дали са истина. И с право. Години наред ходех на почивка в къмпинг „Градина”, любимо място за летуване и на множество чужденци. Та там се запознах и сприятелих с поляци и те ми разказаха всичко това. Нещо повече, показаха ми тяхно любителско видеофилмче и аз видях с очите си автомобилния хаос във Варшава.

Така че би трябвало да погледнем към себе си и да потърсим у себе си причините за нерадостния си хал. В очерка си „Култура на бита по света и у нас”, публикуван на 3 ноември 2016 г. в сп. Вита Морена, пиша:

„А ние?

Ние все по-често изхвърляме боклука си направо от балконите и ругаем управляващите за неудачите си.
Ние чакаме някой пак да ни освободи.
Дано само този път този някой да ни освободи от самите нас.
Защото няма никакво съмнение, че причината България да е на дъното сме самите ние.”

Не е лошо да се замислим над тези думи, братя българи. И да се научим да протестираме. Защото съвсем очевидно е, че всички протести в България през миналата година /и не само през нея!/, имаха нещо общо помежду си – освен срещу проблемите в своя бранш, протестите на хората бяха насочени и срещу системата. Системата, която ни убива. И която причинява проблемите.

За жалост нов протест започваше, когато предишният вече беше свършил. Всеки протестираше сам за себе си, съгласно поговорката „Всяка коза за своя крак”. Нека сега да си представим, че тези дестки и стотици хиляди хора, вместо да протестират разпокъсано, да хабят време и нерви, бяха се събрали на един общ протест в центъра на София и не бяха мръднали от там, докато не постигнат всичко. И това неминуемо щеше да се случи, без никакво съмнение.

Но… За това обаче се иска единомислие, което явно на нас ни липсва. Да хвърлим един поглед назад, в миналото. Пет века робство, което ние не успяхме да отхвърлим. Въпреки стотиците бунтове и въстания. Но за зла участ разпокъсани, всяко едно само за себе си.

Още преди повече от два века един френски пътешественик ни е поставил тежка диагноза. Нерадостна. Но вместо да преразказвам надълго и нашироко, ви предлагам един откъс от 13-а глава на книгата ми „Стоян от Папазкьой”*, в който може би ще намерите отговор на много въпроси – Всички войводи се бяха събрали горе

Надявам се, че много събития са получили своето обяснение. Така, както ми се изясниха и на мене преди години неща, случили се преди повече от два века.

За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.

Автор: Петър Дончев

*Книгата „Стоян от Папазкьой“ можете да купите от тук!

Кариера в България? Защо не! С помощта на „Български кариерен форум“

За шеста поредна година сдружение „Български кариерен форум“ организира кариерни изложения, предназначени за наши млади сънародници в чужбина.

Двете събития ще се състоят на 10-и март в Посолството на Република България в Лондон Българския културен институт и на 21-и април в Берлин.

Както всяка година, водещи представители на родния бизнес ще се срещнат с български студенти и млади професионалисти от чужбина. Целта на събитията е младежите да се запознаят с възможностите за кариерно развитие, а от своя страна фирмите участници да открият и привлекат свежа работна ръка с чуждестранен опит.

012018_bgcareersfair-2

След три успешни изложения във Франкфурт форумът се премества в столицата Берлин.

Мотивите за този ход са наличието на най-голямата българска диаспора във Федералната република, както и разнообразието на университетски специалности и кадри в Берлин и околността.

012018_bgcareersfair-1

По настоящи данни в столицата и прилежащата ѝ провинция Бранденбург живеят над 33 000 българи, близо 2 000 от които са студенти.

Въпреки “Брекзит” – процеса на излизане на Великобритания от Европейския съюз – интересът на младите хора към Острова не спира да расте. Затова Лондон се явява изключително стратегическо място за кариерното изложение за шеста поредна година.

012018_bgcareersfair-4

Понастоящем в британската столица и региона има над 30 000 установени наши сънародници, като от тях над 2 000 са студенти.

До първото изложение остават по-малко от два месеца, като вече значителна и авторитетна част от поканените фирми са потвърдили своето участие. Посетителите на форума ще имат възможността да срещнат с представители на компаниите “Теси”, “Easy Consult”, EVN, “TBI Bank”, “Карлсберг България” и “Despark”, както и с организациите “Заедно в час”, “Лечение без граници” и “Обединени идеи за България”.

012018_bgcareersfair-3

“Български кариерен форум” е организация, създадена от и за студенти. Екипът се състои от български студенти и млади професионалисти с опит в чужбина. С цел да запази облика си, екипът всяка година се разширява с нови попълнения. За настоящата кампания са привлечени още 12 доброволци, студенти във Великобритания и Германия. Повечето от ангажираните в организацията на форума учат или работят в Западна Европа, а сред дългогодишните доброволци на каузата личат и имена на хора, установили се обратно в България след завършване на образованието си в чужбина.

012018_bgcareersfair-5

„BG Careers Fair е едно изживяване. То дава интересен поглед върху пазара на труда в България и дори да не са си мислели, че искат да се развиват в България, може да се окаже, че всъщност са попаднали на Възможността.“ – споделя Ангел Игнатов, председател на Управителния съвет на сдружение „Български кариерен форум“, който е именно едно от лицата, завърнали се в България след успешното си завършване на висшето образование в Шотландия.

Освен възможността да научи повече за реализацията си обратно в родината, всеки посетител на форума може да се регистрира в официалния уеб портал на “Български кариерен форум”, като процесът за тазгодишното издание вече стартира.

Чрез попълване на формата всички заинтересовани от кариерното изложение могат да се осведомят повече за компаниите участници, за възможностите в деня на събитието и да поместят своето CV. До платформата имат достъп всички фирми партньори на организацията, което е предпоставка за по-добра комуникация между трудовия пазар в България и всички млади специалисти в чужбина, от които родния бизнес се нуждае.

На страницата системно се публикуват и обяви за отворени позиции на фирмените партньори, което предлага на младите българи в чужбина да добият поглед върху пазара на труда в България дори ако нямат възможността да присъстват лично на форума.

В момента тече и кампанията за набиране на фирми изложители, като всеки заинтересован бизнес представител може да се осведоми за условията да стане кариерен партньор, поместени в предназначената за целта секция в официалния уеб сайт на “Български кариерен форум”.

 

Как се регистрира в България брак, сключен в чужбина

Пиша тази статия с надеждата един ден да помогна на някоя объркана душа, сблъскала се със същите проблеми, с които се борих аз. А именно – как да регистритам в България брак, сключен в чужбина.

Първо няколко важни уточнения:

  • Става въпрос за брак между български граждани;
  • Става въпрос за брак, сключен в рамките на ЕС.

Аз казах “Да” или по-скоро “I do!” на мъжа си в Копенхаген, Дания. Как се жениш точно там също ще опиша, но нека първо мина през важната част – регистрацията на територията на Р. България.

Когато решихме да се оженим точно тук, мислех, че ще можем да го направим в нашето посолство. Е, не може. Ходиш в общината в Копенхаген като всички останали хора. Знаех обаче, че след това този брак по някакъв начин трябва да се оповести, запише, регистрира в родината. Затова реших да прочета какво пише в интернет по въпроса.

В различни форуми имаше различни коментари и съвети, повечето неточни и прекалено стари. В сайта на родното Министерство на вътрешните работи имаше разни насоки, но както ми стана ясно в последствие, те никак не са изчерпателни.

Затова споделям от личен опит:

След като се ожените където сте избрали из ЕС, трябва да ви дадат две брачни свидетелства – едното си остава за вас, другото е за пред българските власти. От този момент имате 6 месеца да регистрирате брака в България. Какво се случва, ако се изпусне този период, не знам, не намерих информация, но познавайки родните власти, най-вероятно подлежите на някаква глоба.

Задължително трябва да извадите апостил на едното брачно свидетелство (или иначе казано да легализирате). В Дания това се случва в специален отдел на външното им министерство, струва 200 крони, които се плащат на място кеш или чрез карта, отмена минута да се издаде и идва на два езика – датски и английски. Даже се лепва на гърба на свидетелството, за да сте спокойни, че няма да го избутите.

Когато разполагате с апостила, трябва да преведете него и самото брачно свидетелство на български, като е задължително преводът да е от лицензирана (в България) фирма или от заклет в чужбина преводач.

След което е задължително да извадите още един апостил от страна на българското външно министерство, който цели да легализира другия апостил.

Услугата на мен ми струваше 40лв и отне почти 2 седмици (ползвах услугите на преводаческа и легализираща агенция в Пловдив), като има и по-кратки срокове, за които могат да се случат нещата, но се плаща доста повече. Колко точно не знам, защото и 40лв не ми се видяха малко, та никак не исках да давам още повече.

За справка – 200 крони са към 50лв и като ги платих, ми извадиха апостила на момента, като нямаше опция да дам по-малко и да чакам една седмица или нещо подобно. Отиваш, плащаш и всичко е готово.

И така, когато имате оригинала на брачното свидетелство с превод на български от лицензирана агенция и два апостила от двете министерства – българското и чужбинското, мъжът ви отива в общината си по местожителство и регистрира брака.

Защото както аз научих лично от служителките в пловдивска община – бракът се регистрира по местожителство на мъжа, децата – по местожителство на жената.

Какво се прави, ако съпругът е чужденец, нямам идея, но логиката ми говори, че тогава жената си регистрира брака в своята си община в България. Все пак можете да звъннете един телефон предварително и да попитате.

Когато обаче се насочи мъжът ви към съответната община, нека се въоръжи с търпение, защото ще бъде разходен между няколко стаи, докато стигне правилната, където ще му връчат лист хартия, на които той под инструкция от служителката ще запише ръчно нещо (така и не разбрах моят какво точно е писал) и на следващия ден ще си получи от същото място в общината документ за сключения си брак, който е вече регистриран в България.

Оригиналното брачно свидетелство и всички останали документи, които вървят с него, се пазели 120-130 години в общината, така че когато имате нужда можете да ходите и да си вадите дубликати на този документ (че ви е регистриран брака).

Дали се дигитализират тези хартии в случай на пожар, наводение или друго лесно съсипващо хартията явление, не успяхме да разберем, затова пазете си всички документи и даже им направете по едно ксерокопие за всеки случай.

Относно това какво се изискваше, за да се оженим в Копенхаген – почти нищо, освен нашите лични карти или паспорти, попълнена и подписана бланка за желанието ни да се оженим и свидетелство от България за семейния ми статус, тоест дали случайно вече не съм женена.

IMG_9391

Поглед към голямата зала в Община Копенхаген

IMG_9388

Всички прозорци бяха със стъклописи

Този документ отново се вади от общината ми по местожителство и на мен ми се изискваше от страна на датските власти, тъй като все още не бях регистрирана като гражданин в страната.

IMG_9448

Младоженците пристъпват към брака

Ако бях, както е мъжът ми, нямаше да има нужда от тоя документ.

След като си подадете бланката по образец, че искате да се ожените (това подаване може да се случи и онлайн през сайта на общината), чакате имейл с предложение за дата за бракосъчетанието или потвърждение на избраната от вас дата.

IMG_9422

Част от стенописите в копенхагенската община

Самият ритуал протича в една малка стая с изрисувани от горе до долу стени с сюжети от скандинавската митология и трае към 10 мин. Има едно водещо лице, което е упълномощено да ви ожени и ви казва няколко много хубави думи за брака и взаимното уважение и т.н., и още две лица, които са свидетели. Всички носят специални тоги и са страшно усмихнати и мили.

IMG_9428

Изглежда мрачно, но светлината в стаята бе приглушена, имаше запалени свещи, за да ни е по-хюге и затова не беше удобно за снимане

IMG_9443

Може да си водите и ваши свидетели, както и гости, но е забранено да се хвърля ориз. Доста се смях на тази забрана, но явно е въведена от някакви съображения за сигурност.

Не се притеснявайте обаче, когато датата ви е потвърдена, ще получите имейл със специални инструкции какво ви очаква в сватбения ви ден, какво може и не може да правите в общината.

IMG_9461

Зад нас виждате още една булка. Дамата беше от Русия и се омъжи след нашия ритуал.

За това на какъв език да бъде самата церемония питаха мен – булката и опциите бяха датски, немски и английски. Избрах английски, че иначе младоженецът ще трябваше да ме подритне тактично кога е дошъл моментът да кажа „Да“.

На нас ни дадоха допълнително време, за да си разменим пръстените. Като цяло не е задължително да носите халки, както и да носите каквото и да било друго, освен себе си и личните си карти/паспорти.

Също така е абсолютно безплатно!

IMG_9485

После се целувате, аз по традиция настъпах мъжа си, разписахме се в една голяма книга, получихме си свидетелствата и една книга с цветни снимки на всички стенописи и рисунки в общината като подарък и по живо по здраво отидохме заедно с 8-те си госта да се поснимаме пред общината.

Ако имате някакви въпроси по темата или желаете да разкажете за вашата сватба, случила се в чужбина, можете да ми пишете на editors@vitamorena.com 🙂

Прочетете още:

Специфики на пътуването с котка в самолет

Копенхаген – градът на щастието

Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка