„Ето така я губиш“ – лесно, неусетно почти

Умееш да губиш жените в живота си. Като им изневеряваш, като не ги обичаш достатъчно или като ги обичаш със закъснение.

В същото време дори не ти пука толкова, колкото може би се очаква от теб. Какво да направиш?

Свиваш рамене, изправяш гордо загорялото си от слънце лице и се усмихваш – полуразпадът на любовта продължава вечно.

Корица

Чувал си, че един ден и твоето сърце ще бъде разбито. Възможно е. Но какво да направиш?

Усмихваш се и продължаваш да вървиш по плажовете на Доминиканската република. След това се прибираш и продължаваш да пишеш романа си. По-често си сам, но не си изненадан.

Защото знаеш дълбоко в невярното си сърце, че понякога начало е всичко, което получаваме.

„Ето така я губиш“ е книга на загубите, но не само на любовните загуби. Главният герой почти винаги е един и същ, грешките му често се повтарят, но въпреки това всеки един разказ представя любовта и раздялата от нова гледна точка.

Понякога става дума за романтична любов, друг път за братска, понякога за бащинска… Но болката от липсата винаги е една и съща.

Junot Diaz

За автора
Джуно Диас (1968) е роден в Доминиканската Република, но живее в САЩ. Преподава творческо писане в Масачузетския технологичен институт и е редактор на художествената секция в списание „Boston Review“.

Автор е на сборниците с разкази „Drown“ и „Ето така я губиш“, както и на романа „Краткият чуден живот на Оскар Уао“. Носител е на много отличия, сред които Наградата на американската литературна критика (2007) и Пулицър (2009), а „Ето така я губиш“ е сред финалистите за Националната литературна награда на САЩ.

 

Реклама

Ужасна бях, но те обичах… или всички чудовища са хора

Има неща, които правиш, за да не нараниш хората, които обичаш. Има и такива, които колкото и да ти се иска да сториш, умишлено НЕ правиш – отново, за да не нараниш хората, на които държиш.

Нарича се любов, грижа и отдаденост.

Тази история е именно за онези усещания – когато знаеш с целия си разум, че се държиш ужасно, че си най-лошата и отвратителна версия, че си издънил толкова много ценностите и авторитета пред самия себе си. Но все пак вътрешно си напълно откровен със себе си, че е за добро.

С едно изречение

Ужасна бях, но те обичах истински…

Осъзнаваш с ясна мисъл в колко отблъскващ човек се превръщаш, как нараняваш хората, които те обичат, но си наясно и че това е единственият възможен път да спасиш душата си.

15035028_1780589042192955_2223040562347376640_n

Спомням си онази мисъл, че

Всички чудовища са хора

И добрите, и лошите.

И понякога дори добрите хора, без изобщо да разбереш как и кога се е случило, могат да станат лоши в даден период от живота си, под определени обстоятелства. Неусетно, разочароващо и дори шокиращо, изневиделица.

Не, това не означава, че са злодеи. Просто нещо ги е принудило да бъдат такива, за малко.

Всъщност и аз бях от тях, от чудовищата. Може би още съм такова.

Нараних хора, на които държах с цялото си същество. Бях в труден период, в който каквото и окончателно решение за живота си да бях взела, щеше да е катастрофално. 

15035736_930661183730534_8880832881576902656_n

Оставих се по течението и действах повече с инат и егоизъм, отколкото с разум. Обичах ги безусловно и вкарвах всичките си надежди и очаквания в тях – тези, на които причиних болка. Направих го от страх, от неувереност, от липса на твърдост и постоянство в мнението и позициите си. Усещането за самота и уплахата от вечна такава наистина можел да променя възприятията.

И макар и те да ме бяха наранявали преди, това не ме оправдаваше.

Злото не се омилостивява с поводите да го извършиш…

Добри сме към другите, защото искаме да сме такива – не защото го заслужават или не.

Не мисля, че съществува безгрешен човек. В което и минало да се потърси по-обстойна информация, може да се извади „мръсното бельо“ и да се разкрие, че и най-праведният всъщност не е бил съвсем хрисим.

15258806_1290267617702329_7953137636611194880_n

Всеки има своите лични грехове – някой се разкриват, други остават в тайна завинаги. И докато те не вредят на хората, които обичаме, докато не нараняват здравето им, физическото и психическото, могат да бъдат разбрани, и приети. Оттам нататък идва лошото…

Наскоро чух една сентенция

Животът е като рисуването с водни бои. Цветовете са различни, когато мине време и изсъхнат.

Така и времето, което минава, ни кара да виждаме грешките по друг начин, да ги осмисляме, да не ги повтаряме.

Сега искам да бъда по-добър човек. По-добър дори от онзи, който съм била някога преди. Преди пропукването ми в страхове, несигурност и колебания. Не заради някой друг, а заради самата мен.

13643103_537400006464366_98274852_n

И ако животът преди някой да те опознае напълно с всичките ти цветни и тъмни страни, с всички прекрасни неща, на които си способен, и всички прегрешения, е полет, то онези, които остават след като спрем да летим, са именно онези, които ни обичат безусловно.

И за тях си заслужава да дадеш всичко, за да ги задържиш в настоящето и бъдещето. Да ги подкрепяш и да им помагаш завинаги. И да се стараеш да не ги нараняваш повече – съзнателно или не…

Или както се казваше в края на стихотворението „Голямата игра“ на Станка Пенчева…

Сега, мили, тръгваме пеш. Свърши летенето.
Ако много се измориш –
облегни се на мене.