Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение. 

Защо тогава за едно от най-важните занимания, че и най-продължителното и изтощително, каквото е родителството, не се предлага никаква форма на подготовка?! Нито пък се изисква бъдещите майка и татко да покриват някакъв златен стандарт на знания и способности за поддържане на живо, здраво и щастливо дете?

Откакто имам две деца, периодично си мисля за това колко оставени на произвола сме родителите. Очаква се, че роднини и приятели + лекари и мед.сестри ще ти дават достатъчно съвети как точно да навигираш из родителството.

Разбира се, има и купища книги и статии по темата. Проблемът с всички тях (освен с лекарите) е, че или не са особено адекватни, или са морално остарели или овехтели, или откровено си противоречат. Как да знаеш коя точно книга за родители и детеотглеждане е добра и трябва да ѝ се вярва? На базата на опит на автора, на награди от конкурси, на брой продадени екземпляри? Как да знаеш дали народната медицина ще помогне за възпалените уши на бебето или пък ще му навреди? Наистина ли пиенето на узо от майки-кърмачки спасява детето от колики?!

Мога да изброявам до утре съвети, митове и легенди, които съм срещала, но от това особена полза няма. Истината е, че сред тях има смислени и от полза, други – откровени глупости, а трети са направо опасни. Всички те обаче продължават да витаят из пространството и да се спазва малоумната философия на “всеки сам си преценя”, когато става дума за живота и здравето на децата. На базата на какви сигурни знания може майката и таткото да преценят спрямо детето си какво е добро за него?

Разбира се, аз нямам отговор на този въпрос, мога само да кажа какво правим ние и то е, че слушаме внимателно и точно изпълняваме съветите, които ни дава здравният ни работник. В Дания до навършването на година мед. сестра с педиатърски профил те посещава на определени периоди, за да провери как сте вие и новороденото, да го измери, прегледа, да даде съвети и насоки, да отговори на въпроси и притеснения. 

Лично за мен подобна подкрепа ми беше безценна, но бих казала, че определено може и повече и по-добре. 

Защото родителстването се случва 24 часа седем дни в седмицата през всичките месеци, година след година. Въпроси, чудения и притеснения изникват постоянно и както до момента сама се убеждавам, дори това да ти е второ дете, пак ти е сложно и се чудиш за 100 неща.

В края на разсъжденията си бих искала да се върна към началото им, а именно идеята за общообразователни и задължителни курсове за родители, които да дават златен стандарт от базисни знания как да се справяме с бебе и да отглеждаме дете, кои са най-важните неща, които да знаем, най-нужните способности, които да владеем, какво можем да пренебрегваме и какво не, на кого да се доверим и чий съвет да потърсим в случай на нужда (на бабата или на личния лекар?) и т.н.

Ако някой ден нещо подобно бъде въведено, ще съм първият му подръжник и защитник. Пожелавам си да стане реалност. 

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

А днес искам да съм котка…

Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението, той усеща и се буди. Но няма проблем, ще се разхождам, добре е и за мен да съм на въздух и да се движа. 

Слушам музика на слушалки и си гледам телефона. Да, майките винаги ги съдят, че си гледат в телефоните, защото никой не се замисля, че това им е прозорецът към света и връзката с останалите, а често и единственият начин за развлечение. 

Нямаше как обаче да се забавлявам с инстаграм и фейсбук, защото измежду всички котки, кафета, екзотични дестинации и смешни клипчета, излизат и новините за случващото се в Украйна. 

Знам какво става там, няма как да е иначе. Знам, че преди няма и 24 часа руснаците са пуснали бомби над детска болница и родилно отделение, както и над училища… Знам, че са посегнали и на хуманитарните пътища, както и че вече военните им престъпления са толкова многобройни, че се губи бройката.

Знам прекалено много, но ето че сега и видях – снимки, видеа от бомбандирания майчин дом… И сърцето ми се сви като убодено с нещо много, много остро…

Едната ми приятелка беше споделила статия във фейсбук по въпроса и изрично беше написала, че хора с лабилни нерви и родители по-добре да не отварят линка. Благодаря ѝ за това предупреждение, защото моята психика изключително трудно понася сцените на насилие и нещастие. Не мога да ги изтрия от ума си в продължение на години, тормозят ме, страдам и затова гледам да не си ги причинявам.

Нека това не се разбира като безразличие, напротив. Въображението ми прекалено добре може да възпроизведе чутото/прочетенето и цялото ми същество да се свие от ужас и мъка.

Особено когато става дума за деца, сърцето ми трудно понася. Затова не искам да виждам кадрите от бомбандираните болници, училища, жилищни блокове в Украйна… още трудно се възстановявам от онзи кошмарен случай на открита стрелба по родилки и новородени в Афганистан преди две години. Още ме избива на плач.

Така и тази сутрин очите ми се наляха със сълзи и за да не се разплача насред улицата, вдигнах поглед от телефона. Той попадна върху една от котките на съседите, пусната свободно да тича из квартала. Слизаше от някакво дърво и с леко подскачане по поляната се насочваше към поредното си котешко приключение. 

Изведнъж ми се прииска да съм котка. Без значение каква, но котка, която си ходи по котешките си занимания, вълнува се от птиците в храстите и купичката си с храна, обича да си чисти козината и да спи на топло. Котка, която има капацитета да осъзнае едва шепа от случващото се около нея, а за останалия огромен, пъстър и необятен свят дори си няма идея. 

Котка, която не знае, че точно в този момент някъде там майки и деца страдат по неописуем начин. Котка и нищо повече.

Трудно е, толкова е трудно да живееш в наши дни и пак аз съм една от големите късметлии. Чак ми става неудобно малко, че аз имам лукса на моя спокоен живот, а други не. Защото с какво съм по-различна аз от украинките в унищожената болница?

Старая се да правя каквото мога, за да помогна, което в моя случай се изчерпва до даряване на средства и молби скоро този ужас да приключи. Молби за по-малко засегнати, по-малко ранени, никакви мъртви. 

Не знам дали молбите помагат някак… 

Животът обаче продължава, слънцето изгаря и залязва без значение какво се случва у нас и по света. А на мен някакво успокоение ми носи единствено, като виждам колко много се прави за страдащите в Украйна и на бежанците от страната. Да виждам толкова много организирана помощ и стремеж да се спасят възможно най-много страдащи, ми помага да си върна надеждата, че скоро пак всичко ще е наред.

И дано повече бомби не падат над беззащитни и невинни цивилни глави…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

И днес опазих децата живи и здрави, това не е малко

Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това.

Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. 

Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си въпроси и това е съвсем нормално. Ти обаче имаш чувството, че животът за теб е спрял или по-скоро е прескочил на друга вълна.

Теб те вълнува кога (и какво) е акало бебето, кога (и дали?) ще спи, ще успееш ли да се изкъпеш днес, ще успееш ли да сготвиш (какво ще готвиш?), имаш ли достатъчно памперси, с количката или раницата ще е по-удачно да изведеш бебето, кога беше часът за ваксината и още тооооолкова много въпроси!

В главата ти постоянно ври и кипи от мисли за децата и въпреки това имаш чувството, че мозъкът ти сякаш с спрял. 

По цял ден си на крак и вечер си смазана от умора, но усещането е, че нищо не си свършила, нищо полезно не си направила.

Сякаш непрекъснато бършеш кухненската маса и кухненския плот, сякаш непрекъснато нещо подреждаш, прибираш, организираш, купуваш, а ето, че къщата пак има нужда от чистене, от пазаруване, от внимание.

Баба ми, както много нейни наборки, често казваше “къщната работа край няма” и това е самата истина. 

Осъзнаваш, че в майчинството няма особена романтика. Надпреварваш се със себе си и с бебето, за да намериш пролука свободно време да свършиш това, което искаш, а през останалата част от денонощието едва смогваш с това, което се налага да вършиш.

И пак ти остава чувството, че си сама на фронта и че дните са се изтърколили празни.

С тези чувства обаче трябва да се борим, защото са най-сигурният път към депресията. Ако сами не се хвалим и уважаваме за всичко, което вършим (а то е много повече, отколкото ни се струва), няма кой друг да го направи вместо нас. 

Из майчинските постове в инстаграм бях прочела своеобразен мотивиращ пост, който сумиран в едно изречение, звучеше така: “И днес запази децата живи и здрави. Това не е малко!”
Замислих се колко верни са тези думи, всъщност.

Само който се е грижил за друго същество 24/7, е наясно колко предизвикателно може да е това начинание. Особено, че малките деца постоянно търсят начини да се наранят.

Дъщеря ми е абсолютен специалист! Тя не вижда причина да ходи, когато може да тича или да стои на едно място, когато може да се опита да бъде на 10 едновременно. Колело, тротинетка – всичко се кара на максимум скорост, а и решава, че защо пък да не се спусне с колелото по нанадолнище или да кара опасно близо до ръба на пристанището и все ей такива неща.

В повечето пъти подвизите ѝ завършват без наранявания, но има случаи на падания, обелени носове, синини, сълзи (от нейна и моя страна) и това са дните, които преживявам най-тежко. Разбира се, винаги се чувствам лично виновна и отговорна, че не съм успяла да предотвратя падането/нараняването. Все пак аз съм възрастният, аз отговарям за детето. 

Та, когато имам ден, завършил без нечие нараняване или семейна драма, се потупвам сама по рамото и си казвам “браво, това си е успех”. Както и когато съм успяла да свърша дори нещо дребно за себе си – напомням си, че и това е от значение и не трябва да се пренебрегва.

Истината е в малките неща. Те се трупат като зрънца пясък и създават обширния златист плаж на нашето ежедневие и щастие. Затова не трябва да ги пренебрегваме, гледайки и надявайки се само на сбъдването на големите мечти.

Всичко е важно – от това да се събудиш сутрин, до полагането на главата на възглавницата вечер. Ние сме важни, наравно с децата и семейството ни. И когато сме успели да създадем поредния добър, спасен от инциденти или драми ден, следва да го отбележим като значимо постижение. Пък в един момент осъзнаваме колко много са пораснали децата и колко много знания и умения са усвоили.

Тогава разбираме, че всички изминали дни, които ние сме усещали празни, са били всъщност важни. Именно те са помогнали на децата ни да пораснат и съзреят, а какво по-хубаво и добро от това!

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Нова година по пижама на дивана или щастието в малките победи

Някъде около втората година след раждането на дъщеря ми започнах да недоволствам, че забавленията ми се изчерпват до това да гледам телевизия вечер на дивана вкъщи заедно със съпруга ми.

Сега – три месеца и нещо след появата на второто ми дете, си мечтая за това.

Винаги ме е изумявало как може да ти се променят възприятията, нагласите и желанията във времето. Да, клише е да се каже, че започваш да цениш нещо чак, когато го загубиш, но като го изживееш, осъзнаваш пълния смисъл на израза. 

Преди ми се виждаше скучно и на моменти чак досадно, че всяка една вечер сме приковани в хола на дивана, защото детето спи в другата стая, а баби и дядовци са на 3 часа със самолет от нас. Вече 3 Нови години посрещахме по този начин и аз все си мислех как ми се иска събиране с приятели, по-празнична обстановка, смях, забава, музика, а не пазене на тишина след 20ч и ядосване на всичките гърмежи и фойерверки.

Когато обаче се оказах сама със залепено за мен бебе в тъмна стая, опитваща се да го успокои и приспи, и така всяка една вечер в продължение на месеци, рязко започнах да бленувам за изтягане на дивана, небрежно поглеждане към телевизора и разговор на каквато и да е тема заедно с мъжа ми.

Майките биха ме разбрали най-добре.

На 31и си повтарях, че Нова година е ден като всички останали, сменя се страницата на календара, един месец идва след друг и нищо не е кой знае колко по-различно, та е излишен целият този шум, пукот и напън за партита и забавления. Но вътрешно в себе си го усещах все едно да се убеждавам, че рожденият ми ден не е нищо специално и особено, просто набор от 24 часа, като всички останали 364 дни в годината.

Замислих се в сегашната ни битова ситуация, подчинена на бебешкия режим и нужди, какво би ме накарало да се почувствам по-добре, какво посрещане на 2022а би ме зарадвало. И отговорът беше точно това, от което недоволствах преди – аз и той на дивана по пижами, с пуснат телевизор за фон и говорещи си за нашите си неща. Може би някоя чаша вино, малко шоколад, но най-вече спокойствието да си починеш за няколко часа от грижите за деца и бебета.

Бях убедена, че няма да ми се изпълни това желание. Синът ни имаше като цяло тежки вечери с трудно заспиване, многорев и нужда от мама плътно до него. Като се замислих и за невероятните гърмежи, които започнаха още от 17ч на 31и, реших, че той може да е по-разстроен от преди. Имаше вероятност голямото ни дете, което вече осъзнава какво се случва, но още се плаши от оглушителния шум, да е също стресирано и да има нужда от гушките на родител.

Та, с мъжа ми се настроихме, че ще посрещнем новата година успокоявайки децата ни и си казахме, че това не е чак толкова лошо. В крайна сметка, искали сме ги тези деца, ще се грижим за тях, пък те все растат и ще дойде времето да се забавляват заедно с нас.

Оказа се обаче, че старата и новата година бяха решили да ни направят подарък – старата, за да се компенсира за доста разочарования, новата – за да докаже, че ни готви добри изненади.

На 31и успяхме да приспим успешно и без плач и двете деца. Още по-невероятно, че и двете проспаха абсолютно цялата безумна пукотевица и гърмежи, част от тях случващи се под прозорците ни. Да, на няколко пъти трябваше да влизам в стаята на бебето, да го кърмя и приспивам отново, но в крайна сметка вкъщи беше спокойно, уютно и аз и мъжът ми посрещнахме 2022а заедно, на дивана, с по чаша пенливо вино, усмивки и благодарност.

Даже успяхме да поседим така и да се порадваме на времето си заедно без деца около нас за час и нещо, докато в крайна сметка решихме да си легнем и да поспим.

Чувствах се толкова щастлива и благодарна за малкото ми новогодишно чудо, че чак леко се засрамих от себе си за мрънкането ми преди. После се замислих как сега желая и се радвам на това, което преди виждах като вече изтъркано и още повече ми се повдигна настроението. 

Животът с неговите обрати никога няма да ни обрече на скука. Само е нужно да се научим да не подминаваме малките радости и дребните сбъднати желания.

Именно те са солта на ежедневието ни и го превръщат от нещо посредствено блудкаво в задоволяващо и интригуващо. 

Пък и най-приятно е да знаеш, че имаш още неща, към които да се стремиш и да желаеш, дори и това да е новогодишни празници, прекарани на парти с приятели. Така имаш стимул да продължаваш с всеки един ден, колкото и тежък или досаден да ти се струва той. 

И да, Нова година е ден като всички останали, но и дава усещането за ново начало и именно това му е прекрасното. Пожелавам си единствено и идните нови години да посрещам със същото чувство на благодарност и тиха радост, каквито изпитвах в първите часове на 2022а. А останалото ще дойде от само себе си 🙂

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Криворазбраното майчинство и защо това не е време на почивка

Преди време видях в LinkedIn моя позната и колежка да пита за насоки за курсове, които да изкара, докато е в майчинство, за да използвала по-полезно времето си.

Спрях се преди да ѝ напиша, че личният ми съвет, като минала вече през това, е да остави настрана подобни стремежи и да се фокусира върху предстоящата няма година (защото първото ѝ дете се беше родило преди точно 3 седмици).

Нека само вметна, че и двете с нея живеем и работим в Дания, където майчинството е 12 месеца, започващи да текат 4 седмици преди термина ти (съответно свършват малко преди детето ти да навърши 1 годинка). Това време може да бъде разпределено между майката и таткото, но не може да бъде удължено, освен ако не решиш да напуснеш работа, за да гледаш детето. Та, майчинството тук никак не е толкова дълго, колкото може би изглежда.

Но и без значение за коя точка на света става дума, майчинството не е свободно време за майката, нито пък почивка за нея! Не знам как, но все още прекалено много хора, включително жени, приемат времето, отредено от държавата, за отглеждане на новородено, като на някаква дълга почивка с елементи на сменяне на памперс.

Самата аз също мислех, че мога да запиша курсове, докато съм вкъщи с бебето, мога да пиша статии, разкази, защо не и книга! Мога да върша почасова freelance работа от дома си, докато бебето спи и о, как сладко съм се заблуждавала! 

Не че не вършех част от тези неща, след като вече бях поела ангажимента, но това ми причини завидно количество стрес и битов дискомфорт.

Други мои познати – майки за първи път, се хлъзнаха по същата идея за “о, колко добре ще използвам това време за допълнителна професионална квалификация” и записаха курсове по език, нов магистър и какви ли не други подобни. Когато си говорихме след това, всички споделяха каква голяма грешка е било решението им.

Не за друго, а защото сблъсъкът с реалността на майчинството идва почти винаги абсолютно неочакван.

Най-големият мит е “докато бебето спи, аз ще правя това и онова”. Няма да навлизам подробности, но всички, които са отглеждали дете, знаят каква горчива заблуда е това.

После идва неосъзнаването на сериозността на майчинството. Това време, което е отредено за първите месеци/година от живота на бебето, е изключително важно, а освен това – самата ти като майка ще имаш огромната нужда да се погрижиш както за физическото, така и за менталното си здраве. Ще имаш нужда от време, през което да асимилираш какво се е случва с теб и живота ти, защото всичко около раждането и отглеждането на дете за първи път е прекалено различно от всичко друго, с което си се сблъсквала досега.

И дори да си мислиш, че си силна, независима жена, видяла 2 и 200, която не може да се уплаши от малък плачещ вързоп, повярвай ми, няма да имаш желание или възможност да се занимаваш с нищо различно от въпросното вързопче.

И това е в реда на нещата.

Крайно време е да отпаднат очакванията от майките да бъдат супер-жени, особено когато става дума за периода на майчинството. 

Не, майките не си губят времето в бутане на количка или пиене на кафе в парка, дори и на някои завистници така да им изглежда отстрани. Само когато се озовеш в ситуацията сам с бебето у дома за кой ли пореден ден, може да знаеш какви са предизвикателствата да не си загубиш ума и да успееш да си измиеш зъбите поне един път.

Изключвам от картинката тези, които имат късмета чевръста и ненатрапчива помощница под формата на добра баба или платена бавачка. Но повярвайте ми, това са единици.

Та, казано накратко – никога не може да знаеш какви чувства ще събуди майчинството в теб.

Аз мога да споделя, че при мен бяха цял спектър – от разтапващата радост, която те изпълва до степен, че чувстваш, че ще се пръснеш на милиони радостни атоми, през паниката на “какво да правя сега”, самотата – „никой друг не разбира как се чувствам“, до отчаянието на “не мога повече” и дълбоката вина “трябва да съм щастлива, а се чувствам толкова нещастна”, че даже и депресия – “никога повече няма да се чувствам както преди”.

Бъдете сигурни – всички тези така противоположни чувства могат да се извъртят през душата ви за един ден и това е напълно нормално! Тялото и съзнанието на жената имат нужда от поне 9 месеца след раждането да пренаредят правилно хормоните и мислите си. Затова последното нещо, от което ще имаш нужда в това време е, да мислиш за крайни срокове на проекти, учене, зуум-срещи и подобни.

Накратко съветът ми към бъдещите майки – не се насилвайте да мултитасквате, не слагайте сами високи очаквания към себе си.

Не мислете и не планирайте по-далече от утре и не се стресирайте сами, когато плановете и очакванията ви не се изпълнят. Всичко ще се нареди постепенно, а вие просто се посветете на детето, семейството и себе си.

Време за допълнителна квалификация, професионално развитие, повишение, учене на езици, пътуване до мечтани дестинации и т.н. отново ще има, но сега фокусът е върху детето и вас самите. Насладете се на това време и повярвайте, няма да съжалявате.

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…

Време за четене: „Дъщерите на Ханна“

За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…

Граничарски дневник: Старшина по чорапи

Автор: Петър Дончев      През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…

Телемедицина в действие – повече професионална помощ и внимание към бременните

Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…

Майката, която няма нужда от майки-приятелки

Наскоро една от най-добрите ми приятелки в Дания сподели, че със семейството ѝ се връщат обратно в Прага (откъдето е родом тя).

Те поживяха в Копенхаген близо две, няма и три години, но тя – приятелката ми, така и не успя да се адаптира и почувства щастлива в датската среда.

От една страна се зарадвах много за нея, защото човек няма нужда от нещастни приятели. Нито те са “полезни” за себе си, нито пък могат да изградят стабилни отношения с околните. Та, зарадвах се за нея, че ще може отново да диша с пълни гърди и няма да се чувства притеснена и подтисната, както ми е споделяла, че се усеща тук.

Но нямаше как да не ми стане мъчно, че оставам с приятел по-малко… Особено, че тя живее на съседната улица и неведнъж сме се срещали за по кафе или питие.

Имах чудесен късмет да се запозная с нея на курса ми по датски и след щастливо стечение на обстоятелствата да се окажем съседи в един и същи квартал. И тя е майка, но на две момчета, които полека-лека навлизат в пубертета и това води до покачване на градусите и настроенията в дома им.

За мен и мъжа ми е било винаги приятно да ходим на гости на тези наши приятели, “чехите”, както ги наричаме, въпреки че съпругът на жената е от френско-италиански произход, но пък основната част от живота им като възрастни е минала не другаде, а в Прага.

Замислих се как и друга моя позната – испанка, която също живее на хвърлей разстояние от мен, ще се завърне със семейството си към родната Испания, след като решиха, че Дания не е за тях.

За нея ми е по-малко (да не кажа изобщо) мъчно, че си тръгва. И двете имаме деца на почти еднаква възраст, като обаче въпросната жена има още една по-голяма дъщеря. По едно време бяхме особено близки, но постепенно разликите в това какви майки сме (или може би какви хора) започнаха да избуяват и да ни раздалечават.

Следва да споделя, че аз съм майка, която няма и вече май не иска да има други майки за приятелки. Е, поне не и майки с деца на същите години като моето.

На какво се дължи този факт? Не съм сигурна, но определено с всички досегашни майки досега успявам да достигна някакъв пик, след който нямам желание да продължавам отношения.

phil-hearing-42LLGP-QPj4-unsplash

Първата такава беше симпатична българка, с която се запознахме по време на курса за бременни. За нея това беше второ дете, което се роди съвсем малко преди дъщеря ми. Та, тази дама се опита да ме увлече в нейния модел на майчинство, който основно се изразяваше в обикаляне на възможно повече места – кафенета, ресторанти, паркове и кина, заедно с бебето, разбира се. Аз някак не се чувствах комфортно с това и не можех да откликна на постоянните ѝ призиви да излизаме.

Имах нужда да се “запозная” с това малко същество, което съвсем наскоро се бе появило в живота ми, да разбера какво му харесва и какво не (а това е страшно трудна задача, когато въпросното има плачът за единствено изразно средство), както и самата аз да се науча да бъда майка, ако мога така да се изразя.

Повярвайте ми, дори за управлението на количка се искат умения, да не говорим за цялото изкуство по организиране на бебешката чанта с нещата, от които наистина ще имаш нужда, както и привеждането във вид на самата теб.

Следва да кажа, че обожавах да излизам на разходки с бебето, но изпитвах физическа непоносимост към организирането на среща с други хора! Дори и сега – година и половина по-късно, не искам да се уговарям за точни часове, за които да се стресирам мога ли да спазя.

Пиковият момент в отношенията ми с тази майка обаче бяха, когато си говорихме за кърменето и аз споделих колко тежко преживях целия процес – страдах от невероятни болки, които така и не отшумяха, та след втория месец се отказах.

Тя ми отвърна, че ме разбира, а след това сподели как ще си прави бижута от кърма, защото кърменето за нея символизирало грижите и отдадеността ѝ към децата ѝ…

guille-pozzi-y1wVavuxZtE-unsplash

Попита ме дали и аз си пазя кърма, че да си поръчаме двете бижута. За малко да ѝ отвърна, че си пазя първото ако на дъщеря ми и предпочитам да ползвам него.

Но от този момент нататък комуникацията ни постепенно замря, ние се преместихме в друг квартал далеч от нейния и така.

С испанската майка (както галено си я наричам), с която бяхме съседки, имахме чудесни отношения и определено съм черпила доста от нейния опит.

Но фактът, че аз исках дъщеря ми да ходи на градина (защото вярвам, че е добре за нея), а аз започнах отново работа, както и курсове по датски, сякаш ни раздели като с нож.

В един разговор, в който ме питаше как успявам да се справям с всичко, тя сподели за себе си, че не била като “другите майки, които се опитват да бягат от децата си, ходейки на работа”, а се наслаждавала на времето си вкъщи с децата.

Не съм сигурна дали го разбирам точно, но някак ми прозвуча като леко осъждане от нейна страна.

Разбира се, може случаят изобщо да не е такъв и да го е казала съвсем непреднамерено и с добри чувства, но пък така или иначе комуникацията ми с нея се изчерпваше до обикновени битовизми – какво направило кучето ѝ, какво детето, пък съседите това, в училището на дъщеря ѝ онова.

Знам, че проблемът е в мен. Аз не мога да изградя прилични приятелски отношения с другите майки. По-точно казано можем да бъдем чудесни познати, но не и добри приятели… за мен приятелството е много повече от пиене на кафе и обсъждане на ежедневието. А времето ми е толкова безценно, че никак не ми се пилее в опити да превръщам в близки до мен хора, които не дават индикации да са сродни души.

Така се озовавам с много познати, но малко или даже никакви приятели (в истинския смисъл на думата) на датска почва и една шепа по-близки и доверени като сестри приятелки в България и почти никакво желание да променям това положение.

Някъде бях чела, че след 30 години човек трудно създава нови истински приятелства, но ако е запазил до този момент старите си приятели, то те ще си останат такива доживот.

Мисля, че това е доста вярно твърдение. Колкото повече напредваме във възрастта си, толкова повече се фокусираме върху най-близките до нас неща, които стават и най-ценни. Все по-малко имаме желание да излизаме от зоната си на комфорт, защото сме оставили авантюристичните години и скачането с главата напред в непознати ситуации и връзки някъде в 20-те. И това ни радва!

matt-hoffman-vL300WiTaMs-unsplash

Отдавна съм стигнала до прозрението, че човек няма нужда от хора, комуникацията с които не го обогатява по никакъв начин. Но пък не очаквах “майчинските” среди чак толкова да не ми допаднат и да не искам да имам “майчина” компания.

Е, винаги е възможно това да се промени с порастването на детето ми, когато тя сама ще се запознава и ще става приятел с други деца, а ние родителите ще трябва да се погаждаме по между си 🙂

А дали наистина “майката знае най-добре”?!

През първата ми година като родител най-полезна и ценна помощ ми е оказал здравният съветник.
В Дания има изградена система от здравни съветници (които аз наричам за по-кратко и удобно “сестра” от българското значение на мед.сестра). Това са жени с отчасти медицинско, отчасти педагогическо образование, които те посещават в дома ти, за да видят как я карате с бебето и партньора ти.

През първите два-три месеца посещенията са най-чести, след което постепенно намаляват и след първата година изобщо спират, като обаче винаги имаш контакт със сестрата и можеш да я потърсиш за съвет, консултация и т.н.

Основната работа на тези здравни съветници е да се уверят, че майката и бебето са здрави и щастливи и всичко се случва както трябва. Те дават безкрайно ценни съвети и така например се успокоих, че бебето ми няма колики, а е просто гладно, колкото и на мен да не ми се вярва, понеже току що е яла.

Отделно на това бяха направили на мен и таткото тестове, които да покажат дали страдаме от следродилна депресия или не (да, подобно състояние заплашва и бащите).

Така се случи, че имах две различни сестри, които следяха мен и малката, като и на двете съм безкрайно благодарна за съветите и помощта, които са ни оказали. Без тях трябваше да се лутам из необятната информация за бебегледане, която доста често спрямо различни източници си противоречи, както и да се чудя кога, как и с какво да започна захранването, окей ли е да давам ягоди или не и още куп въпроси, лутащи се из майчината глава.

***

Моята сестра, заедно с още няколко нейни колежки, решили да организират ежеседмични “срещи” под надслов “Играй и учи” на майки с бебета, които още не ходят на градина. Това не е екзотична идея и на много места из Дания има подобни организирани събития.

Та, всеки понеделник водя малката в една близка детска градина, където тя си играе с други деца, учи се яде самостоятелно, да комуникира и т.н., а ние родителите обсъждаме с педагозите различни теми като това при колко градуса температура трябва да се звъни на спешна помощ и при колко да се даде само панадол, как да научим детето да си обува само чорапите, защо фината моторика е важна и други подобни.

В началото бях скептично настроена към тези събирания, но постепенно видях колко са полезни за малката и колко се забавлява тя, затова реших да не пропускам “бебешка среща”.

На последната такава имахме нова майка с момченце на почти 9 месеца. Жената и семейството ѝ са от скоро в страната и не съм сигурна какъв им е точно статутът, но по линия на някоя от социалните програми в страната ѝ бе осигурен (и платен от общината) преводач, който да улесни комуникацията между нея и здравните съветници.

Не искам да кажа нищо лошо за майката, тя изглеждаше мила и добричка, но гледайки я с детето, за пореден път се убедих, че майката не винаги знае най-добре, а много често има нужда да търси и да се вслушва в съветите на специалистите.

Детето ѝ, както казах на почти 9 месеца, не може да прекара и една минута по корем… В резултат на стоенето по гръб черепът му е видимо деформиран – плосък отзад и повече от нужното изпъкнало чело.

Майката обясняваше, че не слагала момчето по корем, защото почвал да плаче, а сестрите търпеливо и настойчиво ѝ обясняваха, че е задължително да го прави, защото в противен случай детето няма да как да се научи да пълзи (за сравнение – моята дъщеря на 9 месеца се изправяше, на 10 проходи, а на друга майка от групата синът ходеше още на 8 месеца).

В никакъв случай не обвинявам жената, тя прави каквото усеща за добре, а и никоя майка не иска да има разплакано дете. Даже в интерес на истината това е един от най-големите кошмари за всеки родител – детето му да плаче.

Но явно тази майка не е имала правилния съветник до себе си, който да ѝ каже когато е трябвало, че трябва да оставя бебето за минута-две по корем, като постепенно то ще започне да прекарва повече време в тази поза, след това ще се научи да се обръща по гръб само, а после отново по корем и т.н., докато започне да пъзли и расте все по-самостоятелно. И милата му главичка може би нямаше да се деформира така…

На мен самата точно здравният съветник ми каза кога трябва да сложа бебето на детската гимнастика, кога да започна да я обръщам по корем, как да я люлеем в ръцете си и обръщаме с главата надолу, за да ѝ заздравим вестибуларния апарат и т.н.

Тоест, имала съм кой специалист да ми даде насоките, а от мен е зависило да ги изпълня, за да расте детето ми както трябва.

steve-gale-1156506-unsplash

Колкото повече навлизам в родителството, толкова повече се убеждавам, че постулати от рода на “майката знае най-добре” не са съвсем верни. Да, майката може да знае най-добре как да прегърне детето си, за да го успокои и то да спре да плаче или какви игри обича да играе малкото, в колко часа се буди сутрин, коя е любимата му храна и т.н.

Има обаче ситуации, в които майката, бащата или дори цялата рода, може да бъркат и дори да вредят на детето. За редица неща, свързани с отглеждане на бебе, е необходимо да се търсят и спазват с точност съвети на специалисти, които се осланят на векове медицински изследвания и доказан опит, за да ти кажат как следва да се грижиш за детето си, че да расте то най-вече здраво, а след това и щастливо.

В този ред на мисли мога да дам като най-тежък пример анти-ваксърите и вегани/суровоядци, които убедени в собствената си истина, потъват в опасно невежество и поставят под смъртна опасност децата си.

jeremy-mcknight-659966-unsplash

Най-трагичното обаче е, че децата с нищо не заслужават да страдат заради неопитност, глупост, безхаберие или невежество от страна на родителите си.

Затова повече вяра на специалистите и медицинските лица и по-малко излишна самоувереност. Децата ни заслужават да им покажем, че наистина сме готови на всичко заради тях, най-вече да преглътнем егото си.

След една година с бебе – все така объркана, но с няколко нови бръчки

Нямам идея как мина една година, откакто родих дъщеря си.

Спомням си раждането сякаш беше вчера и едновременно с това имам чувството, че светлинни години ме делят от онзи ден.

Подозирам, че занапред в опита си като родител, ще продължавам да усещам как времето се движи по този така объркващ начин.

Мислех си обаче, че година по-късно ще мога да извлека поне няколко полезни съвета относно бебегледането, които да споделя с останалите, тръгнали по същия път, но нямам смелост за подобна инициатива и се чувствам крайно неуверена в цялото това така сложно изкуство на майчинството.

Говорих си с една приятелка, майка на две момичета – на 4 и на 1 години, която ми каза, че все още не знае как се приспиват бебета. С нея стигнахме до заключението, че универсална формула няма (не само за приспиването, за всичко), просто съществуват различни методи, които може да се тестват.

Затова реших да не давам съвети, а да споделя личните ми заключения след първата година с бебе.

jonathan-gallegos-753424-unsplash

Та, ето и моите наблюдения:

Гушкането винаги помага – само една майка знае колко може да бъде изнервящ бебешкия плач ѝ и колко зле може да се чувства самата тя от това, че хем обича безкрайно детето, хем се натоварва до краен предел от неспиращия рев. Работата  е там, че бебетата не плачат нарочно, за да ни ядосат (това го умеят по-големите вече деца). Те страдат от нещо и плачът е единственият им начин за комуникация с нас. Първите няколко месеца от живота си, дъщеря ми прекара плътно долепена до мен в ергономичната си раница (за чудесата на ErgoBaby съм писала по-подробно тук) и трябва да кажа, че този метод на постоянни гушки ни е спасявал във всякакви ситуации.

Няма нужда от много – това важи за всичко, но най-вече за дрехи и играчки. Не сме купували никакви играчки и въпреки това в къщата ни има предостатъчно (подарени от роднини и приятели), а дъщеря ми не им обръща почти никакво внимание. За нея в пъти по-интересни са пликовете за боклук (или пълни с такъв), ключовете, книгите, тенджерите и изобщо всичко, което не е бебешки продукт.
Относно дрехите не знаех какви количества ми трябват, затова се опитах да подходя по-пестеливо, а от 4-я месец нататък преминах почти изцяло на втора употреба. Причините за това са две:

  • намирам страхотни попадения втора ръка
  • дрехите прекалено бръзо се цапат/късат/надрасват, та не виждам смисъл да купувам всичко ново

Гледайки други родители, си мисля, че ние не сме взимали и наполовина толкова бебешки неща, колкото останалите, но просто не виждаме смисъл. Всеки обаче преценя според себе си и детето от какво би имал нужда.

Километрични разходки – дъщеря ми искаше не просто да е навън в количката/раницата, но и да е в движение. Нямам идея колко километри съм навъртяла, но за няколко месеца опознах квартала и съседния на него по-добре, отколкото хората, живеещи тук от десетилетия. Просто моето бебе имаше нужда от ежедневни дълги разходки, на които бях винаги сама, защото другите майки подобни маратони не си причиняваха (а и децата им не го налагаха). Но пък опознах околността в детайли и се нагледах на разкошни природни гледки (в инстаграм акаунта ми тук често споделям снимки на природните красоти на Дания)

Примирение – и аз, като доста други родители, едно време съм си казвала “О, моето дете няма да е такова!”, гледайки нечие чуждо как руши/пищи или се тръшка. Ето, че към днешна дата поне 20-30 пъти съм била от “онези” родители с “онези” деца.

Дъщеря ми без да ѝ мигне окото е оревавала истерично кафенета, държавна администрация (в България и в Дания), автобуси, самолети, супермаркети, детски площадки, отделно на това е имало хвърляне на храна, биберони, играчки, събаряне на всичко, до което може да се докопа и т.н.

Със сигурност ми предстоят още и по-страшни подобни случки, но от един момент нататък претръпваш. В началото с мъжа ми бяхме като гърмяни зайци и щом я чуем как започва с ревливите звуци, предвещаващи истерия, хвърляхме каквото сме хванали в магазина и излизахме на бегом. Работата е там, че когато става дума за бебе, няма много какво да направиш. Гушкаш, разсейваш, говориш, пееш, стараеш се да спасиш положението и после забравяш за случката 🙂

Към момента съм се примирила и с факта, че домът ни трябва да е издържан в стила на минимализма, защото дъщеря ми приема като предизвикателство всякакви растения и предмети, които може да докопа и събори. Ще редя домашния интериор след няколко години…

Всичко е само период – домашната сестра, както я наричам, а всъщност е здравен съветник, навестяващ те в първите няколко месеца след раждането, за да помогне със съвет или отговори на въпроси и т.н., ни беше казала още в началото нещо много важно – „ще имаш моменти на отчаяние, но трябва да помниш, че това е само период  и то много кратък на фона на целия ти живот„. Аз кимах с глава и казвах „о да, да, разбира се, така е“, но доста късно успях да вникна в истинския смисъл на думите ѝ.

alexander-dummer-124678-unsplash

Когато малката плачеше или имаше криви дни, се напрягах и стресирах изключително много, защото не мислех за това като за период, а сякаш ще продължи завинаги. Е, това е най-бързият начин към изпадането в депресия, затова и може би единственият съвет, който си позволявам да дам към всички нови родители, е – спокойно, не се напрягай, ще мине. Повтарям си го и сама на себе си, като не винаги има успеваемост, но пък със сигурност мога да кажа, че е самата истина.

Времето лети и както вчера са детето е било едно скимтящо вързопче, така днес търчи из апартамента и пищи от радост.
Това е най-хубавото – времето тече, периодите отминават, бебето расте и вече никак не е бебе. Да, имам повече бръчки и уморен поглед от преди, но пък щастието се трупа, а от това по-хубаво няма.

Прочетете още:

Специфики на летенето с бебе

Q1 от живота на бебето – ще става все по-лесно, повярвайте

Шестото чувство на бебетата

Майчина вина, размисли и сълзи

Едно от най-хубавите неща на това, че бебетата растат, е промяната в плача им. От определен момент нататък започва да става по-лесно да разбереш дали плаче, защото е гладно, ядосано, отегчено или пък му се спи и просто мрънка.

monika-rams-1257236-unsplash

В първите седмици/месеци е мъчение, когато трябва да гадаеш какъв е проблемът и защо малкият пискун не спира да пискуни.

С приближаването на първия рожден ден се изясняват желанията и проблемите на бебето, което е чудесно, но пък не помага особено със справянето с пристъпите на рев.

Спомням си как точно на рождения ми ден, докато пазарувах в кварталния супермаркет, дъщеря ми (тогава на почти 3 месеца) изпадна в такава истерия, че загубих ума и дума. Разбира се, точно тогава на касата имаше прекалено много хора, аз плащах в брой, та трябваше да чакам ресто, отделно да си прибера покупките в чантата и да се справя с късащото се от рев бебе. Изчервих се и препотих от притеснение, хората наоколо услужливо се правеха, че не чуват нищо, а дъщеря ми сякаш предизвикана от тяхното равнодушие и моите опити да си прибера по-бързо бананите и млякото, ревна още по-силно.

gabby-orcutt-98866-unsplash

В момента, в който бяхме извън магазина, се успокои веднага и въпреки още мокрото от сълзи лице, ме гледаше с учуден поглед сякаш ми казваше “майка ми, за какво толкова си се паткосала?!”

Подобни моменти са се случвали и след това, ще се случват и занапред, но сега някак ми става по-лесно, когато знам, че тя плаче, защото е отегчена от стоенето на едно място или защото иска да я взема на ръце.

Това, което все още не мога да превъзмогна, е чувството на вина… Всеки път, когато дъщеря ми се разплаче, дори когато знам точно каква е причината, започвам да изпитвам разяждаща вина, че аз съм отговорна за тези сълзи.

brytny-com-616575-unsplash

Аз съм я оставила да падне, аз не съм я приспала навреме, аз не знам къде е любимата играчка и т.н.

Знам, че не мога винаги да предотвратя всичко, както и съм наясно, че няма дете, което не плаче. Дори понякога плачът има пречистваща и успокояваща сила.

Въпреки това обаче изпитвам вина, когато малката е разстроена и плаче.

Иска ми се никога да не виждам сълзи по лицето ѝ, винаги да е усмихната, спокойна и щастлива.

Е, със сигурност има още много да уча и дълъг път да извървя до достигането на родителска мъдрост и уравновесеност. Засега просто се опитвам да не се поддавам на нервите и стреса, понеже попаднеш ли веднъж в лапите им, ставаш тотално неефективен родител.

А сълзи ще има още, включително и мои. Не се свиква лесно сърцето ти да тупти извън теб, да се опитваш да го пазиш от злини, гушкаш и обичаш, докато то тича наоколо, расте и става все по-самостоятелно…

Силата на едно безплатно кафе

Миналият ден беше от онези специфични майчински периоди, когато всичко ти се вижда по-черно, отколкото е. Mоже би по-точно ще е да кажа сиво.

Лепкаво и сиво във всичките му нюанси.

Имаш чувството, че само при теб ежедневието тече с безизразна повтаряемост, а когато се случва нещо, то е по-скоро натоварващо, отколкото забавно и отмарящо.

Детето ти е криво поради някакви бебешки причини*, ти си опитала вече всичко, за да му помогнеш, но без успех, буташ вяло количката и поглеждайки случайно отражението си, установяваш, че не само се чувстваш като настъпана жаба, но и изглеждаш като такава.

Тъпо ти е и толкоз.

Като всеки друг ден, влязох в близкия супермаркет, за да купя хляб, мляко, плодове и други прозаични битови продукти.
Като плащах сметката, касиерът ми предложи плод за малката, която любопитно го наблюдаваше от количката. (В магазините в Дания редовно дават на децата безплатен плод.)
Благодарих му и отказах, защото така или иначе бях купила банани.

Тогава човекът настоя да ми направи кафе (продават прясно приготвено кафе, капучино и т.н. от машина до касата).

Погледнах го леко въпросително.

– Но защо?
– Защото настоявам. Със захар или не? – отговори той и стана да приготви кафето.

Вродената ми българска подозрителност леко се наостри – какво ли цели този?После пък се смутих от жеста.

Винаги се смущавам от такива неща (защото съм смотана!) и никога не се редя да взема безплатна кола, шоколад и т.н., когато има промоция някъде. Трябва да ми набутат продукта в ръцете, за да го взема и после се чувствам някак задължена.

Взех си голямата чаша топло кафе, благодарих на човека, който се върна спокойно към работата си и потеглих към вкъщи, нахилена до уши с количката.

В главата ми обаче се въртяха какви ли не мисли. Може би въпреки грима, ми личи, че съм будна от 5:30? Или пък човекът ме е видял с посърналата физиономия и си е помисли – “сигурно тази майка са я налегнали някакви много лоши проблеми, че да изглежда така нещастна.”

Разбира се, най-вероятно не си е мислил нищо конкретно или е искал да ме “зариби” с кафето в магазина.

Но на мен ми стана неудобно от самата себе си. Замислих се как изглеждам отстрани и има ли наистина основание за кривото ми настроение? Това, което ме измъчва, реални проблеми ли са, че изглеждам все едно нося мировата скръб на плещите си, или е само едно недоспиване?

Дoпивайки кафето, си дадох сметка, че напук на собствените ми съвети (можете да ги прочетете тук), се пренавивам заради глупости и безпочвени проблеми. Вместо да виждам хубавите неща около себе си, се вторачвам с дребни несгоди, които не заслужават капка внимание.

Нахоках се сама заради всичко това и настроението ми рязко се подобри.

Отрезвяващо е от време на време да провеждаме честен и личен вътрешен разговор, за да се запитаме имат ли значение наистина тия работи, с които се тормозим или само мрънкаме?

И е добре да не чакаме случайни жестове на добрина от непознати да бъдат повод за тези разговори, а да живеем по-осъзнато и в хармония със себе си.

coffee1611

*бебешкият кривиндул се оказа първо зъбче. Напук на стандарта, че уж предните зъби излизали първи, малката се сдоби с горен ляв резец.