Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори споделиха част от своя медицински опит.
Д-р Албина Каджая е главен лекар в клиника „Total Charm Vake” в Тбилиси. В качеството си на дерматолог, козметолог и специалист по лифтинг методики тя е редовен участник на световни конгреси по естетична медицина и антиейджинг. Д-р Каджая сподели пред аудиторията, че най-търсените съвременни процедури са насочени към подобряване на качеството на кожата – биоревитализация и мезотерапия. След това тя разказа за работата си с лифтинг конците Aptos и представи третото и последно поколение конци Aptos. Те са единствените в света, които комбинират полимлечна киселина, поликапролактон и хиалуронова киселина и това гарантира по-дълготраен ефект, по-добра биоревитализация на кожата и по-бързо възстановяване в сравнение с предните поколения конци.
д-р Елена Румянцева-Матей, сертифициран дерматолог и дерматохирург в отделението по Обща и онкологична дерматология в Университетска болница Ambroise Pare в Париж, сподели, че желанието да си млад и красив вече е мода и глобална тенденция, като тя е свързана не само с естественото желание да забавиш времето и да изглеждаш добре, но и често е от голямо значение в кариерата и професионалното израстване.
Една от инжекционните терапии, които д-р Румянцева прилага, е колагеновата терапия за лице Jalupro. Неин плюс е, че тя подтиква кожата да се рестартира сама и да стимулира естественото производство на колаген и еластин. Така се забавя разграждането на собствения колаген в кожата и се ускорява синтеза на протеин. Наред с това терапията за лице Jalupro е широкоспектърна и може да се прилага срещу състаряване на кожата, белези, косопад, срещу тънки и чупливи нокти. И, не на последно място, Jalupro има и имуноукрепващ ефект.
Професор Бадауи (доцент по дерматология в Националния институт за лазерни науки към Каирския университет (Египет)), пък разказа за своя опит и практика с Fotona – лазерна технология от ново поколение. Тя е разработена в няколко платформи, създадени за борба с различни здравословни и естетични проблеми – като се започне от премахване на нежелана кожна пигментация, отстраняване на бръчки и избелване на зъбите, мине се през укрепване и тонизиране на мускулите, неинвазивно лечение на тазовото дъно, отстраняване на лезии и се стигне до контурирането на лице и тяло. Финалните думи на проф. Бадауи бяха, че лазерната медицина и хиругия имат сигурно бъдеще и огромен потенциал, който ще продължи да се разгръща.
През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…
Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…
Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…
Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца.
В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо започваше арията на Филип от операта Дон Карлос. Изпълняваше Борис Христов. Седнах на стол под радиото и започнах да слушам.
Не след дълго нахлуха няколко колеги войници, предвождани от Петко Конски, така наричахме едно полуграмотно длъгнесто момче от дунавските села в Северозападна България, което се грижеше за конете на заставата. Петко безцеремонно се пресегна над главата ми и премести радиото на друга станция. Зазвуча някакво хоро.
-Ние предпочитаме народна музика – каза той и започна да се кълчи пред мене.
Станах и преместих на Дон Карлос. Седнах да слушам, но Петко отново се пресегна над главата ми. Отново върнах на моята станция и му казах:
–Ако още веднъж го направиш, ще те изхвърля през прозореца! – и седнах на стола.
Дружен смях посрещна думите ми. Никой не повярва, че мога да го направя. И когато Петко Конски посегна за трети път, го натоварих на раменете си, както ми беше на сгода, завъртях се и го хвърлих през прозореца. После седнах и спокойно изслушах арията.
Имали сме късмет. И аз, и той. Точно под прозореца беше кухнята и имаше голяма купчина сухи клони и вършини за подпалване на печката. Петко Конски паднал върху тях и се отърва само с уплаха. Ако беше пострадал по-сериозно, не ми мърдаше военен съд. Сега минах само с десет дни арест в мазето.
Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…
Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…
В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане. Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…
Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…
На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…
Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…
1и декември и нека подготовката за Коледа официално започне.
В редица съседски къщи видях украсени коледни елхи (че даже и по две в апартамент) още преди две седмици, но ние предпочитаме да изчакаме започването на декември за слагането на украсата. Само лампичките се появяват по-рано на терасата, но те носят толкова светлина и радост в този тъмен сезон, а и дъщеря ни им се радва толкова много, че можем да си позволим окачането им още в края на ноември.
От днес обаче – първият ден на последния месец за годината, официално минахме на коледен джаз и всякакви тематични песни, както филми, а украсата постепенно се появва у нас за радост на малки и големи.
Харесва ми да слагам по малкоколедна украса през всеки ден от декември. Така своеобразно отчитам дните до Коледа и създавам повече настроение с наближаването до празника.
Истината обаче е, че тази година имам новородено бебе, което поглъща изцяло ежедневието (и нощите ми), та коледните приготовления леко ми дотежават. Въпреки това обаче се старая да ги правя заради по-голямото ми дете, което е на почти 4 години и доста добре разбира кой празник очакваме. Е, още няма концепцията за време и всеки ден ме пита “Коледа ли е вече?”, както и е убедена, че Коледа идва, когато завали сняг. Но пък това е прекрасно!
Баба ми винаги е казвала, че Коледа е за децата.Честно казано, като бях малка никак нехаресвах да чувам това. Усещах го като леко обвинение, че тя сега се занимава с елха, играчки и т.н. единствено заради мен. Мислех си още, че когато порасна, няма да възприемам празника по този начин, а ще е винаги специален, без значение дете ли съм или не. И наистина Коледа е била винаги най-специалното време от годината за мен.
Харесвам лятото, обожавам пролетта, намирам есента за очарователно уютна, но през декември изпитвам така позната и несравнима с нищо друго коледна атмосфера! Тя може да бъде предизвикана от какво ли не – песен по радиото, украсата по магазините, празничните светлинки в домовете на хората и т.н.
Е, не мога да скрия, че този период от годината носи и прилично количество стрес със себе си.
Какви подаръци да взема? Кога да ги купя? Дали не закъснявам с поръчките? Ще пристигне ли навреме? А коледните картички?! А коледното пазаруване?! Дали не забравям нещо? Украсих ли достатъчно? Това сега трябва ли ми (обикновено въпрос, задаван пред някой щанд с коледни лакомства, украса и лампички в магазина).
Също така декември се усеща като месец на изчистване на натрупания стрес през годината. Просто като си помислиш колко много се е случило от януари насам, леко те заболява главата.
Но винаги след буря изгрява слънце и така след всичкото бързане, тюхкане, охарчване и чудене, изгряват коледните светлини на елхата и с притихнала душа благодариш на вселената, че имаш късмета да посрещнеш още една Коледа.
Пък и това време от годината не трябва да се подчинява на материалното – не е важно подаръците да са скъпи, а от сърце, не е важно украсата да е изобилна, а сложена с вкус и достатъчна, че да създаде настроение, не е важно елхата да е голяма и гиздава, а да предизвиква щастливи усмивки и забавление с избирането и украсяването ѝ.
Не е важно да се реди отрупана с ядене трапеза, а да се хапва в приятна компания и весели разговори. Не е важно да честитиш Коледата на всички в телефона си, а на тези, които са ти най-важни.
Не е важно да споделяш снимки и хаштази в социалните си канали, а да обърнеш внимание на тези, които са до теб тук и сега.
Коледа е време да си припомним коиса най-важните неща за нас самите и да им се отдадем без задръжки, изисквания и обещания. Да сме искрени и както казах по-горе – благодарни, че имаме късмета да сме пак тук и сега, сред така добре познатата ни коледна атмосфера, подготвяйки се за изпращането на старата и посрещането на новата година. Защото е привилегия да имаш обещанието за още една година, още едно лято и още 365 дни, които да посветиш на всичко, което е важно за теб. Нека ценим това 🙂
Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение. Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…
На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…
Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели. Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София. За това как летях сама с две…
В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…
На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години. Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…
В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…
Белезите от операции, травми, изгаряния, както и други нарушения на целостта на кожата са повод за притеснения у много хора. Те не подминават и популярните личности, които разкриват как са успели да заличат своя белег в името на суетата си.
Понякога белезите се превръщат в сериозен естетичен проблем, водещ до понижаване на самочувствието и качеството им на живот, но добрата новина е, че има начин да заличат тези несъвършенства и то без оперативен начин.
За своя успех в начинанието разказва златното момиче Цвети Найденова.
„Kaто човек, който винаги е тренирал, ми се е случвало да падна, да получа травма при удар и да се нараня, а като спортистка повярвайте ми, това се е случвало често. Искам да споделя, какво ме спасява в такива моменти, а именно гелчето против белези на Kelo-Cote, което е много подходящо и за белези след операция или изгаряне. Превенцията никога не е излишна“, споделя грациозната Цвети.
Съществуват различни методи за премахване на белези – пластични операции, лазерни процедури, инжектиране на колаген, лекарствени продукти, но Kelo-Cote e патентован, 100% силиконов гел, с доказана ефективност за третиране и превенция на хипертрофични белези и келоиди. Той е подходящ за чувствителна кожа, дори и при деца. Бързо изсъхва – не оставя следи по дрехите и предпазва белега 24 часа.
Успокоява дразненето на тъканите, подобрява хидратацията и еластичността на белега. Намалява сърбежа и зачервяването. Омекотява и изравнява белега. Превръща се в защитен филм, който предпазва от негативни фактори на околната среда, които затрудняват оздравителните процеси.
Бившата тв водеща Ева Веселинова, която неотдавна стана майка на близнаци има своята интересна история със своят белег от секцио.
„Знаете ли, че белегът ми от секциото е под формата на усмивка? Може би, защото от там се появиха двете ми слънчица и донесоха в живота ни истинското щастие. Не бих избрала да го няма за нищо на света. Предпочитам обаче тази усмивка да е нежна и ненатрапчива. Затова я третирам със силиконовия гел за белези @kelocote_bg, който намалява зачервяванията, изравнява, заглажда и омекотява повдигнатите белези. Плюс това е прозрачен, без аромат и не оставя следи по дрехите ми“, споделя чаровната блондинка.
Моделът Теди Велинова също е сред известните личности намерили формулата за справяне с белезите.
„Няма да крия, винаги съм се притеснявала от корема си…. две деца…родени със секцио….въпреки невероятната коремна пластика направена от д-р Ангел Енчев, въпреки тренировките и ежедневните ми усилия да се храня правилно. Предполагам, че много жени имат същите притеснения. Kelo-Cote помага за изглаждането и изравняването на белезите от изгаряния, секцио, пластична и естетична хирургия“, споделя доволната Теди.
Жените не са единствените потърпевши. И актьорът Ивайло Захариев споделя, че благодарение на този продукт е заличил своя „опасен белег“.
„С него се сдобих по време на една екшън сцена, а благодарение на гела мога да го премахна по естествен начин“, доволен е актьорът от „Под прикритие“.
Нанася се в много тънък слой върху първичния белег и околната кожа два пъти дневно, като повърхността трябва да е чиста и суха. Не е необходимо да се втрива. След нанасянето изсъхва за около 4-5мин., като оставя ултра тънък прозрачен еластичен дишащ филм, който значително намалява дехидратацията на участъка.
Актрисите Илияна Лазарова, Райна Караянева и Гергана Стоянова, тв водещите Поли Гергушева и Атанас Михайлов, както и инфлуенсърите Александра Петканова и Лиляна Ангелова са сред популярните личности, които при нужда също се доверяват на Kelo-Cote.
Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…
Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…
И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“. Инициативата обхваща локални…
Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…
Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…
Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…
Наскоро дъщеря ни беше поканена на своеобразно пре-Хелоуин парти. Идеята беше всеки да си донесе тиква или две, които да превърнем в тематични за празника фенери и децата да се забавляват.
В поканатабеше тактично подчертано, че събитието е от 9:30 до 11:45ч (за което пък мъжът ми попита ”Сутринта или вечерта?” и аз искрено се посмях).
Сигурно ви е направило впечатление този не толкова типичен час за край – 15 минути преди 12ч. Замислих се върху това и веднага се сетих, че семейството домакини имат по-малко дете, което сигурно още спи на обяд, та искат да имат някакво време за подреждане на къщата, хапване и тогава сън. Но най-много ми хареса фактът, че в поканата беше изрично посочен край на събитието! Това изключително ми допада.
Ако трябва да съм честна, понякога цялото ми желание да организирам парти или събиране с повече приятели е знанието, че първо – всички ще закъснеят, и второ – ще останат прекалено дълго.
Изключително се напрягам, когато някой закъснява за уговорен час и почти никога не мога да оправдая подобна постъпка, освен ако човекът не ме е предупредил предварително и има уважителна причина.
Прекалено често обаче се е случвало приятели да закъснеят с повече от половин час, да предупредят за това в последния момент (когато вече е трябвало да са вкъщи), а обяснението, ако изобщо има такова, да е абсолютно неуважително (“кучето ни още спи и не искаме да го будим” засега държи първо място в класацията). И след това идва удължаване на престоя и аз отново се хващам леко напрегната, защото се чудя как да им подскажа, че вече е време да си тръгнат.
Защото за да си наистина добър и желан гост, трябва да можеш да спазваш някакви прилични граници на престой при домакините и най-вече винаги да знаеш кога е време да си тръгнеш.
Затова особено много ми хареса идеята да упоменаваш кога ще е краят на партито още в поканата. Определено мисля да започна да го правя, както и може би да добавям уточнение, че е желателно гостите да спазват точност и с появата си.
За един от рождените дни на дъщеря ми се получи особено неприятната ситуация тя да е изключително развълнувана и в очакване на партито да започне, ние да сме подготвили всичко, а гостите да закъсняват…
И да, в наше време редовно ползваме фейсбук за създаване на събитие, на което да поканим хората и там именно пише начало и час на партито, но често никой не поглежда особено старателно упоменатите часове, та явно е нужно да се натърти върху тях.
Разбира се, ние не само, че спазихме часовете на хелоуинското ни събиране, но даже си тръгнахме и малко по-рано, когато повечето други гости също се разотиваха. И за следващото организирано от мен събитие с гости, задължително ще приложа същата тактика.
Само дано не се стигне до пускане на Бон Джови с It’s My Life и Металика с Nothing Really Matters, които са запазената марка за края на всеки купон и които парчета не съм чувала от години насам (за щастие).
Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…
Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…
Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си. Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…
Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…
Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…
Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…
Днес 17 септември, в празника на столицата ни София, се замислих как това беше първият ми обичан и мечтан град.
Родом съм от Пловдив и не че не си харесвах града, но до времето, в което вече завършвах гимназия, го чувствах невероятно отеснял за мечтите и желанията ми.
Подхранвана от толкова много филми и книги, аз мечтаех за промяна и за самостоятелност, която ми се виждаше единствено възможна в София.
Това беше не само най-големият град след Пловдив на територията на страната, но и толкова близо, че усещах как съм на един влак разстояние от така лелеяния нов живот! Нов живот като самостоятелен, пораснал човек, който сам взима решенията си и е независим.
Нов живот, за който се чувствах не просто готова, а сякаш даже закъсняла.
Пропускът за София изглеждаше като да е прием в университет. Аз – дълбоко подчинена на литературата и мечтата си да стана журналист, се втурнах да кандидатствам в Софийския университет и въпреки че уж бях най-сериозната надежда на целия ни клас в областта на българския и литературата, бях порязана още на първия изпит с оценка 3.
Не можех да повярвам, че се е случило. Толкова мечти, надежди и даже сигурност, че всичко ще се подреди, както искам, бяха разбити на пух и прах, че и трябваше да се боря с дълбокия срам, който изпитвах.
Разбира се, вдигнах се до Софийския, за да проверя рецензията на работата си и общо взето отговорът беше – “не сте се позовавали на признатата от университета литературна критика”…
Няма да споря с преподаватели, резензенти и оценители, в крайна сметка разлика в резултата не бих постигнала, а може би наистина съм имала нужда от по-добра подготовка и представяне.
Особената романтика, която раздрънканите и вмирисани стари трамваи носят…
Повече ме вълнуваше въпроса “И сега какво?”.
Целта ми да заживея в София не се беше променила, нито пък усещах да имам търпението да изчакам още цяла една година, за да изпълна плана си. Разбира се, от родителите особена подкрепа не получи, но може би е редно да се отбележи, че за масовия български родител мисълта детето им да не бъде прието в университет (какъв да е!) веднага след завършване на гимназия, е абсолютно кошмарна. Сякаш това е някакъв категоричен показател, че животът ти е безвъзвратно провален. Друг път обаче ще се спирам с разискване по тази глупост.
Сега ми се иска само да разкажа, че в крайна сметка осъзнах, че нямам особени пречки да се преместя в София, дори и без да съм студентка там.
Събрах каквито пари имах от абитуриентския бал останали (никак не голяма сума), намерих си квартира по стария начин – търсене на обяви във вестник и прозвъняване, планирах датата за тръгване и даже организирах своеобразно парти за изпращането ми към столицата.
Квартирата ми беше всъщност легло в споделена с още едно момиче стая в апартамента на симпатична баба, живееща в пресечка на “Оборище”. Това поне успях да наглася както трябва – да заживея в сърцето на София! Да мога да стигна навсякъде, където пожелая, пеша, за да разглеждам града и неговите прекрасни старинни жълти сгради, да вдишвам есенния софийски въздух, който тогава не ми се струваше мръсен, а прекрасен, да гледам забързания трафик и тръгналите нанякъде хора и да си мисля какво ли ме очаква тук? Какви ли неща ще изживея в този лелеян град, където съм избрала да започне животът ми на самостоятелен човек!
Годината е 2006, аз съм на 19 и съм доста щастлива, че вече живея в София. Иначе се снимам с нещо подобно на нокиа с фенерче…
В съзнанието ми София завинаги ще изниква с есения си облик, който за мен е и нейният най-истински такъв.
В първите месеци след пристигането ми в София, не се случваше много – намерих си работа в магазин за бельо (отново чрез обява във вестник), където попаднах на готин шеф и добра заплата, с която да се издържам.
Нямах още никакви приятели или познати в града, но не се чувствах самотна. Бях взела със себе си музикалната си уредба, по която слушах вечер джаз радио и гледах през прозореца си тихата улицат навън, съседните къщи и светлинките в техните прозорци и си мечтаех, не за нещо конкретно, а просто за бъдещите изненади и житейски обрати, които със сигурност ме очакват.
Имах най-различни преживявания за десетте години, прекарани в София. Честно казано, имам чувството, че съм била в града много повече време, може би цял един живот. Толкова неща се случиха и през толкова различни вселени прескочих за времето си в столицата, че ми е трудно да приема, че е било само едно десетилетие, но пък времето е разтегливо понятие.
В навечерието на окончателното ми заминаване за Дания (което отново се случи през август – същият месец, в който се преместих и в София), отново се чувствах уморена някак от града, но не чак толкова, както от Пловдив преди десетина лета. По-скоро ме дразнеха административните неуредици и лошото управление на града, който иначе може да бъде истински прекрасен, а не задушен от трафик, кофти строежи и безхаберие.
Въпреки това обаче, усещах, че София ще ми липсва по начин, по който дори родният ми град не е.
Защото въпреки всичките си минуси и тук-таме тъжни спомени и случки, това беше градът на 20те ми години. Градът, в който толкова много неща се случиха за първи път и в който всеки ъгъл беше наситен с лични истории. Градът, из чийто малки централни улички редовно се обърквах и с яд се карах на себе си как може да съм толкова неориентирана.
Годината вече е 2014, аз съм на 27 и мога да кажа, че се наслаждавам максимално на самостоятелния си живот в столицата. Иначе тук съм пред фонтана на входа на Южен парк откъм Витошка
Първият град, в който искрено се влюбих – в сградите, шума, атмосферата, във всичко.
Толкова много спомени имам за София, че ако реша да ги опиша, ще се получи поредната дебела книга, която никое издателство няма да иска да отпечата, но аз ще искам да споделя с целия свят. Защото всеки приема личните си чувства и преживявания за най-съкровени и силни. И в това няма нищо лошо.
В деня на София искам първо да честитя празника на всички останали, които чувстват столицата ни по сходен начин като мен, и след това да си пожелая скоро да мога да я посетя отново. Повече от година не съм стъпвала по разбитите ѝ улици и това ме натъжава. Дано през 2022 се срещнем отново.
И няколко лични кадри на няколко от красивите централни софийски сгради:
За греховете на бащите Господ наказва децата до трето и четвърто поколение. За делата на майките няма библейски стих, въпреки че те вероятно имат по-голямо значение от делата на бащите. Прастари образци се предават от майки на дъщери, които раждат нови дъщери, които раждат… В края на XIX в. тринайсетгодишната Ханна ражда незаконно дете в…
Автор: Петър Дончев През първата година, докато бях новобранец, давах наряд часови – на портала, на складовете, на секретна секция. И на знамето. Ужасен наряд – два часа мирно, никакво движение, а не дай боже да заспиш на поста – до военен съд можеше да се стигне. През нощта опасността от заспиване беше съвсем реална.…
Д-р Милена Цолова е сред първите акушер-гинеколози у нас, който внедри възможностите на телемедицината в своята практика. Това ще даде възможност да се провеждат консултации със специалисти по пренатална диагностика извън пределите на лечебното заведение. Чрез внедряване на системата за конферентна връзка по време на преглед, д-р Цолова дава възможност и на бъдещите татковци и…
Автор: Петър Дончев „Учебна ли е, другарю старшина?“ Този въпрос задавахме винаги, когато среднощ ни будеха по тревога. „Хайде, момчета, обличайте се по-бързо!“, казваше старшината. За минутка-две бяхме готови, грабвахме оръжието, излизахме навън и се строявахме пред склада. Идваше старшината и ни раздаваше патрони. По това дали са бойни или халосни, разбирахме дали тревогата е…
Доскоро гледах на аудио книгите с известно подозрение, че и доза подценяване, но ето че от Коледа насам не мога да спра да слушам. Сторител се оказа изключително добра алтернатива за хора като мен, които поради една или друга причина нямат възможност да четат хартиен или електронен носител, но пък могат да обикалят със слушалки…
На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка…
Може да се каже, че съм от пристрастените към мобилния си телефон хора. И честно казано, не виждам нещо особено лошо в това, особено като се вземе под внимание, че се старая да не прекалявам.
Мобилният ми телефон, освен че ме свързва с всичките ми важни и любими хора, както и е способен винаги да ми предостави нужна на момента информация (да живее 5G!), също е свързан към дебитната ми карта (+ Револют) и мога да плащам с него, отделно носи мобилното приложение с корона паспорта ми и още по-важно – на него имам и електронен вариант на здравната си карта, която в Дания е като еквивалент на личната карта в България.
Та, казано накратко – доста полезно устройство.
Понякога обаче е толкова хубаво, когато си оставиш телефона вкъщи и забравиш за него за няколко часа.
Не знам как е при вас, но аз остана ли без телефон за някакво време, после намирам поне 10 известия за пропуснати обаждания, sms-и и какво ли не. А по принцип не съм от хората, на които телефонът им звъни през 20 мин! Ползвам основно чат каналите на месинджър, инстаграм, войс съобщения и т.н., но реално говорене по класическия начин се случва доста рядко и предимно с родителите ми в България.
Та, затова и тази неделя като си оставих телефона вкъщи да се зарежда и излязох за дълга разходка (комбинирана със сладкарница, ммм!) заедно със съпруга и дъщеря ми, се чувствах прекрасно, освободена от отговорността да съм на линия.
И разбира се, когато се прибрах привечер, открих задължителните пропуснати обаждания от близки и непознати, както и смс от мениджъра ми на работа, гласящ “Моля те, обади се при първа възможност”.
На всеки работещ човек е ясно, че нищо добро не вещае включване от мениджмънта в неделя следобед, особено когато аз съм току що излязла в майчинство.
Денят ми до момента беше толкова хубав, че никак не исках да се разваля, но чувството ми за отговорност (и любопитство) надделя и звъннах да чуя какво ще искат от мен.
И о, чудо! Оказа се, че имат неочаквана ситуация с болни колеги и щели да ме помолят за още един извънреден и последен работен ден в понеделник, но докато аз им върна обаждане, те намерили кой друг да спаси положението.
Мисля, че можете да си представите доволната ми усмивка!
За мен технологиите са нещо прекрасно и могат да бъдат от невероятна полза (отделно на животоспасяващи), стога обаче да се ползват умно и с мярка.
Както е с всичко останало в живота, и най-полезното, добро, интересно или весело нещо почва да вреди, когато прекалиш с него.
Затова си и мисля, че подобни “очистителни” периоди от по няколко часа без телефон могат да са особено ободряващи, а често дори и полезни, както беше в случая от неделя (защото като се познавам, почти със сигурност щях да кажа “да” и да отида за още един работен ден).
За финал мога да обобщя с крилатото клише “лекарството е в дозата” и не виждам нищо лошо както в това, че обичам телефонът ми е да е винаги зареден и близо до мен, така и да имам периоди от деня, в които изобщо да не го поглеждам.
Автор: Петър Дончев Преди да ме пратят на заставата, бях известно време в Резервна рота в щаба на Граничния отряд. Поделението се намираше в центъра на Бургас, на площад Тройката. Свободните от наряд и учебни занятия можеха следобед да поспят в спалното помещение. Прозорците му гледаха към малка уличка, лятно време бяха широко отворени и…
Днес преди обед бутах количката из квартала, за да спи бебето. Нищо, че беше около нулата, а слънцето се криеше зад дебели мътни облаци. За малките е добре да спят навън, пък и на него му харесва, заспива бързо и за по-дълго. Аз обаче не трябва да спирам на едно място, че като секне движението,…
„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ …
Спомени на Петър Дончев от войнишкия му живот, описани от него самия На заставата имахме три коня. По-точно два коня и една кобила, Олга се казваше. Беше щуро животно и не даваше на никой да я докосне. Можеше да я язди само Петко Конски, който се грижеше за конете и конюшнята. Всеки друг, опитал се…
Днес е 8и март и много ми се иска да спрем да гледаме този празник през призмата на майката и партньорката… Имах преди години едно гадже, който много обичаше да казва “8и март е ден на мама и на моята мадама”. За жалост, това е доста добре формулирано обяснение как традиционно в България се гледа…
Преди няколко месеца, когато се роди синът ми, се появяваха коя от коя по-плашещи новини за ситуацията в Афганистан, след като талибаните поеха окончателно властта в страната. Гледах различни репортажи, в един от който показаха жена – една от стотиците хиляди страдащи там, на която се е наложило да продаде едното си дете – бебе,…
Тази седмица във вторник 10/08, започнах отново курс по датски.
Този път успях да се класирам за един от предлаганите от държавата безплатни курсове по датски – FVU (Forberedende voksenundervisning), от които могат да се възползват граждани на Дания над 25 години, имащи вече познания по езика, за подобряване на говорните и писмени умения.
Първоначално тези курсове са били насочени към датчани, израснали в чужда държава, за опресняване и подобряване на датския им, но постепенно кръгът е разришен и към него са прибавени всички, имащи осигурителен номер в страната и съответно вече някакви познания по езика.
Бях доста доволна да успея да се класирам за обучението (след като се явих на специализиран изпит от близо 2 часа, който целеше да провери знанията ми), защото искрено мечтая да започна да го говоря свободно този език, както и поради факта, че обучението е безплатно.
За 4-те ми години в Дания съм карала 3 пъти курсове по език:
Първият беше от близо 3 месеца и постави основата на датския. Тогава още обучението беше безплатно, плащаше се само депозит от 1000 и няколко крони, които след това то връщаха, ако завършиш успешно нивото.
След това обаче излязох в майчинство, а курсовете станаха изцяло платени (държавата реши да закрие от години поддържаните безплатни курсове по датски, след като хората злоупотребяваха записвайки се за курс и не ходейки, което губеше ресурс на учители, учебници, както и цялостната идея на обучението).
За кратко се записах на (платени) съботни курсове, които ми помогнаха, но не чак толкова много.
Когато майчинството ми приключи и започнах работа, можех да си позволя да тръгна отново на редовен курс по датски, който беше много качествен и надежден, но струваше малко над 2000кр за половин модул, който се взимаше за месец и половина. Часовете бяха 3 пъти в седмицата от сутрин до обяд, което комбинирано с работа и семейство доста ме смачкваше и в един момент се наложи да преустановя курса.
Сега, когато пак съм бременна и имам повече свободно време, както и когато общината отново предложиха безплатни курсове, реших, че ще се възползвам максимално!
Групата ни трябваше да е от 9 човека, но за момента се събираме по 5 и половина (една от курсистките дойде само за час и малко през първия ден на обучение и не очаквам особено чести посещения от нея). Това отново е леко разочароващо, защото показва несериозността на хората, които се записват, а после нямат желание да учат, но пък на мен ми допада да сме по-малка група.
За пореден път обаче се изумявам колко политически некоректни и несъобразителни могат да бъдат хората…
Когато започнеш подобен езиков курс, виждаш как в групата сте събрани хора от буквално целия свят. Историите им са все различни, пъстри и неочаквани, както и майчините им езици, цвета на кожата, културата и възрастта.
Съответно за хора като мен, които не са израснали в особено мултикултурна среда (Пловдив е чудесен, но черен човек съм видяла на живо за първи път някъде в зрелите си тийнейджърски години) е много лесно да обидиш някого, защото не сме свикнали да сме особено толерантни, а хуморът ни често е абсолютно расистки, което ние обаче не осъзнаваме.
Затова е добре да имаш едно наум какво казваш и най-вече какви смешки правиш. На мен лично това не ми пречи, даже ми харесва, защото така ставам по-внимателна към околните, по-съобразителна и адекватна.
За жалост, това не може да се каже за повече от останалите…
Най-редовно срещам брутални прояви на несъобразителност, като мога да дам няколко примера – слагането под общ знаменател на индийци и пакистанци, както и на хора от Малайзия, Индонезия и Филипините, третирането на Африка като държава, а не континент, въпроси “ама всичките ти 7 деца от една жена ли са?!” и още много.
Разбира се, доста често подобни изказвания са породени от любопитство, което надскача чувството за такт.
От друга страна съм срещала и хора, които така активно протестират срещу датската граматика, фонетика и езикови правила, сякаш пенливите им заяждания с учителя ще доведат до промяна на въпросните.
Езикът е такъв, какъвто е и това, че на теб ти е труден за овладяване и произнасяне, е честно казано, единствен твой проблем. Със сигурност и нашите езици не звучат по-добре на датчаните, но няма да ни стане особено приятно, ако човек, записал се доброволно да ги учи, започне да плюе по произношението и писмените ни правила.
Честно казано, при всеки мой нов курс по датски, изпитвам притеснително любопитство какви хора ще срещна и дали ще се спогодим.
Засега обаче сериозни драми не е имало, особено когато тактично пропускаш покрай ушите си някои от политически неудачните коментари.
По-важното е, че все още поддържам добри приятелства с хора, с които съм се запознала на тези курсове, включително от съвсем първия ми.
Както и беше невероятна изненада, когато едната ми приятелка индийка ми подари прекрасна мартеница с Пижо и Пенда за 1 март, която беше направила съвсем сама. Даже не знам откъде знаеше за празника ни, но ми подари мартеницата (доста голяма и красива), която пазя и до днес. Румънката пък, при вида на мартеничката, каза само “Да, ние имаме същия обичай” и така сложи край на заблудата, която ми беше внушена, че единствено българите си разменяме мартеници.
Каквото и да е обаче, за мен тези курсове са важни и ценни заради знанията, които ми дават и факта, че ми помагат да достигна заветната си цел – свободно поддържане разговор на датски. Както и способността, когато пак някой ме засече с колелото в трафика, да мога да му се развикам на датски.
Засега все още майчиният ми език идва пръв в подобни неочаквани ситуации и да, другите няма да ме разберат, че съм изкрещяла “Глупак!” или “Патка!”, но пък аз съм освободила напрежението 😀
Вчера отбелязахме четвъртия рожден ден на дъщеря ми, което аз приемам и за рожден ден на майчинството ми. Докато я гледах как сама си избира и облича дрехите, се замислих (за пореден път) колко е пораснала! И колко прекрасно е това. Колкото и ясни да са спомените ми от деня на раждането, не бих казала,…
„Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишин и Андрий Лесив в превод на Христина Йотова идва в момент, в който подобни книги са по-нужни от всякога. Това е история, в която малките читатели намират отговори на безспирния поток от въпроси, провокиран от реалността, в която живеем днес. А техните родители откриват надежда, че светлината побеждава…
Комсомолската стая се намираше на втория етаж на заставата. Беше ми любимо място за прекарване на свободното време – имаше два шаха, вестници, списания и радиоапарат, поставен на лавичка високо на стената до прозореца. В един летен следобед влязох в комсомолската стая. Нямаше никой, прозорецът беше широко отворен. Пуснах радиото и за мой късмет тъкмо…
Майчинството е занимание самотно. С второто дете само се убеждавам в това. Колкото и да говориш с други хора, да споделяш с околните майки, да намираш подкрепа и да получаваш насърчаване от близки и приятели, вътрешно ти остава чувството на самотност. Партньорът ти отива сутрин на работа, вечер се връща, вълнува се от работните си…
Петър Дончев публикува първият си разказ, посветен на спомените си от войнишките години. През лятото на 1961 г.16-та застава, на която служех, щеше да бъде обявена за Първата Образцова застава на Осми граничен отряд. Намираше се в село Бяла /сега град/, Варненски окръг. Логично изборът беше паднал на нея, Бяла беше родното село на полковник…
Да, и аз бях скептична към книгите за слушане. Че книга ли е, ако не го държиш в ръце и четеш с очите си? Университетското ми образование обаче е “Книгоиздаване” и там имах някои доста готини (понякога и леко лудички) преподаватели, които се постараха да ни отворят очите за многото и различни типове книги и…
В онзи ден през август 2017 гледах как хората около мен скачат в морето, а на мен ми беше толкова студено, че не си свалих дори якето, и си мислех, че никога няма да мога да се аклиматизирам.
6/08/2021
Август се оказва особено специален и важен за посоката на житейския ми път.
Преди години никак не харесвах този месец… беше прекалено горещ, прекалено скучен, прекалено изнервящ. Така се случи обаче, че именно през август се случиха едни от големите промени в живота ми.
Първо беше местенето от родния ми Пловдив към София след приключването на гимназия. Десетина години след това пак в началото на август с котка под ръка и лек багаж заминах да живея в Дания при бъдещия си съпруг.
Днес – 6 август, отбелязваме 4 години от датата на годежа ни.
Аз постоянно забравям тази дата, но всевъзможни приложения като фейсбук, google photos и т.н. Ми напомнят какви снимки и публикации съм правила преди години на същия ден.
И така си спомних деня на годежа ни.
Бях пристигнала в Копенхаген след кошмарен полет (можете да прочетете тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка), но бях щастлива и доволна, че започваме съжителството си заедно с единствения мъж, когото бях срещала до момента, който не се притесняваше, страхуваше или смущаваше да ми казва открито, че иска да живеем заедно и да създадем семейство.
За брак си бяхме говорили още като “млади гаджета”, което да се разбира няма и 6 месеца преди годежа ни. Още като се запознахме, някак се усетихме комфортно един с друг, не се страхувахме да правим общи планове и мечтаехме на едро.
Сякаш и двамата отдавна бяхме търсили сходна половинка, с която да се отпуснеш и да чувстваш на воля.
Може би затова и не е учудващо, че темата за брака беше засегната доста скоро.
Веднъж, докато правихме една от любимите ни дълги разходки из Копенхаген (когато аз още летях до там за няколко дена да се видим) той ме попита бих ли си сменила фамилията, ако се омъжа. Аз директно му отговорих, че ако не го направя, не виждам смисъл изобщо да подписвам.
След безкрайни разговори по whatsapp, видеоколове, самолети, автобуси, премеждия и препятсвия, най-сетне се озовахме в една географска точка, под един покрив и в едно легло, без да броим дните до следващата раздяла.
Изглед към морето от онзи ден
И тогава той ме заведе до плажа на Амар – понеже Копенхаген е богат и на колкото пожелаеш плажове и морски гледки и на един кей, изнесен навътре във водите на Балтийско море, ме попита дали бих се омъжила за него.
Млади гаджета, прясно сгодени
Времето беше така слънчево и приятно, а небето изглеждаше сякаш необятно, изпъстрено с искрящо бели, неподвижни облаци. Бях в напълно непозната държава, доста различна от всичко, познато до момента, но се чувствах в хармония не само със заобикалящата ме среда, но сякаш и с цялата вселена.
4 години по-късно ми се иска да кажа, че времето лети, но обръщайки се назад и спомняйки си през колко неща сме минали за този иначе кратък период, по-скоро ще се въздържа.
Бракът, като всяко едно друго нещо, изисква отдаденост, старание, търпение и време. Трябва ти време, упоритост и желание, за да станеш добър в нещо и същото важи за съвместния живот (без значние дали сте подписали или не).
И ето ни днес 🙂
Има редица предизвикателства, криви моменти и дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и някак да се почувстваш неангажиран и мислещ единствено за себе си, както преди. Но това са кратки моменти, на които по-добре да не обръщаш много внимание.
По-важно е колко често се чувстваш щастлив и благодарен, че делите едно легло, че заспиваш спокойна до него и че искаш да му кажеш веднага добрата новина.
Честно казано, за мен щастливата връзка не е в големите неща – грандиозни жестове, романтични приключения и т.н.
За мен щастието се усеща в спокойствието – когато търсиш и мечтаеш за онези моменти, когато сте на дивана вкъщи и гледате телевизия или си говорите, за приготвянето на кафе сутрин, за дребните му привички, които уж те дразнят, но всъщност знаеш наизуст и когато той пропусне някои от “ритуалите” си, се замисляш дали всичко е наред?
Но пък аз съм едва от 4 години омъжена жена, със сигурност има още много какво да уча и преживявам 🙂
Исках обаче да споделя тези си мисли, а ако някой иска да сподели неговите с мен, нека пише до – vitamorenablog@gmail.com
Така изглеждаше милата птица – търсеща сянка в изключително горещия юлски ден
3/08/2021
Днешният ми дневник е посветен на история от преди няколко седмици, но след като днес пак се сетих за случилото се тогава, реших все пак да го споделя.
В средата на юли мъжът ми замина за кратка почивка до България, а аз – не можеща да летя към момента, останах в Копенхаген заедно с дъщеря ни. Както споделих наскоро, трите седмици на юли са най-отпускарските в цяла Дания, та в деня на заминаването на таткото, реших да оставя малката вкъщи.
Изпратихме го по живо по здраво и аз реших да оползотворя максимално горещия делничен ден, като отидем двете на басейн.
Стягам огромната плажна чанта с каквото е нужно, спретнатни с широки рокли, слънчеви очила и шапки потегляме, като аз решавам, че първо ще минем през близкия супермаркет, за да купим играчки за плаж.
Пътят ни минава през кварталния мост, който свързва двата своеобразни изкуствено направени острова, на които са построени жилищните сгради в квартала ни. Мостът е с прилично натоварен трафик от автомобили, велосипеди и пешеходци, а под него е широкият и доста дълбок канал с морска вода, където пък минават всякакви лодки и малки яхти.
Изглед от моста
Няма и обяд, а слънцето – изгряло още в 4, вече жарко напича, небето е изчистено от всякакви облаци. Вятърът е утихнал и жегата почти те смазва (вярвате или не, но в Скандинавието слънцето е много по-силно и дори на 10 градуса при ясно време можеш да изгориш стабилно, за лятото да не говорим).
На моста е особено жежко, защото от никъде не пада сянка и ето ти неприятна изненада – птицата, която бях видяла няколко часа по-рано на същото място, едва беше помръднала, опитвайки да се скрие от слънцето…
Бедното създание го видях няколко часа по-рано, когато ходих за закуска, но тогава реших, че може би е спряло за момент да си почине или кой го знае. Сега обаче в средата на сгорещения юлски ден това пораснало бебе гларус още стоеше на моста и явно не беше способно да излети или да се премести другаде.
Дъщеря ми, разбира се, видя птицата и започна да ме пита какво прави тя там, а аз през това време мислех, че надали ще изкара още дълго на тая жега и трафик.
Знаех, че в Дания може и да няма безпризорни котки и кучета, но има общонационален телефон за подаване на сигнали за животни в беда или намерени диви такива. И реших, че не мога за втори път да подмина тая нещастна птица, особено пък че детето е с мен и не ми е особено комфортно да му кажа, че птицата просто си стои така, защото иска и всичко ще е наред с нея.
Така стоеше птицата на моста с часове…
Направих няколко снимки на гларуса и продължавайки към магазина за играчки, звъннах на специалния телефон. Мислех си, че просто ще подам сигнала и гражданският ми дълг ще е изпълнен, но след като видя снимките (качих ги на специален линк, който ми изпратиха за целта) операторката ме попита има ли как да уловя птицата и да я прибера при мен, докато изпратят техен екип да я вземе.
И аз, сещайки се за наличната в килера клетка за транспорт на котката ни, неохотно се съгласявам.
Обяснявам на малката, че басейнът се отлага, защото ще трябва да помогнем на птицата и за моя изненада рев, тръшкане и протести няма! Даже изцяло ми съдейства да изпълним задачата (това да се разбира, че ме държеше за ръка и слушаше какво ѝ казвам, което е приятно разнообразие на постоянното ѝ търчане във всички посоки и правене, че не ме чува как викам подире ѝ).
Все още натоварена с огромната плажна чанта, но вече прибавени огромна пластмасова лопата за пясък и подобаваща кофичка, хванала детето в едната ръка и мобилния телефон в другата, решавам, че ще е по-удачно още отсега да хвана птицата и да я занеса вкъщи.
Никога не съм имала особено близък досег с птици и никога не съм ловяла такива, но реших да ползвам едната хавлиена кърпа и да действам бързо. Успях да хвана горкото пернато без проблем, но то никак не беше щастливо и освен, че надаваше силни писъци, се опитваше и да ме клъвне. Останалите птици също започнаха да му пригласят и да кръжат над главата ми, но за щастие никоя не ме нападна или наака.
Дъщеря ми вече беше дълбоко впечатлена и все още невероятно послушна, вървяща в крачка с мен и плътно до роклята ми, неспираща да задава въпроси какво ѝ има на птицата и какво ще правим с нея.
Обясних ѝ плана – водим я вкъщи, слагаме я в клетката на котето, държим самото коте затворено в друга стая и чакаме лекарите на животни да дойдат и да я вземат, за да я лекуват. В същото време ми звъни телефона – операторите от спешния животински телефон ме питат за адрес и ми дават указания. Аз успявам някак да си отключа входната врата и да заведа всички – дете, птица, чанта за плаж, играчки и мобилен телефон, невредими до вкъщи.
С гларуса, увит в хавлия и хванат здраво под мишница, успявам да изровя клетката на котката със свободната си ръка. Мушкам пернатото вътре, сипвам му вода и го затварям в по-хладната стая на апартамента на спуснати завеси, за да си почине доколкото му е възможно от всички тия вълнения.
Аз самата също имам нужда малко да отдъхна и да помисля какви ги свърших. Дъщеря ми е тотално забравила за басейна, както и за всичко останало, освен наличната в дома ни птица и не спира да бъбри развълнувано, но и леко притеснено.
След около час идва въпросният миниван за животни в беда с млад ветеринар, който преди да е видял птицата, почва да ме обвинява, че не е трябвало да я мърдам от мястото ѝ.
– Паднала е от гнездото си и родителите ѝ щяха дая хранят, докато е готова да излети сама – ми обяснява той, а аз възмутена, се опитвам да му обясня, че никакви дървета няма наоколо, а пернатото е доста голямо, за да е бебе и да го храни някой в човката.
– Ама защо прибрахте птицата!? – упорства той.
– Защото вашите колеги оператори така ми казаха! – викам аз.
– Съмнявам се. – хили се той насреща.
Трябва да подчертая, че типично по датски целият тон на разговора беше лек и приятен, в никакъв случай поучителен, скандалджийски или обидно наративен. Момчето е младо, явно отдадено на работата си и за жалост, не добре информирано какъв точно е случаят. Когато му нося клетката и той вижда милото пернато, му става ясно, че това не е бебе гларус, паднало от гнездо, а млад гларус, още недостигнал пълна зрялост, който има проблеми с едното си крило.
Птица в котешка клетка…
– Не е счупено, обяснява – но определено не може да лети. Ще го закарам в клиниката за преглед и тестове, но може да се наложи да го евтанизирам…
При тези думи аз се облещвам насреща и мислено си казвам колко е добре, че малката още на разбира английски, нито пък какво значи тази дума.
Става ми малко тъпо, че явно не съм помогнала на горкия гларус, но както обобщаваме с ветеринаря, по-добре така, отколкото да бъде оставен да се изпържи на жегата на моста или пък прегазен от автомобил/колело, ако беше решил да търси сянка и вода.
Пък и кой знае, може да се окаже, че крилото му има как да бъде излекувано…
Птицата си заминава, аз прибирам клетката и детето обратно вкъщи и обяснявам ситуацията максимално честно, но все пак като за разбиране от 3-годишно дете.
На плаж така и не отидохме, защото просто надух малкия басейн и го сложих в двора, напълнен с вода от градинския маркуч. Малката беше във възторг.
Замислих се колко пъти в България ми се е случвало да попадна на информация за бедстващи животни, блъснати такива и още животински страдания и как съм се молела да бъда пощадена от среща с такива инциденти. Защото спешен телефон и екипи за помощ както в Дания при нас няма. Ако намериш бебета котета, зависи от теб дали ще ги прибереш или ще ги оставиш на улицата. Прибереш ли ги, ще трябва сам да мислиш (и най-вече да плащаш!) как да ги водиш на ветеринар, как да се грижиш за тях, какво да ги правиш после и т.н. Същото важи и за всякакви наранени диви или улични душички.
Има различни приюти, които със спартански усилия се мъчат да помагат на животни в беда, но там работят доброволци, финансиране няма, само дарения и като цяло са толкова затрупани със сигнали и работа, че трудно могат да откликнат. Аз ги разбирам напълно и тъй като съм имала взаимодействия с тях през годините, дълбоко уважавам работата и отдадеността им.
Затова и реших, че щом като държавата, в която живея и си плащам данъците, е измислила система, по която да се действа в подобни ситуации, ще се възползвам максимално, дори и това да значи, че ще трябва да си променя плановете за деня.
Пък и смятам, че е добре за дъщеря ми да види и разбере, че можем да действаме в различните ситуации, да се справяме с неочакваните проблеми и даже да помагаме, стига само да искаме.
Книги за любов са се писали винаги. Книги за любов са се издавали винаги. Книги за любов са се чели винаги. И не е нужен какъвто и да е повод, за да се отвори темата „любов“ – най-вечната от вечните, темата за тази част от човешките взаимоотношения, без която няма живот. И все пак, наближи…
Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“…
Сред „Известните жени в историята“, популярната поредица историческиромани на издателство „Емас“, се нареди испанка – Исабел I ТрастамараКастилска, една от най-великите владетелки на всички времена. Обединителка на Испания, разширила територията ѝ до невиждани дотогаваразмери. Благодетелка на Христофор Колумб, с чиято благословия генуезкиятмореплавател открива Америка, а Испания прибавя нови земи към териториятаси, ставайки…
Vita Morena 