Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си.

Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си. 

Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко от чувството на вина и неудобство, което ми носи.

Беше топъл месец май в Пловдив, аз се бях прибрала от Дания за няколко седмици почивка и посещение на роднини и приятели. Заедно с мен беше и едногодишната ми по това време дъщеря.

В онзи ден бях решила да я кача на доброто старо БДЖ и да посетим бабата на най-добрата ми приятелка, която имаше къща с прекрасен двор близо до Пловдив. Приятелката ми също щеше да е там, а бабата ме познава още докато бях пъпчива и дива тийнейджърка, и ѝ гостувахме през летата двете с внучка ѝ. Жената ме приемаше радушно и щедро вски път сякаш съм ѝ семейство и знаех, че ще се зарадва и на детето ми. 

Поех с количката към централна гара, купих си билет и се качих с малката на влака. За щастие, пътническите линии, които минават през всички села и паланки, се обслужват от чисто нови машини, предлагащи простор, сравнителна чистота и най-вече лесно качване с количка – детска, пазарска или инвалидна.

Спомням си колко добре се почувствах във влака. Времето беше слънчево и топло, дъщеря ми се радваше на малкото ни приключение, аз можех да седна удобно и да гледам през прозореца редом с нея. Детската количка беше паркирана на спирачка до нас и поглеждайки я, си помислих, че баща ми доста добре я е избрал. 

В Дания имам типичната за тези ширини голяма, стабилна, надеждна количка марка Емалюнга, която може да вози без проблеми до 20кг маса (тествала съм, така е), но пък е доста обемна и трудна за взимане на път. Затова разчитах, че в България ще имаме друга и баща ми на драго сърце се хвана да осигури такава.

Уреди мен и малката с чисто нова и много удобна лятна количка, издържана в лилав десен на цветя. Беше толкова хубава и практична, че се замислих дали да не си я взема обратно за Копенхаген. 

Във влака не бяхме много хора, все пак беше предиобед на делничен ден. Около мен имаше още една жена на средна възраст и малко по-встрани млада циганка* с нейното дете относително на годините на моето. Погледнахме се двете и се усмихнахме взаимно, когато децата ни започнаха приповдигнато да се радват на тръгването на влака, майки сме все пак и знаем как е.

Тя обаче стоеше леко встрани от мен и другата жена. Усещаше се, че поради една или друга причина търси дистанция. Забелязах и колко опърпана и стара беше нейната количка, кой знае коя поред употреба. Майката се беше постарала да я направи удобна за детето, но немотията си личеше както в количката, така и в дрехите и обувките на малкото и майка му. Но ние сме свикнали с подобни гледки, нали? Даже ги приемаме за нормални… хората от малцинствата, сякаш фактът, че са бедни, е съвсем в реда на нещата.

За мен пътуването щеше да е кратко – десетина минути до селото, където слизах. Вече наближаваше моята спирка, когато се появи кондукторката. Не бързаше да проверява пътниците, за нея пътуването на влака беше в началото си. Заговори се с другата жена при нас, явно се познаваха, после се обърна към дъщеря ми и започна да ѝ се радва, билетът ми го продупчи без дори да го погледне.

След това се насочи към циганката и детето ѝ. Хвърлих поглед към тях, защото предусещах какво ще се случи.

Кондукторката ѝ поиска билета, но тя нямаше такъв. Не чух какво отговори жената, но кондукторката вече беше повишила тон – назидателно и скандалджийски. Тогава дойде неин колега, който не знам дали е бил по-главен от нея, но определено даваше повече авторитет и съвсем спокойно, но твърдо каза “Остави я, с дете е”. 

Кондукторката продължи да кудкудяка някакви неща, но вече по-укротено и безобидно и замина към останалите пътници, а аз се почувствах ужасно неудобно… усещах как погледът на другата майка изгаря с негодуванието и гнева си. Гняв за много неща, но едно от тях беше, че станахме свидетели на унижението ѝ – тя няма билет и трябва моли да не я свалят с детето ѝ от влака.

Опитвах се да изглеждам особено заета с дъщеря ми и подготовката за скорошното ни слизане, да се правя, че нищо не е станало и да прикривам смущението си.

Чувствах се безкрайно неудобно заради самата себе си и фактът, че не предприех никакво действие. 

Бях убедена, че циганката няма да има билет. Знаех какво трябва и най-вече какво искам да направя – да ѝ платя билета, като просто ѝ дам 5 лева от джоба си. Без обяснения, без питане, без нищо, просто така. Но не го направих… поколебах се вътрешно, изпуснах момента, а след това ми стана още по-неловко и не действах.

Влакът намали скорост, аз си взех добре облеченото дете с хубавата чисто нова количка и когато машината спря, слязох на спирката си, за да продължа ведро към деня и живота си. Живот, в който така се е случило, че не се налага да пътувам, знаейки, че не мога да си платя билета, не мога да имам нова количка за детето си, не мога да облека нито него, нито себе си с нови и хубави дрехи и не може околните да погледнат към мен, без веднага да видят и осъдят етническата ми принадлежност…

Това се случи преди почти 3 години и знам, че не е кой знае каква случка или събитие, но още ми тежи на съвестта, че потънах удобно в привилегированото си положение и не направих дори дребен жест на помощ.

Да, ако ѝ бях дала пари за билета, нямаше да ѝ реша проблемите, надали пък тя щеше да иска да похарчи 5 лева точно за билет за влака, където най-вероятно е свикнала да пътува безплатно и да си има разправии с кондуктори и пътници. Но щеше да е жест, който поне малко да покаже човещина и разбиране.

Негодувам дълбоко от тази несправедливост – и двете сме майки, но защо аз да имам спокойствие, комфорт и да не се притеснявам за ежедневните нужди на мен и децата ми, а други да не могат да си позволят дори свястна количка?

С какво аз съм по-добра от циганката? С нищо… Или по-скоро с изваден късмет в генетичната лотария да се родя бяла и в семейство, пощадено от етикети като “роми”, “цигани”, “малцинства” и т.н.

Надявам се другата майка от онзи ден да е забравила отдавна случката и да не я гори въпросът с какво е по-лоша от другите, че трябва да им гледа подредените и красиви животи от страничния ъгъл на безизходното си положение на вечен недоимък.

А аз нека продължа да помня случката и да ми бъде за урок, че трябва да се действа, когато е нужно и когато искаш, а не да се колебаеш и да си траеш. Пък дано един ден се преборим да живеем в по-добър и справедлив свят, че сегашният хич не го бива…

*В никакъв случай не употребявам думата с обидна насоченост! Да използвам обаче “ромка” не желая, защото звучи изкуствено и излишно.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори … Нататък Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Реклама

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60 … Нататък Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на … Нататък По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като … Нататък Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до … Нататък За завистта към мъжете

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които … Нататък Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s