Време за четене: „Божествената“ ни потапя в света на неповторимата Сара Бернар

Според Марк Твен има пет вида актриси – „лоши актриси, поносими актриси, добри актриси, велики актриси и Сара Бернар“.

Със своите огнени коси и магнетично излъчване Бернар озарява театрални сцени по цял свят в продължение на десетилетия. Покорява сърцата и на обикновения зрител, и на царе и президенти.

А сега отново оживява между кориците на романа „Божествената“ от Кристофър Гортнър.

Сара Бернар

Книгата излиза на български в новата Колекция „Бунтарки“ на издателство „Емас“, последвала първата „бунтарка“ Мария Монтесори („Учителка на новото време“ от Лаура Балдини). Те живеят в мъжки времена. Те не се примиряват с отреденото им място в кухнята. Те са предопределени за велики дела и – разкъсвани между любовта и предопределението си – се борят за равно място в обществото, в професията и в историята. Те са обявили бунт на правилата и на порядките. Без тях, жените на XIX век, историята днес нямаше да е същата. 

Ако злощастията подхранват таланта, моят е изкован в пещта на детството ми.“ Така започва разказът за неповторимата Сара Бернар – историята на една легенда. А самата Бернар казва, че „легендата побеждава историята“.

Осемгодишната Сара попада за пръв път в Париж – отгледано от дойката си сред зелените хълмове на Бретан, възслабичкото момиченце сега ще трябва да съжителства с майка си, куртизанката мадмоазел Жюли, която почти не познава. Но баща ѝ, макар да е отказал да узакони връзката с майка ѝ, е осигурил средствата за образованието на извънбрачната си дъщеря. 

И родената в низините на обществото Сара поема по пътя на обучение на момичетата от заможните семейства – пансион в „Отьой“, манастирско девическо училище. След което ѝ е осигурена достойна зестра, за да се омъжи за състоятелен мъж. Но не това е мечтата на непокорната девойка – погледът ѝ е вперен в Консерваторията и висините на актьорската професия… Една млада еврейка се осмелява да постави под съмнение и правилата, и традициите.

Ненадарена със съвършена красота, но благословена с артистичен плам и с неоспорим талант, девойката дръзва да играе според собственото си виждане и да наложи своя подход не къде да е, а в бастиона на консерваторите, за да остави своя следа за поколенията. Бунтовната актриса, обожествяваната Сара Бернар.

За автора
Кристофър Гортнър е един от най-успешните автори на исторически романи в света днес. Роден в Малага, Испания, от брака на испанка и американец, писателят се мести още като тийнейджър в САЩ заедно със семейството си, където живее до днес.

Магистър по изящни изкуства, Гортнър се посвещава на историята, като първите творби са резултат от интереса му към ренесансовия период на Италия и Испания. Те му донасят световна слава и днес са преведени на над 25 езика.

През последните години вниманието на автора е насочено повече към образите на велики жени от края на XIX – началото на XX век.

В издателство „Емас“ неотдавна излязоха романите „Императрица Мария Фьодоровна“ (поредица „Известните жени в историята“, превод Емилия Ничева-Карастойчева) и „Марлене в търсене на любовта“ (Колекция „Музи“, превод Емилия Ничева-Карастойчева).

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

На София – първият обикнат град, с любов и признателност

Днес 17 септември, в празника на столицата ни София, се замислих как това беше първият ми обичан и мечтан град.

Родом съм от Пловдив и не че не си харесвах града, но до времето, в което вече завършвах гимназия, го чувствах невероятно отеснял за мечтите и желанията ми.

Подхранвана от толкова много филми и книги, аз мечтаех за промяна и за самостоятелност, която ми се виждаше единствено възможна в София. 

Това беше не само най-големият град след Пловдив на територията на страната, но и толкова близо, че усещах как съм на един влак разстояние от така лелеяния нов живот! Нов живот като самостоятелен, пораснал човек, който сам взима решенията си и е независим.

Нов живот, за който се чувствах не просто готова, а сякаш даже закъсняла.

Пропускът за София изглеждаше като да е прием в университет. Аз – дълбоко подчинена на литературата и мечтата си да стана журналист, се втурнах да кандидатствам в Софийския университет и въпреки че уж бях най-сериозната надежда на целия ни клас в областта на българския и литературата, бях порязана още на първия изпит с оценка 3. 

Не можех да повярвам, че се е случило. Толкова мечти, надежди и даже сигурност, че всичко ще се подреди, както искам, бяха разбити на пух и прах, че и трябваше да се боря с дълбокия срам, който изпитвах. 

Разбира се, вдигнах се до Софийския, за да проверя рецензията на работата си и общо взето отговорът беше – “не сте се позовавали на признатата от университета литературна критика”…

Няма да споря с преподаватели, резензенти и оценители, в крайна сметка разлика в резултата не бих постигнала, а може би наистина съм имала нужда от по-добра подготовка и представяне. 

Особената романтика, която раздрънканите и вмирисани стари трамваи носят…

Повече ме вълнуваше въпроса “И сега какво?”.

Целта ми да заживея в София не се беше променила, нито пък усещах да имам търпението да изчакам още цяла една година, за да изпълна плана си. Разбира се, от родителите особена подкрепа не получи, но може би е редно да се отбележи, че за масовия български родител мисълта детето им да не бъде прието в университет (какъв да е!) веднага след завършване на гимназия, е абсолютно кошмарна. Сякаш това е някакъв категоричен показател, че животът ти е безвъзвратно провален. Друг път обаче ще се спирам с разискване по тази глупост. 

Сега ми се иска само да разкажа, че в крайна сметка осъзнах, че нямам особени пречки да се преместя в София, дори и без да съм студентка там.

Събрах каквито пари имах от абитуриентския бал останали (никак не голяма сума), намерих си квартира по стария начин – търсене на обяви във вестник и прозвъняване, планирах датата за тръгване и даже организирах своеобразно парти за изпращането ми към столицата.

Квартирата ми беше всъщност легло в споделена с още едно момиче стая в апартамента на симпатична баба, живееща в пресечка на “Оборище”. Това поне успях да наглася както трябва – да заживея в сърцето на София!
Да мога да стигна навсякъде, където пожелая, пеша, за да разглеждам града и неговите прекрасни старинни жълти сгради, да вдишвам есенния софийски въздух, който тогава не ми се струваше мръсен, а прекрасен, да гледам забързания трафик и тръгналите нанякъде хора и да си мисля какво ли ме очаква тук? Какви ли неща ще изживея в този лелеян град, където съм избрала да започне животът ми на самостоятелен човек!

Годината е 2006, аз съм на 19 и съм доста щастлива, че вече живея в София. Иначе се снимам с нещо подобно на нокиа с фенерче…

В съзнанието ми София завинаги ще изниква с есения си облик, който за мен е и нейният най-истински такъв.

В първите месеци след пристигането ми в София, не се случваше много – намерих си работа в магазин за бельо (отново чрез обява във вестник), където попаднах на готин шеф и добра заплата, с която да се издържам.

Нямах още никакви приятели или познати в града, но не се чувствах самотна. Бях взела със себе си музикалната си уредба, по която слушах вечер джаз радио и гледах през прозореца си тихата улицат навън, съседните къщи и светлинките в техните прозорци и си мечтаех, не за нещо конкретно, а просто за бъдещите изненади и житейски обрати, които със сигурност ме очакват.

Имах най-различни преживявания за десетте години, прекарани в София. Честно казано, имам чувството, че съм била в града много повече време, може би цял един живот. Толкова неща се случиха и през толкова различни вселени прескочих за времето си в столицата, че ми е трудно да приема, че е било само едно десетилетие, но пък времето е разтегливо понятие.

В навечерието на окончателното ми заминаване за Дания (което отново се случи през август – същият месец, в който се преместих и в София), отново се чувствах уморена някак от града, но не чак толкова, както от Пловдив преди десетина лета. По-скоро ме дразнеха административните неуредици и лошото управление на града, който иначе може да бъде истински прекрасен, а не задушен от трафик, кофти строежи и безхаберие. 

Въпреки това обаче, усещах, че София ще ми липсва по начин, по който дори родният ми град не е.

Защото въпреки всичките си минуси и тук-таме тъжни спомени и случки, това беше градът на 20те ми години. Градът, в който толкова много неща се случиха за първи път и в който всеки ъгъл беше наситен с лични истории. Градът, из чийто малки централни улички редовно се обърквах и с яд се карах на себе си как може да съм толкова неориентирана.

Годината вече е 2014, аз съм на 27 и мога да кажа, че се наслаждавам максимално на самостоятелния си живот в столицата. Иначе тук съм пред фонтана на входа на Южен парк откъм Витошка

Първият град, в който искрено се влюбих – в сградите, шума, атмосферата, във всичко.

Толкова много спомени имам за София, че ако реша да ги опиша, ще се получи поредната дебела книга, която никое издателство няма да иска да отпечата, но аз ще искам да споделя с целия свят. Защото всеки приема личните си чувства и преживявания за най-съкровени и силни. И в това няма нищо лошо.

В деня на София искам първо да честитя празника на всички останали, които чувстват столицата ни по сходен начин като мен, и след това да си пожелая скоро да мога да я посетя отново. Повече от година не съм стъпвала по разбитите ѝ улици и това ме натъжава. Дано през 2022 се срещнем отново.

И няколко лични кадри на няколко от красивите централни софийски сгради:

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…