Чудесата, които се случват, когато си зарежеш телефона за няколко часа

Може да се каже, че съм от пристрастените към мобилния си телефон хора. И честно казано, не виждам нещо особено лошо в това, особено като се вземе под внимание, че се старая да не прекалявам.

Мобилният ми телефон, освен че ме свързва с всичките ми важни и любими хора, както и е способен винаги да ми предостави нужна на момента информация (да живее 5G!), също е свързан към дебитната ми карта (+ Револют) и мога да плащам с него, отделно носи мобилното приложение с корона паспорта ми и още по-важно – на него имам и електронен вариант на здравната си карта, която в Дания е като еквивалент на личната карта в България.

Та, казано накратко – доста полезно устройство.

Понякога обаче е толкова хубаво, когато си оставиш телефона вкъщи и забравиш за него за няколко часа.

Не знам как е при вас, но аз остана ли без телефон за някакво време, после намирам поне 10 известия за пропуснати обаждания, sms-и и какво ли не. А по принцип не съм от хората, на които телефонът им звъни през 20 мин! Ползвам основно чат каналите на месинджър, инстаграм, войс съобщения и т.н., но реално говорене по класическия начин се случва доста рядко и предимно с родителите ми в България.

Та, затова и тази неделя като си оставих телефона вкъщи да се зарежда и излязох за дълга разходка (комбинирана със сладкарница, ммм!) заедно със съпруга и дъщеря ми, се чувствах прекрасно, освободена от отговорността да съм на линия.

И разбира се, когато се прибрах привечер, открих задължителните пропуснати обаждания от близки и непознати, както и смс от мениджъра ми на работа, гласящ “Моля те, обади се при първа възможност”.

На всеки работещ човек е ясно, че нищо добро не вещае включване от мениджмънта в неделя следобед, особено когато аз съм току що излязла в майчинство.

Денят ми до момента беше толкова хубав, че никак не исках да се разваля, но чувството ми за отговорност (и любопитство) надделя и звъннах да чуя какво ще искат от мен.

И о, чудо! Оказа се, че имат неочаквана ситуация с болни колеги и щели да ме помолят за още един извънреден и последен работен ден в понеделник, но докато аз им върна обаждане, те намерили кой друг да спаси положението.

Мисля, че можете да си представите доволната ми усмивка!

За мен технологиите са нещо прекрасно и могат да бъдат от невероятна полза (отделно на животоспасяващи), стога обаче да се ползват умно и с мярка. 

Както е с всичко останало в живота, и най-полезното, добро, интересно или весело нещо почва да вреди, когато прекалиш с него.

Затова си и мисля, че подобни “очистителни” периоди от по няколко часа без телефон могат да са особено ободряващи, а често дори и полезни, както беше в случая от неделя (защото като се познавам, почти със сигурност щях да кажа “да” и да отида за още един работен ден).

За финал мога да обобщя с крилатото клише “лекарството е в дозата” и не виждам нищо лошо както в това, че обичам телефонът ми е да е винаги зареден и близо до мен, така и да имам периоди от деня, в които изобщо да не го поглеждам.

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Отново на училище – курс по датски, приличащ на среща на ООН

13/08/2021

Тази седмица във вторник 10/08, започнах отново курс по датски.

Този път успях да се класирам за един от предлаганите от държавата безплатни курсове по датски – FVU (Forberedende voksenundervisning), от които могат да се възползват граждани на Дания над 25 години, имащи вече познания по езика, за подобряване на говорните и писмени умения. 

Първоначално тези курсове са били насочени към датчани, израснали в чужда държава, за опресняване и подобряване на датския им, но постепенно кръгът е разришен и към него са прибавени всички, имащи осигурителен номер в страната и съответно вече някакви познания по езика. 

Бях доста доволна да успея да се класирам за обучението (след като се явих на специализиран изпит от близо 2 часа, който целеше да провери знанията ми), защото искрено мечтая да започна да го говоря свободно този език, както и поради факта, че обучението е безплатно.

За 4-те ми години в Дания съм карала 3 пъти курсове по език:

Първият беше от близо 3 месеца и постави основата на датския. Тогава още обучението беше безплатно, плащаше се само депозит от 1000 и няколко крони, които след това то връщаха, ако завършиш успешно нивото.

След това обаче излязох в майчинство, а курсовете станаха изцяло платени (държавата реши да закрие от години поддържаните безплатни курсове по датски, след като хората злоупотребяваха записвайки се за курс и не ходейки, което губеше ресурс на учители, учебници, както и цялостната идея на обучението).

За кратко се записах на (платени) съботни курсове, които ми помогнаха, но не чак толкова много. 

Когато майчинството ми приключи и започнах работа, можех да си позволя да тръгна отново на редовен курс по датски, който беше много качествен и надежден, но струваше малко над 2000кр за половин модул, който се взимаше за месец и половина. Часовете бяха 3 пъти в седмицата от сутрин до обяд, което комбинирано с работа и семейство доста ме смачкваше и в един момент се наложи да преустановя курса.

Сега, когато пак съм бременна и имам повече свободно време, както и когато общината отново предложиха безплатни курсове, реших, че ще се възползвам максимално! 

Групата ни трябваше да е от 9 човека, но за момента се събираме по 5 и половина (една от курсистките дойде само за час и малко през първия ден на обучение и не очаквам особено чести посещения от нея). Това отново е леко разочароващо, защото показва несериозността на хората, които се записват, а после нямат желание да учат, но пък на мен ми допада да сме по-малка група.

За пореден път обаче се изумявам колко политически некоректни и несъобразителни могат да бъдат хората… 

Когато започнеш подобен езиков курс, виждаш как в групата сте събрани хора от буквално целия свят. Историите им са все различни, пъстри и неочаквани, както и майчините им езици, цвета на кожата, културата и възрастта.

Съответно за хора като мен, които не са израснали в особено мултикултурна среда (Пловдив е чудесен, но черен човек съм видяла на живо за първи път някъде в зрелите си тийнейджърски години) е много лесно да обидиш някого, защото не сме свикнали да сме особено толерантни, а хуморът ни често е абсолютно расистки, което ние обаче не осъзнаваме.

Затова е добре да имаш едно наум какво казваш и най-вече какви смешки правиш. На мен лично това не ми пречи, даже ми харесва, защото така ставам по-внимателна към околните, по-съобразителна и адекватна.

За жалост, това не може да се каже за повече от останалите…

Най-редовно срещам брутални прояви на несъобразителност, като мога да дам няколко примера – слагането под общ знаменател на индийци и пакистанци, както и на хора от Малайзия, Индонезия и Филипините, третирането на Африка като държава, а не континент, въпроси “ама всичките ти 7 деца от една жена ли са?!” и още много.

Разбира се, доста често подобни изказвания са породени от любопитство, което надскача чувството за такт.

От друга страна съм срещала и хора, които така активно протестират срещу датската граматика, фонетика и езикови правила, сякаш пенливите им заяждания с учителя ще доведат до промяна на въпросните. 

Езикът е такъв, какъвто е и това, че на теб ти е труден за овладяване и произнасяне, е честно казано, единствен твой проблем. Със сигурност и нашите езици не звучат по-добре на датчаните, но няма да ни стане особено приятно, ако човек, записал се доброволно да ги учи, започне да плюе по произношението и писмените ни правила. 

Честно казано, при всеки мой нов курс по датски, изпитвам притеснително любопитство какви хора ще срещна и дали ще се спогодим.

Засега обаче сериозни драми не е имало, особено когато тактично пропускаш покрай ушите си някои от политически неудачните коментари. 

По-важното е, че все още поддържам добри приятелства с хора, с които съм се запознала на тези курсове, включително от съвсем първия ми.

Както и беше невероятна изненада, когато едната ми приятелка индийка ми подари прекрасна мартеница с Пижо и Пенда за 1 март, която беше направила съвсем сама. Даже не знам откъде знаеше за празника ни, но ми подари мартеницата (доста голяма и красива), която пазя и до днес. Румънката пък, при вида на мартеничката, каза само “Да, ние имаме същия обичай” и така сложи край на заблудата, която ми беше внушена, че единствено българите си разменяме мартеници.

Каквото и да е обаче, за мен тези курсове са важни и ценни заради знанията, които ми дават и факта, че ми помагат да достигна заветната си цел – свободно поддържане разговор на датски. Както и способността, когато пак някой ме засече с колелото в трафика, да мога да му се развикам на датски.

Засега все още майчиният ми език идва пръв в подобни неочаквани ситуации и да, другите няма да ме разберат, че съм изкрещяла “Глупак!” или “Патка!”, но пък аз съм освободила напрежението 😀

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…

Уроци по родителство? Защо не!

Замислете се само – за всичко в този живот се иска удостоверение за известна компетентност. За намиране на работа – диплома, сертификат, специализиция, за каране на автомобил – шофьорска книжка, даже да преподаваш йога или да правиш масажи е нужно да си минал определен курс на обучение.  Защо тогава за едно от най-важните занимания, че…

“А майката къде е?!”

На детските площадки като цяло е скучно, поне за родителите. Хем трябва да наглеждаш хлапето да не направи някоя опасна глупост, хем никак не ти е интересно да го буташ на люлката или да търкаш пейката и се бориш с напиращото желание да си гледаш телефона. Който е готов да осъди това признание, просто не…

Впечатления от България, пролет 2022

Заради проклетия ковид близо две години не успях да се прибера до България, но ето че тази пролет най-сетне заведох себе си и децата до родината, за радост на баби, дядовци, лели и приятели.  Престоят ни от 4 седмици традиционно беше поделен между Пловдив, Русе и малко София.  За това как летях сама с две…

Олимпиада 2020 и величието на българската жена!

При положение, че слоганът на Вита Морена е “Зад всяка успяла жена стои самата тя”, няма как да не коментирам историческите успехи на българките на Олимпиада 2020!

Началото постави Антоанета Костадинова със сребърен медал в стрелбата на 10 метра пистолет. Има редица медали от световни и други състезания, но за първи път олимпийско отличие!
Антоанета е на 35 години от Търговище. 

След нея дойде радостта от бронзовото отличие на Тайбе Юсейн. На 4/08 за по-малко от минута (56 секунди!!!) тя надви руската си опонентка и грабна третото място при борба жени, категория 62 кг.
В интервю за БTV тя споделя “Ще запомня самото преживяване – да съм сред най-добрите спортисти в света и да мога да кажа, че съм един от тях. ”

Тайбе е на 30 години, родом от Мъдрево, Разград. 

Следващият ден – 5 август, се оказва паметен за българския спорт, когато Евелина Николова печели бронз в борба жени, категория 57кг, а Ивет Горанова носи първото олимпийско злато за България от 13 години насам, като си завоюва първото място в карате кумите, категория 55кг.

Успехът на Ивет е исторически и в световен мащаб, тъй като карате е признато и включено като олимпийска дисциплина именно на тази Олимпиада в Токио (а Япония е родината на карате, да не забравяме).

Ивет е родом от Долна Митрополия, на 21 години. Споделя, че олимпийският медал не е случаен успех и че тя ще продължи да се доказва като най-добрата в категорията си и на предстоящите световни състезания.

На 7/08 Стойка Кръстева грабна злато в бокс жени, категория до 51 килограма. Последният олимпийски медал по бокс България печели през 1996г., благодарение на Даниел Петров, който печели злато в категория до 48кг. 

Стойка е на 35 години, от Добрич. 

На 8 август, когато Олимпиада 2020 Токио е вече към края си, отборът ни по художествена гимнастика прави нечуваното, като детронира рускините от редовното им първо място в тази дисциплина.

Момичетата ни изиграха съчетанието си с топки абсолютно перфектно, изключително грациозно и с олимпийски хъс, което заслужено им спечели златото. Русия дълго ще ври и кипи в негодувание и никак не им прави чест (да не кажа, че е изключително отблъскващ и грозен!) начинът, по който коментират оставането си на второ място. Това е спорт, в който печели по-добрият, а от години насам има сериозни съмнения колко точно техните спортисти са такива и колко съдиите отсъждат по-благосклонно към тях. 

Е, доминацията им приключи и колкото повече плюят, обиждат и гледат злобно, толкова повече губят уважението на целия останал спортен свят.

Изгледайте го, заслужава си! И ще настръхнете от възторг пред перфекционизма и таланта на момичетата!

(Чудесна статия по темата са написали колегите от “Красивата страна на спорта”, препоръчвам!)

Изключително се радвам и се гордея с всичките ни златни, сребърни и бронзови спортистки, не подценявам ничий успех, даже напротив – не мога да си представя колко себеотрицание, саможертви, болка, трудности и тежки моменти са преживели по дългия си път към тези медали. 

Искам обаче да отбележа, че особено силно ме вълнува факта, че олимпийските ни отличия сега са и в дисциплини като борба, карате и бокс – традиционно възприемани от българите като мъжки вид спорт.

Масово малките момиченца (и особено техните майки) се насочват към по-привлекателни дисциплини като фигурно пързаляне и художествена гимнастика. Не е тайна и че именно художествената гимнастика в България е най-сериозно подкрепяният и спонсориран женски спорт. Няма нищо лошо в това, но е обнадеждаващо да видиш колко добри могат да бъдат жените и в други направления, считани за по-трудни и не толкова “лъскави”. 

Искрено се надявам родните успехи от тази Олимпиада да послужат като вдъхновение на повече деца и родители, които да решат да посветят повече желание и време на спорта. Но най-вече на държавно и местно управленско ниво да се инвестира повече в насърчаване на спорта, възстановяване на по-добра спортна училищна база, реформиране на часовете по физическо възпитание (защото в ред гимназии по физическо се учат и танцуват народни хора, което моите уважения, но не е сериозно).

Защото няма как да се очакват успехи и медали без влагане на усилия, време и финанси. 

Започнах статията си с думите “Зад всяка успяла жена стои самата тя” и може би е нужно да подчертая, че на мен ми е известно колко усилия полага целия екип на един спортен състезател, както и самите семейства на спортистите. Ясно ми е, че тези медали са отличие както за спортиста, така и за неговите треньори и всички останали, чиято работа е буквално да ѝ/му съдействат по пътя към успеха (или пък провала). 

Казват, че за отглеждането на едно дете е нужно цяло село, но същото бих казала и за олимпийските състезатели. Няма как да станеш такъв, ако си сам за себе си и абсолютно никой не те тренира, насочва, помага, обгрижва и т.н.

Но въпреки това, ако ти сама не искаш да продължиш с тренировките и старанието, никой не би могъл да те принуди насила. Ти решаваш колко саможертви ще направиш и ти си знаеш какво ти е, когато се сблъскаш с провал, как се възстановяваш и как събираш сили да продължиш напред. Защото когато пристъпиш към състезанието наред с останалите ти конкуренти, вече действаш сама за себе си. От теб зависи дали ще впрегнеш всички сили и всичко научено и дадено от екипа ти до момента, за да надскочиш себе си, да победиш всички други и да застанеш на първото място.

Нека се радваме на още много спортни, че и други български успехи, но нека и винаги си напомняме, че е важно да подкрепяме спортистите и талантите ни, дори и да се само с думи. Колкото по-единни, толкова сме по-силни.

Време за четене: Изключителният роман „Чумни нощи“ на Орхан Памук

В книгите на Орхан Памук се влюбих бавно, но всепоглъщащо. Първо в ръцете ми попадна „Сняг“, който никак не успя да ме грабне. Повествованието вървеше прекалено бавно и тягостно за вкуса ми, едва дочетох книгата и честно казано, към днешна дата не си спомням абсолютно нищо от нея, освен един абсурдно дълъг монолог, случил се…

Не пропускайте – Първа международна олимпиада по ментална аритметика

На 11 и 12 юни 2022 г. България ще е домакин на първата по рода си международна олимпиада по ментална аритметика за деца на възраст от 4 до 14 години.  Събитието се организира от SmartyKids България – мрежа от детски образователни центрове, представена в 11 държави, в т.ч. и в България в 38 населени места.…

Време за четене: Роман за съдбовната връзка на великата дива Мария Калас и Аристотел Онасис

 В тематичната си Колекция „Музи“ издателство „Емас“ ни поднасят роман за любовта на най-великата оперна дива на всички времена Мария Калас и несметно богатия Аристотел Онасис – една от най-емблематичните двойки на 20-и век. Авторката Мишел Марли убедително вдъхва живот на Мария и Аристотел и на техните дръзки и трагични взаимоотношения и ни пренася в…

Хайде на балет! „Вълшебството на Пепеляшка“ – детски балетен спектакъл ви очаква

             Чрез класическия балет и разкошната музика на П. И. Чайковски, малките балерини от балетно студио „Пирует“ и балетно студио „Красимира Колдамова“, разказват за силата на майчината обич, приятелството и вярата в доброто. Изключително цветен и забавен, спектакълът пренася малките зрители в приказния свят на Пепеляшка и нейната майка, чиито дух се превъплъщава в добрата фея.…

Мащабно почистване на плаж Камчия, благодарение на фестивала Ritual Gatherings

Един от най-красивите плажове на северното Черноморие често страда от замърсяване след зимата и преди началото на летния сезон. На 11 юни, от 10 до 14 часа организаторите на фестивала Ritual Gatherings събират доброволци за почистването му. Те си партнират с Община Аврен, която ще осигури извозване на събрания боклук, чували и ръкавици. Целта на…

„Отгледано с грижа в България“ или как се насърчава родната продукция

И тази пролет екипът на МЕТРО България лично се включи във вече традиционното засаждане на изчезващия сорт български домати „Розова магия“ в с. Първомай, област Петрич. За шеста поредна година компанията се фокусира върху съхранението на автентичните български вкусове и подкрепя родните фермери в рамките на програмата „Отгледано с грижа в България“.  Инициативата обхваща локални…

Филмите на Алмодовар и невероятното удоволствие, което ми носят

Кадър от „Всичко за майка ми“

След близо две години закъснение снощи най-сетне гледах филма на Алмодовар от 2019 “Dolor y gloria(или както е известен с английското си заглавие “Pain and Glory”).

Не знам защо ми отне толкова дълго време да видя лентана, но някак досега не усещах, че ми е дошло времето за нея

Нали знаете, онова чувство за конкретни филми и книги, с които трябва да се срещнеш в определен период от живота си, за да ги приемеш, разбереш или дори харесаш. 

Усещах, че досега моментът за този филм на иначе така любимият ми Алмодовар не е настъпил. 

Ето обаче, че снощи изгледах лентата и за пореден път се убедих колко невероятен режисьор и разказвач е Педро, какви фантастични актьори са Пенелопе Круз и Антонио Бандерас (между другото, и двамата открития на Алмодовар и негови музи, като именно той, благодарение на ролите, които им дава, а оттам и натрупаната за тях известност, им отваря вратите към Холивуд).

Пенелопе Круз беше споделила в интервю, че предпочита да играе не физически красиви персонажи. Тя даже молела гримьорите да я загрозят в повече, защото именно така успявала да разгърне героя си, да го изследва и пресъздаде истински. И е права, най-лесно е да играеш красавица.

Не бих си позволила да кажа “който не е гледал “Dolor y gloria”, веднага да поправи тази грешка, филмът е прекрасен”, защото творенията на режисьор като Педро са прекалено индивидуалистични и специални, и определено не биха се харесали на всеки, а и няма нужда. 

Филмите на Алмодовар все пак са изключително популярни, винаги предизвикват бурни реакции, но не бих казала, че са за всеки вкус и в това няма нищо лошо. Но и именно поради тази причина не си позволявам да ги препоръчвам на всеки, както и не съдя хората, които избират да не ги гледат или пък не ги харесват. Това е като с храната и напитките – някои вкусове и аромати са прекалено специфични, за да бъдат приети от всички. 

Докато гледах филма и особено след края му, се замислих колко много удоволствие ми носят творенията на Алмодовар. Нямам нужните сцениматографични познания и речник, за да изразя как точно лентите и използваните в тях изразни средства са ми повлияли, но мога просто да споделя, че всеки път усещам историята близка до мен, вдъхва ми чувство на уют и остава в съзнанието ми ярка следа от различни емоции.

Не трябва да подценявам и самия испански език, който звучи така меко, напевно и красиво, сякаш разбираш казаното само по интонацията.

Акварелът, който след близо 50 години най-сетне стига до човека, на когото е посветен.

Замислих се за първия път, когато попаднах на филм на Алмодовар.

Не си спомням коя точно година е било, но предполагам, че точно съм започнала гимназия. Беше тих следобед, скучаех сама в нас и търсех из телевизионните канали нещо, което да гледам.

Филмът точно беше почнал и някак успя да ме грабне още от първата сцена. Държа вниманието ми до самия си край, когато може би за първи път през живота си исках да прочета надписите, за да разбера кой е филмът и режисьорът, за да мога да разкажа на приятелите си за тях и да ги наричам “любими”.

Бях невероятно впечатлена и дълбоко емоционално трогната от лентата! Чак не можех да повярвам как този филм е попаднал сред иначе така постната следобедна програма на кабеларките. 

Наложи се да издиря хартиен вестник с телевизионната програма и там да намеря името на филма (свободен достъп до интернет беше още мираж за мен).

Така разбрах, че съм гледала “Todo sobre mi madre” или както е на български “Всичко за майка ми”. Отделно разбрах, че филмът има спечелени какви ли не награди, но това никак не ме вълнуваше. Ако ще да нямаше нито едно отличие и да беше на тотално неизвестен и непознат режисьор, за мен това е един от най-добрите филми в историята на киното, както и изобщо история.

Така важният кадър в началото на „Всичко за майка ми“

Сложи се началото на интереса ми към работата на Алмодовар. Честно казано, отношението ми към него изключва онзи тип фенщина, когато се хващаш да проучиш и научиш всичко за човека, неговите навици, хобита, проблеми, изказвания и т.н. 

Аз просто искам да гледам неговите филми и да ги усещам сама за себе си. Даже не се вълнувам какво точно самият режисьор има да каже за тях, защото каквито са били мотивите, мислите и идеите му, той вече ги е изразил в самата лента. Повече обяснения не са нужни.

Беше ми интересно обаче да наблюдавам каква невероятна актьорска игра правят Пенелопе Круз и Антонио Бандерас, които аз познавах от холивудските филми. Във филмите на Алмодовар виждаш наистина какви фантастични актьори са те и какъв страхотен талант разкриват пред камерата, особено като се вземе предвид, че в първите си роли са още съвсем млади, почти тийнейджъри.

И така, постепенно и с доста усилия (защото тогава трябваше да идеш на интернет зала или при някой приятел с компютър и интернет, за да търсиш филма, да чакаш понякога с дни да се свали и после да го запишеш на някакво преносимо устройство) успях да изгледам почти всички филми на Алмодовар. Това не се случи бързо, защото вече усетих, че неговите продукции не са холивудските филми-пуканки, които да си пуснеш за разсейване вечер, колкото да мине времето.

Когато си майка, тази сцена крещи в главата и сърцето ти…

Но колкото повече гледах, толкова повече се влюбвах в света, който Педро създава чрез изкуството си.

Не ме разбирайте обаче погрешно. Не всеки един негов филм се превръщаше в любим мой. Имаше някои, които усетих по-слабо от други, но все пак за нито един не съжалявах, че съм отделила време и емоции да гледам.

Сега чакам с особено нетърпение последната му продукция “Madres paralelas (Parallel Mothers – английско заглавие) и си мисля, че този път няма да ми отнеме година и половина, за да узрея за лентата. 

Август – месецът на промените и 4 години от годежа ни

В онзи ден през август 2017 гледах как хората около мен скачат в морето, а на мен ми беше толкова студено, че не си свалих дори якето, и си мислех, че никога няма да мога да се аклиматизирам.

6/08/2021

Август се оказва особено специален и важен за посоката на житейския ми път.

Преди години никак не харесвах този месец… беше прекалено горещ, прекалено скучен, прекалено изнервящ. Така се случи обаче, че именно през август се случиха едни от големите промени в живота ми.

Първо беше местенето от родния ми Пловдив към София след приключването на гимназия. Десетина години след това пак в началото на август с котка под ръка и лек багаж заминах да живея в Дания при бъдещия си съпруг.

Повече по темата – Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания

Днес – 6 август, отбелязваме 4 години от датата на годежа ни.

Аз постоянно забравям тази дата, но всевъзможни приложения като фейсбук, google photos и т.н. Ми напомнят какви снимки и публикации съм правила преди години на същия ден.

И така си спомних деня на годежа ни. 

Бях пристигнала в Копенхаген след кошмарен полет (можете да прочетете тук – Модерна одисея – как се спасяваш, когато всичко с полетите ти се обърка), но бях щастлива и доволна, че започваме съжителството си заедно с единствения мъж, когото бях срещала до момента, който не се притесняваше, страхуваше или смущаваше да ми казва открито, че иска да живеем заедно и да създадем семейство.

За брак си бяхме говорили още като “млади гаджета”, което да се разбира няма и 6 месеца преди годежа ни. Още като се запознахме, някак се усетихме комфортно един с друг, не се страхувахме да правим общи планове и мечтаехме на едро.

Сякаш и двамата отдавна бяхме търсили сходна половинка, с която да се отпуснеш и да чувстваш на воля.

Може би затова и не е учудващо, че темата за брака беше засегната доста скоро. 

Веднъж, докато правихме една от любимите ни дълги разходки из Копенхаген (когато аз още летях до там за няколко дена да се видим) той ме попита бих ли си сменила фамилията, ако се омъжа. Аз директно му отговорих, че ако не го направя, не виждам смисъл изобщо да подписвам.

След безкрайни разговори по whatsapp, видеоколове, самолети, автобуси, премеждия и препятсвия, най-сетне се озовахме в една географска точка, под един покрив и в едно легло, без да броим дните до следващата раздяла. 

Изглед към морето от онзи ден

И тогава той ме заведе до плажа на Амар – понеже Копенхаген е богат и на колкото пожелаеш плажове и морски гледки и на един кей, изнесен навътре във водите на Балтийско море, ме попита дали бих се омъжила за него.

Млади гаджета, прясно сгодени

Времето беше така слънчево и приятно, а небето изглеждаше сякаш необятно, изпъстрено с искрящо бели, неподвижни облаци. Бях в напълно непозната държава, доста различна от всичко, познато до момента, но се чувствах в хармония не само със заобикалящата ме среда, но сякаш и с цялата вселена.

4 години по-късно ми се иска да кажа, че времето лети, но обръщайки се назад и спомняйки си през колко неща сме минали за този иначе кратък период, по-скоро ще се въздържа. 

Бракът, като всяко едно друго нещо, изисква отдаденост, старание, търпение и време. Трябва ти време, упоритост и желание, за да станеш добър в нещо и същото важи за съвместния живот (без значние дали сте подписали или не). 

И ето ни днес 🙂

Има редица предизвикателства, криви моменти и дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и някак да се почувстваш неангажиран и мислещ единствено за себе си, както преди. Но това са кратки моменти, на които по-добре да не обръщаш много внимание. 

По-важно е колко често се чувстваш щастлив и благодарен, че делите едно легло, че заспиваш спокойна до него и че искаш да му кажеш веднага добрата новина. 

Честно казано, за мен щастливата връзка не е в големите неща – грандиозни жестове, романтични приключения и т.н.

За мен щастието се усеща в спокойствието – когато търсиш и мечтаеш за онези моменти, когато сте на дивана вкъщи и гледате телевизия или си говорите, за приготвянето на кафе сутрин, за дребните му привички, които уж те дразнят, но всъщност знаеш наизуст и когато той пропусне някои от “ритуалите” си, се замисляш дали всичко е наред?

Но пък аз съм едва от 4 години омъжена жена, със сигурност има още много какво да уча и преживявам 🙂

Исках обаче да споделя тези си мисли, а ако някой иска да сподели неговите с мен, нека пише до – vitamorenablog@gmail.com 

Приключения по никое време или за спасяването (евентуално) на една птица

Така изглеждаше милата птица – търсеща сянка в изключително горещия юлски ден

3/08/2021

Днешният ми дневник е посветен на история от преди няколко седмици, но след като днес пак се сетих за случилото се тогава, реших все пак да го споделя.

В средата на юли мъжът ми замина за кратка почивка до България, а аз – не можеща да летя към момента, останах в Копенхаген заедно с дъщеря ни. Както споделих наскоро, трите седмици на юли са най-отпускарските в цяла Дания, та в деня на заминаването на таткото, реших да оставя малката вкъщи.

Изпратихме го по живо по здраво и аз реших да оползотворя максимално горещия делничен ден, като отидем двете на басейн.

Стягам огромната плажна чанта с каквото е нужно, спретнатни с широки рокли, слънчеви очила и шапки потегляме, като аз решавам, че първо ще минем през близкия супермаркет, за да купим играчки за плаж. 

Пътят ни минава през кварталния мост, който свързва двата своеобразни изкуствено направени острова, на които са построени жилищните сгради в квартала ни. Мостът е с прилично натоварен трафик от автомобили, велосипеди и пешеходци, а под него е широкият и доста дълбок канал с морска вода, където пък минават всякакви лодки и малки яхти. 

Изглед от моста

Няма и обяд, а слънцето – изгряло още в 4, вече жарко напича, небето е изчистено от всякакви облаци. Вятърът е утихнал и жегата почти те смазва (вярвате или не, но в Скандинавието слънцето е много по-силно и дори на 10 градуса при ясно време можеш да изгориш стабилно, за лятото да не говорим).

На моста е особено жежко, защото от никъде не пада сянка и ето ти неприятна изненада – птицата, която бях видяла няколко часа по-рано на същото място, едва беше помръднала, опитвайки да се скрие от слънцето… 

Бедното създание го видях няколко часа по-рано, когато ходих за закуска, но тогава реших, че може би е спряло за момент да си почине или кой го знае. Сега обаче в средата на сгорещения юлски ден това пораснало бебе гларус още стоеше на моста и явно не беше способно да излети или да се премести другаде. 

Дъщеря ми, разбира се, видя птицата и започна да ме пита какво прави тя там, а аз през това време мислех, че надали ще изкара още дълго на тая жега и трафик.

Знаех, че в Дания може и да няма безпризорни котки и кучета, но има общонационален телефон за подаване на сигнали за животни в беда или намерени диви такива. И реших, че не мога за втори път да подмина тая нещастна птица, особено пък че детето е с мен и не ми е особено комфортно да му кажа, че птицата просто си стои така, защото иска и всичко ще е наред с нея.

Така стоеше птицата на моста с часове…

Направих няколко снимки на гларуса и продължавайки към магазина за играчки, звъннах на специалния телефон. Мислех си, че просто ще подам сигнала и гражданският ми дълг ще е изпълнен, но след като видя снимките (качих ги на специален линк, който ми изпратиха за целта) операторката ме попита има ли как да уловя птицата и да я прибера при мен, докато изпратят техен екип да я вземе.

И аз, сещайки се за наличната в килера клетка за транспорт на котката ни, неохотно се съгласявам. 

Обяснявам на малката, че басейнът се отлага, защото ще трябва да помогнем на птицата и за моя изненада рев, тръшкане и протести няма! Даже изцяло ми съдейства да изпълним задачата (това да се разбира, че ме държеше за ръка и слушаше какво ѝ казвам, което е приятно разнообразие на постоянното ѝ търчане във всички посоки и правене, че не ме чува как викам подире ѝ).

Все още натоварена с огромната плажна чанта, но вече прибавени огромна пластмасова лопата за пясък и подобаваща кофичка, хванала детето в едната ръка и мобилния телефон в другата, решавам, че ще е по-удачно още отсега да хвана птицата и да я занеса вкъщи. 

Никога не съм имала особено близък досег с птици и никога не съм ловяла такива, но реших да ползвам едната хавлиена кърпа и да действам бързо. Успях да хвана горкото пернато без проблем, но то никак не беше щастливо и освен, че надаваше силни писъци, се опитваше и да ме клъвне. Останалите птици също започнаха да му пригласят и да кръжат над главата ми, но за щастие никоя не ме нападна или наака. 

Дъщеря ми вече беше дълбоко впечатлена и все още невероятно послушна, вървяща в крачка с мен и плътно до роклята ми, неспираща да задава въпроси какво ѝ има на птицата и какво ще правим с нея.

Обясних ѝ плана – водим я вкъщи, слагаме я в клетката на котето, държим самото коте затворено в друга стая и чакаме лекарите на животни да дойдат и да я вземат, за да я лекуват. В същото време ми звъни телефона – операторите от спешния животински телефон ме питат за адрес и ми дават указания. Аз успявам някак да си отключа входната врата и да заведа всички – дете, птица, чанта за плаж, играчки и мобилен телефон, невредими до вкъщи.

С гларуса, увит в хавлия и хванат здраво под мишница, успявам да изровя клетката на котката със свободната си ръка. Мушкам пернатото вътре, сипвам му вода и го затварям в по-хладната стая на апартамента на спуснати завеси, за да си почине доколкото му е възможно от всички тия вълнения. 

Аз самата също имам нужда малко да отдъхна и да помисля какви ги свърших. Дъщеря ми е тотално забравила за басейна, както и за всичко останало, освен наличната в дома ни птица и не спира да бъбри развълнувано, но и леко притеснено.

След около час идва въпросният миниван за животни в беда с млад ветеринар, който преди да е видял птицата, почва да ме обвинява, че не е трябвало да я мърдам от мястото ѝ.

– Паднала е от гнездото си и родителите ѝ щяха дая хранят, докато е готова да излети сама – ми обяснява той, а аз възмутена, се опитвам да му обясня, че никакви дървета няма наоколо, а пернатото е доста голямо, за да е бебе и да го храни някой в човката.

– Ама защо прибрахте птицата!? – упорства той.

– Защото вашите колеги оператори така ми казаха! – викам аз.

– Съмнявам се. – хили се той насреща.

Трябва да подчертая, че типично по датски целият тон на разговора беше лек и приятен, в никакъв случай поучителен, скандалджийски или обидно наративен. Момчето е младо, явно отдадено на работата си и за жалост, не добре информирано какъв точно е случаят. Когато му нося клетката и той вижда милото пернато, му става ясно, че това не е бебе гларус, паднало от гнездо, а млад гларус, още недостигнал пълна зрялост, който има проблеми с едното си крило. 

Птица в котешка клетка…

– Не е счупено, обяснява – но определено не може да лети. Ще го закарам в клиниката за преглед и тестове, но може да се наложи да го евтанизирам…

При тези думи аз се облещвам насреща и мислено си казвам колко е добре, че малката още на разбира английски, нито пък какво значи тази дума.

Става ми малко тъпо, че явно не съм помогнала на горкия гларус, но както обобщаваме с ветеринаря, по-добре така, отколкото да бъде оставен да се изпържи на жегата на моста или пък прегазен от автомобил/колело, ако беше решил да търси сянка и вода.

Пък и кой знае, може да се окаже, че крилото му има как да бъде излекувано…

Птицата си заминава, аз прибирам клетката и детето обратно вкъщи и обяснявам ситуацията максимално честно, но все пак като за разбиране от 3-годишно дете.

На плаж така и не отидохме, защото просто надух малкия басейн и го сложих в двора, напълнен с вода от градинския маркуч. Малката беше във възторг.

Замислих се колко пъти в България ми се е случвало да попадна на информация за бедстващи животни, блъснати такива и още животински страдания и как съм се молела да бъда пощадена от среща с такива инциденти. Защото спешен телефон и екипи за помощ както в Дания при нас няма. Ако намериш бебета котета, зависи от теб дали ще ги прибереш или ще ги оставиш на улицата. Прибереш ли ги, ще трябва сам да мислиш (и най-вече да плащаш!) как да ги водиш на ветеринар, как да се грижиш за тях, какво да ги правиш после и т.н. Същото важи и за всякакви наранени диви или улични душички. 

Има различни приюти, които със спартански усилия се мъчат да помагат на животни в беда, но там работят доброволци, финансиране няма, само дарения и като цяло са толкова затрупани със сигнали и работа, че трудно могат да откликнат. Аз ги разбирам напълно и тъй като съм имала взаимодействия с тях през годините, дълбоко уважавам работата и отдадеността им. 

Затова и реших, че щом като държавата, в която живея и си плащам данъците, е измислила система, по която да се действа в подобни ситуации, ще се възползвам максимално, дори и това да значи, че ще трябва да си променя плановете за деня.

Пък и смятам, че е добре за дъщеря ми да види и разбере, че можем да действаме в различните ситуации, да се справяме с неочакваните проблеми и даже да помагаме, стига само да искаме. 

Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“ 

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева. В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал…

Как да започнем с финансовото ограмотяване на децата

Напоследък все повече се говори за обучение по финансова грамотност и предприемачество за деца, а родителите си задават въпроса: “Необходимо ли е и с какво е полезно на детето ми?”. В училище не се говори достатъчно подробно за това как да управляваме парите си, вместо те нас. Затова екип от педагози и психолози, заедно със…

Време за по-различно четене: Български шевици от русенски регион

Над 300 български шевици, събрани в луксозно двуезично издание, което съхранява духа и традициите и се превръща в мост към следващите поколения! “Шевицата е молитва и благослов” В страна с богато минало, каквато е България, фолклорът е онзи даровит майстор, който събира нишките на времето и разказва истории. Веднъж избира да говори с песен, друг…

Август ли е или октомври… Градът се връща към живот, а аз мечтая за златната есен

Изглед от терасата, както се вижда, днес времето не обещава лято, а по-скоро навява есенни нотки

2/08/2021

2 август, а в Копенхаген се усеща като 2 октомври. Сиви, дъждовни облаци са надвиснали над града, духа студен вятър, всички са се завърнали от отпуски, ваканции и почивки, трафикът е натоварен, велосипеди прехвърчат, всеки бърза, всеки закъснява.

Може би трябва да обясня първо, че последните 3 седмици от юли традиционно са почивни за почти цяла Дания. Сякаш всичко спира за този период – ясли и градини затварят (единични работят като сборен пункт за останалите в града деца), държавната администрация почива, частният бизнес е замрял, всички са се оттеглили по летните си къщи, на гости на роднини или по китни курорти в страната и чужбина. 

Малцината останали в столицата се радваме на спокойствието, празните улици и вело алеи. 

Днес обаче градският живот клокочи отново и честно казано, така ми харесва повече. 

Беше освежаващо за няколко седмици да имаш чуството, че времето е спряло, но в определен момент става леко досадно всичко да е затворено и почти нищо да не работи (особено когато става дума за общинската администрация).

Днес съм страничен наблюдател на трескавия копенхагенски трафик. 

Будна от 5:30 (защото дъщеря ми явно никога няма започне да спи да нормално), се чувствам изморена още преди да съм започнала деня си. Въпреки това ми беше леко тъжно, че няма да я закарам с колелото до градината ѝ, както правих през изминалите седмици, а я изпратих до детския автобус, който ще закара всички деца до редовната им институция. 

Сега слушам глъчката от близката ясла, където ходещите бебета пак пъплят по двора и се редуват кое да плаче, и се чудя ще се оправи ли времето, че да се порадваме на още малко лято или отсега ще потънем в есента.

С близостта на морето и силния вятър метеорологичните условия тук са доста динамични и честно казано, дори не виждам много смисъл да чета прогнозата за времето. С тайна надежда в сърцето си мисля, че за нашата септемврийска почивка можем да улучим циганското лято.

По традиция малкото ни семейство се оттегля за една седмица през септември някъде из китната датска провинция, по възможност по-близо до морето. 

По темата:
Остров Мьон и скритите късчета от рая
Толкова красота и природа, а толкова различни – провинциални Дания и България

На мъжа ми и мен ни харесва да почиваме извън туристическия сезон, от една страна заради цените, които са в пъти по-ниски, от друга не обичаме да се блъскаме с хора по разните забележителности, музеи и заведения.

Кадър от първата ни почивка на Мьон

Много по-приятно ни е да сме подранили или закъснели посетители на прекрасните южни датски острови, като любимия ни Мьон.

А и за мен има някаква особена романтика да усещам приближаващата смяна на сезоните. Вятърът духа по различен начин, носи нови аромати и ти нашепва, че времето тече измежду пръстите и единственото, което можеш да направиш е да се насладиш на момента тук и сега.

Няма да бързам да прибирам летните дрехи и бански костюми. Август е капризен месец, с който трябва да се внимава, но съм убедена, че ще ни донесе още жежки дни и силно слънце, за да натрупаме повече летни спомени и чувства, които да ни топлят през неизменната зима.

Да си изпътуваш пътуванията или как сама благодаря на себе си

Една от любимите функции на телефона ми е, когато показва снимки от същата дата преди няколко години. Периодично ме сюрпризира с избрани кадри от определен период и така ми припомня за прекрасни моменти, които съм имала късмета да преживея. И огромна част от тях са спомени от пътешествия. Когато бях малка, семейството ми не пътуваше.…

Ritual Gatherings и July Morning на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Зад избора на локация се крие желанието на организаторите да върнат и пресъздадат през съвременното изкуство и музика, станалия традиционен за България, ритуал по посрещане на първия юлски изгрев. Фестивалът…

Две майки във влака – споменът, който ме изгаря

Има спомени, от които ти става гузно и неудобно. Припомниш ли си ги, изпитваш съжаление за действията или бездействията си. Аз имам не малко такива, които периодично изплуват и ме карат отново да преосмисля себе си.  Иска ми се да споделя за един такъв, пък току виж това е начинът да се освободя поне малко…

Граничарски дневник: Две леви обувки

Автор: Петър Дончев Поради причина, която няма да коментирам сега, влязох в казармата със закъснение от три седмици. Пристигнах вечерта във Варна. Преспах и рано сутринта поех към Галата, където се явих в Учебния пункт на 8 Граничен отряд или както го наричаха батальона. Показаха ми стая, в която да чакам. После се появи един…

Любимият ден на мама – понеделник, когато градината работи

Някъде бях прочела, че родените в неделя са галениците на съдбата, радват се на късмет и благополучие. Аз съм родена в неделя и може да се каже, че винаги съм се приемала за дарена с късмет. Или поне когато ми се е случвало нещо кофти, съм си мислела “е, можеше да е къде-къде по-лошо, пак…

Когато дъщеря ти каже в градината, че я удряш…

Беше слънчев пролетен понеделник, когато спокойно си бутах количката със спящото бебе, а преди това бях завела голямата му сестра на градина. Казах си, че този ден се очертава съвсем нормален и обикновен, когато телефонът ми звънна. Първоначално мислех да не вдигам, защото бях почти убедена, че е някакъв телемаркетинг или молби за дарения, защото…