Винаги съм обожавала хартиените писма. От момента на очакването и надничането в пощенската кутия, до откриването на плика и прочитането на подателя, после отварянето на писмото и потапянето в съдържанието му.
Като малка си търсех penfriends (толкова добър термин на английски – приятели, с които се познавате и комуникирате само чрез писма) във вестник Тийнейджър LOVE (ако го помниш, значи знаеш, че излизаше всеки петък, беше супер хит и имаше рубрика точно за намиране на приятели през писма).
С двама от откритите ми там приятели успях да поддържам доста дълго време “хартиено” приятелство. Едното момиче веднъж ми се обади по телефона, само за да установим, че и двете може да си разменяме дълги страници с обяснения за живота и чувствата ни, но през слушалката разговорът никак не върви.
Другият пък беше момче и нашите дълбоко се притесниха как така си пиша с някакво непознато момче от друг град, с когото даже не сме си говорили да се виждаме или каквото и да било друго… родителите могат да бъдат доста странни и досадни понякога.
С времето писмата замряха и се забравихме с “хартиените” приятели, но пък аз не се бях отказала от желанието да изпращам и получавам писма. Затова когато вече в гимназия, прекарвах по 1-2 месеца от лятото на вилата ни, се заех да пиша на най-добрата ми приятелка, останала в Пловдив. Даже открих, че ако разтопя със запалка мазен пастел, мога да направя разкошен восъчен печат на плика, какъвто съм виждала само по филмите.
Десетилетие и половина по-късно, се преместих в Копенхаген и реших, че ще създам малко оборот и работа на датски и български пощи.
Първите ми препятствия обаче бяха доста неочаквани, а именно – да си намеря химикал и тетрадка… Знам, че това звучи повече от странно, но Дания е доста дигитализирана и еко-ориентирана държава, което е свело до абсолютен минимум ползването на хартия и мастило. Цялата комуникация с община и държава се извършва онлайн, никъде по институции няма да ти се наложи да пишеш или подписваш нещо на хартия, съответно ги няма и симпатичните химикалчета, вързани на канап за бюрото.
Така изведнъж установих, че в наскоро създадения ми датски дом има един химикал пред свършване и някакъв стар тефтер, който няма да ми свърши подходяща работа за писане на писма. След обиколка на всичките три квартални супермаркета, разбрах, че тетрадки и химикали явно се продават сезонно – в навечерието на първия учебен ден и трябва да потърся книжарница. Такива обаче има основно в търговските центрове, където аз – с прясно родено бебе по онова време, нямах чак такова желание да обикалям.
В крайна сметка след известно търсене успях да сглобя пощенския волтрон и писмата ми към България тръгнаха.
С времето разбрах няколко важни и доста тъжни неща – софийски пощи (как не ви е срам!!!) активно губят (или крадат?!) писма, защото 8 от 10 изпратени до адреси в София така и не пристигнаха. Получените 2 се появиха месец и половина след изпращането им, измачкани и ОТВОРЕНИ!
Българският народ явно още вярва, че хората от чужбина пращат надиплени пачки в хартиени пликове… особено ако писмото е с по-хубава опаковка, по-твърдо и тежко (когато вътре има картичка), почти задължително бива вандализирано.
За сметка на това писмата ми до Пловдив се получават за рекордно кратко време и без никакви проблеми.
Реших за допълнителна сигурност да “маскирам” пликовете като изпратени от дете и започнах да им лепя стикери с цветенца, сърчица, да рисувам по тях и други подобни. Приятелките ми от своя страна изпитват други трудности и те са основно свързани с пълната невъзможност на Български пощи да влезе поне в 20 век и да започнат да обслужват клиенти адекватно бързо и приятно. Та, купуването на марки е едно малко приключение.
Аз си мислих, че и за мен е такова, докато една усмихната баба-касиерка не ми разкри, че мога да си купувам пощенски марки през мобилното приложение на датските пощи. Както мога да си поръчам марки, които да ми доставят, така мога да си купя самия номер, който ми е нужен, да го напиша на плика и да си изпратя писмото. Отделно на това мога да направя и персонализирани марки – слагам снимка по мой избор, изпринтвам готовия резултат и воала – имам пощенска марка с моя образ!
Към момента едно мое писмо с написан код на плика, вместо пощенска марка, е тръгнало към България и чакам с лек скептицизъм да разбера дали ще пристигне или ще се стори прекалено иновативно и неясно на някой пощаджия и ще бъде върнато обратно или ще потъне в небитието на загубените писма (където може би се намират и всички втори чорапи, както и обещанията “повече няма да правя така”).
Нека спомена обаче, че благодарение на пощенските марки и една картичка от Норвегия, разбрах, че една от най-обичаните и до днес джаз певици в скандинавската страна се е казвала Радка Тонев и е била българска (прочетете повече тук)
А любовта ми към изпращането и получаването на писма надали скоро ще стихне и ще се боря до последно с пощи, хартия и премеждия, за да поддържам хартиените си приятелства и очарованието от писмата.
Vita Morena 