Разказ на Петър Дончев
Случката, която искам да ви разкажа докосна сърцето ми и ме разтърси силно. За себе си мисля, че съм корав човек и едва ли една история, която при други обстоятелства бих нарекъл мелодраматична, неоснователно разбира се, може да ми въздейства толкова силно.
Бил съм войник, граничар, в годините, когато на границата се стреляше, куршуми са пищяли покрай ушите ми, лежал съм неподвижен по осем часа в преспи сняг в засада, на учения съм изминавал по тридесет километра за пет часа с тридесет килограма на гърба, изпивал съм с пресъхнали устни последните капки вода в отпечатък от волско копито.
Родителите ми не са ме пазили от тежки житейски ситуации, за което съм им бил много благодарен, тъй като съм навлязъл в живота добре подготвен и закален.
Може би тъкмо затова така силно ми въздейства тази история.
Всеки ден, след работа, се прибирах вкъщи по околовръстния път. Изминавах малко повече километри, но за сметка на това пристигах двойно по-бързо, тъй като избягвах задръстванията в часа пик. И този летен ден не направих изключение, само се отбих до будката и си купих току що излезлия вечерен вестник.
Утре предстоеше важен мач на националния отбор по футбол и нямах търпение да науча последните новини за състава на отбора. След туй излязох на околовръстния път и спрях колата под дървото на банкета.
В горещия, късен следобед сянката на огромната му корона беше божия благодат. На двадесетина метра по-нататък има автобусна спирка. Тъкмо отворих вестника и започнаха да прииждат пътници, които чакаха под сянката около колата ми. Дойде и мъж, който водеше на повод неголямо куче. „Сигурно се казва Шаро“, помислих си. Беше симпатично, със смешно клепнали уши и веднага ми хареса. Нямах представа каква порода е, не зная много за кучетата.
Дойде автобуса, хората се придвижиха да се качват, а мъжът се наведе, откачи каишката от нашийника, даде на Шаро да подуши пръчка, която държеше в другата си ръка, силно я хвърли в изгорялата трева зад дървото, после бързо се качи в автобуса. В този миг кучето намери пръчката и се обърна, за да види как стопанинът му се качва. Изтича, пусна пръчката за миг, после отново я захапа и хукна след тръгващия автобус. Захвърлих вестника и потеглих и аз, за да видя какво ще стане.
Автобусът не се движеше бързо, сигурно с не повече от тридесет километра в час, но за малкия Шаро това беше голяма скорост. На първата спирка той го настигна и легна на банкета. Дишаше тежко, сигурно много се измори. После пак захапа пръчката и отново подгони автобуса.
Изведнъж се досетих – Шаро беше обречен да стане едно от стотиците бездомни кучета с нашийници, изоставени от стопаните си. Не можех да ги укорявам. Бяхме преживели тежка криза, липсваха основни хранителни продукти, магазините бяха празни, рафтовете в супермаркетите пустееха и беше цяло събитие, ако човек успее да намери един хляб за семейството си. И разбира се, предпочиташе да нахрани децата си, а не домашните любимци.
Автобусът зави надясно и тръгна по маршрута си през града. Редуваха се спирка след спирка, а Шаро все така тичаше подир него. Тръгнах и аз след тях. Сърцето ми се късаше, буца бе застанала на гърлото ми, като гледах как малкото кученце тичаше с последни сили. На всяка спирка то почиваше по няколко секунди, после отново хукваше. Стопанинът му така и не слизаше, но беше застанал на задното стъкло и гледаше.
И така назря решението ми да взема Шаро и да го направя мое куче. Само че това едва ли можеше да стане в този момент, той щеше да се съпротивлява, може би дори щеше да хапе, затова, че някой иска да го откъсне от стопанина му. Такава любов, такава преданост и вярност човек трудно можеше да си представи!
Автобусът стигна до крайната си спирка и започна да се връща по обратния път. Километрите се трупаха и аз се чудех как малкото същество все още издържа и сърчицето му не беше се пръснало. Докато в един момент и стопанинът му не издържа, на поредната спирка скочи от автобуса и се втурна назад. След миг човекът държеше в обятията си Шаро. Приседна на бордюра и го задуши в прегръдките си, а Шаро пусна пръчката в скута му и започна да ближе лицето му.
Човекът плачеше, по моето лице също се стичаха сълзи, а Шаро ни гледаше с умните си кафяви очи и сякаш казваше: „Защо плачете, бе хора? Ето, аз съм тук, всичко е наред и ние сме отново заедно!“
Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?
Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…
Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ
През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…
По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол
Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…
Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия
Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…
За завистта към мъжете
Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…
Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги
В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане. Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…
Vita Morena 