Време за четене: фентъзи романът „Нашият мрачен дует“

Един свят, в който насилието ражда истински чудовища. Един град, разединен на две и управляван от двама напълно противоположни мъже и техните наследници – от едната страна необузданата Кейт Харкър, от друга – разумния Огъст Флин…

Талантливата Виктория Шуаб вече започна историята с „Тази свирепа песен“, която излезе на българския пазар миналия декември, а сега е време да я доведе до края ѝ с „Нашият мрачен дует“. В нейния суров, оригинален, напрегнат свят героите нямат възможност да си отдъхнат, наред с читателя, а финалът ще опустоши и най-закоравелите сърца.

Абсолютно заслужено дилогията се изстрелва на първо място в класациите на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. 

В град Искреност проявата на тъмната страна у хората, насилствените действия, пораждат истински чудовища – опасни, преследващи, пълнокръвни. В северната част на града хората водят нормален живот, стига да имат средствата да си платят за защитата на управляващия Харкър. А в южната – живеят в страх и се надяват добрите намерения на семейство Флин да са достатъчни, за да надвият мрака.

В пълна противоположност са и наследниците на двете фамилии.

Кейт несъмнено е създадена да бъде ловец на чудовища, а Огъст никога не би могъл да осъществи мечтата си да бъде човек. Но съдбата ги сблъсква…

Разгръщайки „Нашият мрачен дует“ откриваме Кейт и Огъст шест месеца след последната им среща. Сега тя опитва да изгради за себе си нов живот в нов град, а той се старае да изпълнява отредената му роля и да продължи започнатото от баща си.

Обаче из сенките се е пръкнало ново същество, черпещо сила от хаоса и от мрака в човешката природа. Кейт тръгва по следите му и е подмамена обратно в Искреност. Единственият начин да го надвие е да позволи на чудовищата у нея да излязат на повърхността… Но възможно ли е да се върне назад след това? И кое всъщност е по-страшното – да се сблъскаш с чудовищата, които бродят по света, или с тези, които носиш вътре в себе си?

За авторката:

Виктория „В. Е.“ Шуаб е една от най-нашумелите фентъзи писателки в света и името ѝ често се настанява в класациите на „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Инди“… В медиите я сравняват с Нийл Геймън по размах на въображението и заради таланта ѝ да създава толкова различни по стил и усещане светове. Книгите ѝ са преведени на над дузина езика и някои от тях са напът да стигнат и до малкия, и до големия екран, включително вече известната в България трилогия „Цветовете на магията“.

Реклама

Време за четене: Мама Нинджа и нейният „Инцидент в Мадрид“

Мария Пеева, известна още като блогърката Мама Нинджа

Във време, в което хората масово търсят как да избягат от реалността, блогърката Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа, намира отдушник в писането и в онзи въображаем свят от криминалната литература, в който се е влюбила като малка. Така се ражда историята за Катерина и Константин Куман – героите от нейния нов роман “Инцидент в Мадрид”. 

Семейство Куман е най-обикновено българско семейство, което поема на спонтанно пътешествие. Но още с кацането на самолета плановете им за едно малко романтично бягство до слънчева Испания се объркват.

Всичко започва с импровизирана надпревара на магистралата, провокирана от бързото и неразумно каране на местен шофьор и сравнително умерения състезателен дух на г-н Куман. Проявата на агресия на пътя за малко не става причина за тежка катастрофа. Тогава се намесва острото чувство за справедливост на г-жа Куман, която снима номера на престъпника, без да подозира, че вече държи доказателство, което той задължително ще иска да заличи. Заедно с неговите собственици.

От момента, в който Катерина натиска бутона за снимка, животът й се превръща в трейлър на първокласен екшън филм… Единствено бракът ѝ с Константин, с когото вече близо 30 години са партньори във всичко, ѝ помага да запази връзка с реалността. Сега, повече от всякога, трябва да разчитат един на друг, за да се измъкнат живи от опасния капан, в който са попаднали.

„Инцидент в Мадрид“ е първата книга от новата поредица на Мария Пеева – „Случаите на семейство Куман“. Вдъхновена от страстта към литературата и криминалния жанр, която наследява от своя баща, и водена от таланта си да разказва незабравими истории, популярната блогърка и съавтор на романа “Писмо до сестра ми” създава роман в духа на книгите на Агата Кристи.

Увлекателен, динамичен и наситен с характерното чувство за хумор на Мама Нинджа, той прави читателя част от вълнуваща надпревара и го среща с герои, с които с удоволствие би изпил чаша вино под небето на Мадрид. Семейство Куман наистина са от хората, с които се сприятеляваш лесно и благородно им завиждаш, защото той и тя имат онази искра, която ги топли и им дава светлина и в добри, и в лоши дни. 

Оле Мале – първият магазин с кауза, отвори врати в Сердика Център!

През ноември в Сердика Център на етаж 1 отвори врати първият поп-ъп магазин с кауза на Оле Мале и Майко Мила. В продължение на два месеца – до края на декември, в него ще се предлагат тематични за сезона продукти, произведени от майки на деца с увреждания. 

В новото социално пространство посетителите на търговския център могат да открият както коледни играчки, така и други сувенири и подаръци, тениски с щампи от български автори, качествена българска козметика и селекция книги, сред които са изданията на Майко Мила „Да оцелееш като родител” 1 и 2, „Стигнахме ли вече?” и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата“. Сумата от продажбата на всяка от стоките на магазина с кауза отива в подкрепа на фондация Оле Мале и майките на деца с увреждания. 

На PAZAR и през ноември

Първият по рода си в България собствен концептуален магазин на Сердика Център – PAZAR, продължава да подкрепя българските марки и през ноември. От 4 до 18 ноември на PAZAR гостува един от най-популярните брандове за градска мода – KNAPP. Те правят своето ексклузивно юбилейно представяне в рамките на 2 седмици.
На фокус в селекцията за магазина са детайлите, разпознаваемият характер, който създателите на марката – Антония Йорданова и Кристина Бъчварова – са изградили, и предизвикателствата, които сами си поставят и преминават успешно сезон след сезон.

Проект PAZAR има за цел да подкрепи родните бизнеси и да даде възможност на българските творци да популяризират дейността и произведенията си, като им предостави пространство, в което да изложат своите продукти. Магазинът е на ниво 0 /до бюро Информация/ в Сердика Център.

 

Новото модерно в Сердика Център

През ноември Сердика Център посреща „новото модерно“ и новите колекции есен-зима 2020, като от търговския център напомнят, че осигуряването на спокойствие и безопасност на посетителите остава основен приоритет. В духа на „новото модерно“ магазините в Сердика Център предлагат специални оферти, намаления и отстъпки за мода, козметика, обувки, аксесоари, бижута, спортни сетове, техника, стоки за дома и много други през целия месец ноември. Супер ноември със супер намаления всеки ден. 

Какви са новите тенденции в безоперативните естетични процедури?

Преди дни в София се проведе Global Aesthetics Academy 2022 – най-голямото събитие на Балканите в областта на естетичната и клинична медицина. Компанията дистрибутор на водещи брандове събра пред българската публика световноизвестни лекари и специалисти, които представиха най-новите тенденции и методи в областта на дерматология, естетиката, хирургия и гинекология. На пресконференцията някои от чуждестранните лектори…

Време за четене: роман за Мерилин Монро по повод 60-годишнината от смъртта ѝ

През нощта на 4 срещу 5 август 1962 година напусна света Мерилин Монро. Само на 36 години, на върха на шеметна кариера. Желаеха я милиони мъже, завиждаха ѝ милиони жени, подражаваха ѝ милиони момичета, ала самата тя не постигна щастието в живота. И отнесе със себе си своята тайна – убийство или самоубийство? Вече 60…

По-динамичен, интересен и подценен – женският футбол

Харесва ми да гледам футбол, когато има световно или европейско първенство. Не мога да кажа, че разбирам кой знае колко от детайлните правила на играта, например никога не мога да разбера кога и как е имало засада, но пък ми е изключително интересно да следя динамиката на играта, поведението на футболистите, старанието за отбелязване на…

С деца на балет или как да се въртиш на пръсти без синхрон

Когато записах дъщеря си на балет, не бях водена от сладки мечти как ще стане прима балерина, а по-скоро от желанието да има къде да я водя в неделя да изразходва енергия, за да спи следобеден сън и аз да имам час и половина-два почивка.

Дъщеря ми може да няма 3 години, но има нужда от доста тичане и игра преди обяд, за да успее да заспи след това.

Градинките и детските площадки около квартала вече са омръзнали, а и със настъпването на студените месеци времето, прекарано навън, става все по-ограничено.

Затова половин час балет всяка неделя звучи като чудесно занимание, особено като се сложи пътя до там и обратно (малките гледат на градският транспорт като на лунапарк), а като бонус идва фактът, че студиото се намира в голям търговски център с доста добри закрити площадки за игра, където може да прекараме още време.

Разбира се, бабите и дядовците приеха присърце новината за новите спортни занимания на внучка им. Една част от тях се ентусиазираха дълбоко, а друга се притесниха, че животът на балерините не е лек. Постарах се да изясня, че малката надали е открила призванието в живота си и шансът да продължи с балета в следващите 20+ години, е доста малък, така че притеснения и размисли са излишни.

След първите няколко посещения обаче, установих, че по-скоро аз ще стана балерина, отколкото дъщеря ми.

Децата под три години трябва да са придружени от родителите си, които да им помогнат с практиката или както се оказа – да изпълняват всичко, показано от учителката-балерина, давайки пример на отрочетата си, които изобщо не хаят и тичат в кръг или се търкалят по пода.

Може би не следва да очаквам друго от толкова малки дечица, но на първото ни посещение чак леко се напрегнах, че дъщеря ми не желае да последва нито моя пример, нито този на учителката и да се върти на пръсти около оста си или да вдига елегантно ръце на главата си в опит да откъсне въображаеми ябълки от въображаемо дърво. Когато пък трябваше да ходим грациозно като фламинго, тя реши, че може да демонстрира и други животни като тюлен, например и уверено се влачеше по земята, унищожавайки бялото си боди, но пък с огромна усмивка на лице.

Най-забавното обаче е да гледаш как татковците се стараят да изпълняват показаното от инструкторката и старателно се вдигат на пръсти с ръце във въздуха като същински мечоци в цирка (защото татковци има и то доста!). А дъщерите им се заливат от смях и се гонят из стаята, развявайки брокатени пачки и вързани в опашка къдрици.

Интересното е, че клубът има строги изисквания към облеклото и прическата на малките, което трябва да се приближава максимално до това на истинските балерини. И това е чудесно, защото нахлузвайки поличката и балетните си цвички, дъщеря ми гордо заявява, че ще ходи на балет, където аз огъвам стъпала в шпиц и се разтягам като същински непохватен лебед, докато тя си плюнчи пръста, загледана в отражението си в огледалото.

В края на часа (който всъщност е 30 мин) малките получават по един печат на ръката си, изобразяващ герой от Леденото кралство, което е кулминацията на детската еуфория, а родителите запъхтени, запотени и изтощени нарамваме чанти, обувки и якета и излизаме навън с единствената мисъл от къде да си вземем голяма доза кафе и кроасан.

Да, балетът е забавен и мисля да си го броя като лична тренировка.

Възнамерявам да продължа с тия занимания, докато малката навърши 3, когато вече няма да има нужда и аз да съм в залата, та ще имам 30 минути да смуча капучино и чета книга в предверието на студиото. И тогава вече ще се разбере дали балетът ще възроди устойчив интерес в дъщеря ми и тя ще продължи заниманията си, или ще се откаже от шпица и пачката.

А дотогава ще тичам с нея в кръг на фона на Лебедово езеро и ще подскачам на пръсти в пълна липса на синхрон с останалите родители и деца в залата.

Шаро

Разказ на Петър Дончев

          Случката, която искам да ви разкажа докосна сърцето ми и ме разтърси силно. За себе си мисля, че съм корав човек и едва ли една история, която при други обстоятелства бих нарекъл мелодраматична, неоснователно разбира се, може да ми въздейства толкова силно.

Бил съм войник, граничар, в годините, когато на границата се стреляше, куршуми са пищяли покрай ушите ми, лежал съм неподвижен по осем часа в преспи сняг в засада, на учения съм изминавал по тридесет километра за пет часа с тридесет килограма на гърба, изпивал съм с пресъхнали устни последните капки вода в отпечатък от волско копито.

Родителите ми не са ме пазили от тежки житейски ситуации, за което съм им бил много благодарен, тъй като съм навлязъл в живота добре подготвен и закален.

     Може би тъкмо затова така силно ми въздейства тази история.

     Всеки ден, след работа, се прибирах вкъщи по околовръстния път. Изминавах малко повече километри, но за сметка на това пристигах двойно по-бързо, тъй като избягвах задръстванията в часа пик. И този летен ден не направих изключение, само се отбих до будката и си купих току що излезлия вечерен вестник.

Утре предстоеше важен мач на националния отбор по футбол и нямах търпение да науча последните новини за състава на отбора. След туй излязох на околовръстния път и спрях колата под дървото на банкета.

В горещия, късен следобед сянката на огромната му корона беше божия благодат. На двадесетина метра по-нататък има автобусна спирка. Тъкмо отворих вестника и започнаха да прииждат пътници, които чакаха под сянката около колата ми. Дойде и мъж, който водеше на повод неголямо куче. „Сигурно се казва Шаро“, помислих си. Беше симпатично, със смешно клепнали уши и веднага ми хареса. Нямах представа каква порода е, не зная много за кучетата.

     Дойде автобуса, хората се придвижиха да се качват, а мъжът се наведе, откачи каишката от нашийника, даде на Шаро да подуши пръчка, която държеше в другата си ръка, силно я хвърли в изгорялата трева зад дървото, после бързо се качи в автобуса. В този миг кучето намери пръчката и се обърна, за да види как стопанинът му се качва. Изтича, пусна пръчката за миг, после отново я захапа и хукна след тръгващия автобус. Захвърлих вестника и потеглих и аз, за да видя какво ще стане.

Автобусът не се движеше бързо, сигурно с не повече от тридесет километра в час, но за малкия Шаро това беше голяма скорост. На първата спирка той го настигна и легна на банкета. Дишаше тежко, сигурно много се измори. После пак захапа пръчката и отново подгони автобуса.

     Изведнъж се досетих – Шаро беше обречен да стане едно от стотиците бездомни кучета с нашийници, изоставени от стопаните си. Не можех да ги укорявам. Бяхме преживели тежка криза, липсваха основни хранителни продукти, магазините бяха празни, рафтовете в супермаркетите пустееха и беше цяло събитие, ако човек успее да намери един хляб за семейството си. И разбира се, предпочиташе да нахрани децата си, а не домашните любимци.

     Автобусът зави надясно и тръгна по маршрута си през града. Редуваха се спирка след спирка, а Шаро все така тичаше подир него. Тръгнах и аз след тях. Сърцето ми се късаше, буца бе застанала на гърлото ми, като гледах как малкото кученце тичаше с последни сили. На всяка спирка то почиваше по няколко секунди, после отново хукваше. Стопанинът му така и не слизаше, но беше застанал на задното стъкло и гледаше.

     И така назря решението ми да взема Шаро и да го направя мое куче. Само че това едва ли можеше да стане в този момент, той щеше да се съпротивлява, може би дори щеше да хапе, затова, че някой иска да го откъсне от стопанина му. Такава любов, такава преданост и вярност човек трудно можеше да си представи!

     Автобусът стигна до крайната си спирка и започна да се връща по обратния път. Километрите се трупаха и аз се чудех как малкото същество все още издържа и сърчицето му не беше се пръснало. Докато в един момент и стопанинът му не издържа, на поредната спирка скочи от автобуса и се втурна назад. След миг човекът държеше в обятията си Шаро. Приседна на бордюра и го задуши в прегръдките си, а Шаро пусна пръчката в скута му и започна да ближе лицето му.

     Човекът плачеше, по моето лице също се стичаха сълзи, а Шаро ни гледаше с умните си кафяви очи и сякаш казваше: „Защо плачете, бе хора? Ето, аз съм тук, всичко е наред и ние сме отново заедно!“

Новият ритуал за посрещане на Джулая на плаж Камчия

Вече са на лице първите кадри от най-новия фестивал на Северното Черноморие! Ritual Gatherings посрещна над 1000 човека на плажа при устието на река Камчия и впечатли с голяма, дървена сцена и няколко светлинни инсталации, направени специално за събитието от FlipZurd студио за сценичен дизайн. На сцената – произведение на изкуството се качиха имена, като…

За завистта към мъжете

Завистта към мъжа ми се зароди няколко месеца след раждането на първото ни дете, когато го виждах как сутрин се подготвя за работа, а след това излиза, за да прекара цял ден без някой да реве на рамото му, да повръща върху него, да мие наакани и напишкани дупета, да има свободата да отиде до…

Препоръчвам – три доста добри (аудио) книги

В последните няколко месеца не съм толкова активна в слушането на аудио книги, като причината сигурно се корени в нуждата от лека почивка от тях. Просто от Коледа насам почти не свалях слушалките, унесена в съдържанието на Сторител, че към момента усещам леко пренасищане.  Все пак бих искала да споделя за последните три книги, които…

Как се осмисля, приема и преживява една трагедия?

Вчера беше неделя, любимият ми ден от седмицата. Имахме хубав ден, посветен на палачинки, пазаруване, домашна работа, игри с децата. Очаквах времето, в което малките ще са вече по леглата, че да се отпуснем с мъжа ми на дивана в хола и да си изберем хубав филм за гледане. Вечерта обаче не се разви така…

Да си търсиш работа не е особено весело занимание…

На 35 години съм, имам две деца, един съпруг, над 10 години работен опит, преминала съм през какви ли не периоди и съм се справяла с какви ли не изпитания, но все още ми става угнетено и криво, като получа отказ за работа… Онези проклети имейли, които много учтиво ти благодарят за проявения интерес към…

Посрещаме Джулая с 3-дневен фестивал и вечеря с НУЛЕВ отпадък на плаж Камчия

Тази година July Morning ще бъде отбелязан с тридневен фестивал на плажа, при устието на река Камчия от посетителите на четвъртото издание на Ritual Gatherings. Фестивалът ще приложи редица мерки за опазване на локацията – почистване на плажа 25 юни, лекции и дискусии с експерти еколози, разделно събиране на отпадъци и информация за опазване на…