Текст на Петър Дончев
Преди много години, когато бях малък, играехме една игра, която се казваше „Стражари и апаши“. Орляк от деца се разделяхме на два отбора. Едните бяха стражари, а другите – апаши.
Правилата бяха прости. Апашите бягаха и се криеха, а стражарите ги преследваха, намираха и арестуваха.
Лесна, но много забавна и весела игра. Детски глъч огласяше улиците до късно вечерта. Родителите ни бяха абсолютно спокойни. Нищо лошо не можеше да ни се случи, освен някой от нас да падне и да си обели коляното. Но юнак без рана бива ли?
Днешните деца не играят тази игра, вероятно не са и чували за нея. Те въобще не играят на улицата. Не играят с други деца. Те са прекалено много заети да блъскат незнайно какво с палци по телефоните си. Не че не търсят разнообразие, търсят го – понякога сядат и пред компютрите си.
За разлика от тях, обаче, техните родители, баби и дядовци играят една игра, много наподобяваща на „Стражари и апаши“. Разделили са се на два враждуващи лагера – русофили и русофоби и непримиримо воюват в социалните мрежи. И враждата изглежда да е на живот и смърт. Добре, че е само пред компютрите, защото ако бяха лице в лице, сигурно щеше да има много трупове.
Светът загива, България загива, а те си играйкат на Тръмп и Путин, на Путин и Обама. Да се чуди човек, свършиха ли им се другите проблеми, та са се хванали гуша за гуша на такава тема? Добре, че не всички българи участват в тази игра, защото иначе Апокалипсисът по нашите земи отдавна да е настъпил.
Има и нещо, което особено много ме впечатлява. Отношението към неутралните хора, които не участват в тези игри. Когато разберат, че някой не е русофил, веднага го обявяват за русофоб. Или за кравар. Обратно, когато разберат, че някой не е русофоб, веднага го провъзгласяват за русофил, ватник, рубладжия… На хората като мене, които не се интересуваме от никой от двата враждуващи лагера, не ни се дава никаква възможност за мирно съвместно съществуване. Веднага биваме подлагани на кръстосан огън и от двете страни.
Струва ми се, обаче, че русофилите са малко по-нетолерантни към другия отбор в играта. Казват ФАЩ /вместо САЩ/ и се чувстват горди победители над противниците. Но това е нищо, пред случая, за който искам да разкажа. Парадоксален! Преди години във форума на един сайт се подвизаваше пенсиониран офицер. Болен русофил. Беше от Североизточна България и както много други провинциалисти ненавиждаше София. Мечтаеше Столицата на България да бъде разрушена и изравнена със земята. Но не от когото и да е, а непременно от руска ядрена ракета.
Заслепен на тема могъществото на руското оръжие, българският офицер забравяше, че се клел във вярност пред трибагреника и искаше чужда ракета да удари Родината! А не си даваше сметка, че ако ядрена ракета удари България, твърде съмнително е, че той ще оцелее. Но Русия, армията ѝ, оръжията ѝ, Путин, той поставяше дори над своя живот! Чудесен пример за младите българи!
Нека бъда пределно ясен: аз също тача и уважавам Русия, но не заради Путин, той ми е безразличен. Но не мога да се начудя, защо русофилството се изчерпва с Путин и руското оръжие?! Никой не обелва нито дума за красотата на руския език, за изключителните постижения на руския народ в науката, спорта, културата.
Никой дори не споменава Шаляпин /бас номер едно в света за първата половина на 20 век/, Анна Нетребко /сопран номер едно за началото на 21 век/, Мая Плисецка, Галина Уланова, Владимир Василиев, Леонид Коган, Давид Ойстрах, Виктория Муллова, Чайковски, Рахманинов, Шостакович, Свиридов, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков, Прокофиев, Глинка, Скрябин, Глазунов, Рубинщайн, Балакирев, Хренников, Кабалевски, Светослав Рьорих, Иван Шишкин, Толстой, Достоевски, Гогол, Тургенев, Шолохов, Паустовски, Иля Еренбург, Иля Репин, Пушкин, Лермонтов, Есенин, Александър Блок, Менделеев, Ломоносов… Списъкът може да бъде продължаван безкрайно. Опасявам се обаче, че някои от русофилите дори не са чували много от тези имена. На тях им стига Путин, понякога и Сталин, за да преливат от любов към Русия.
Същото важи с голяма сила и вецеславещите Тръмп или Обама. Никой от тях не се сеща да спомене някой от великите американски дейци на науката и културата. Но за това – друг път…
Vita Morena 