Вижда му се вече края – за Дания периодът на карантина трябва да приключи на 13 април (точно след великденските празници по католическия календар).
Премиерът Мете Фредериксен “потупа” нацията по рамото за общите усилия да се намали разпространението на вируса и заяви, че ако устискаме още две седмици на самоизолация и спазване на предпазните мерки, няма да бъде удължено извънредното положение. Това подейства по-ефикасно от всякакви наредби, заплахи и глоби и хората твърдо се решиха, че няма да проиграят шанса си за постигане на “свобода” и най-вече – здраве.
Разбира се, нека не се разбира, че улиците на Дания са празни. Определено човекопотокът е в пъти по-рехав от преди, но продължихме да правим разходки из паркове и градини, като всеки се стараеше да е на нужното разстояние от другите хора. За тия, които нарушават забраните, има солени глоби, а гражданското съзнание на обществото действа силно като коректив и не си мълчи, като види нарушения. Защото в крайна сметка от нас самите зависи да действаме единно, за да не си усложняваме положението и застрашаваме здравето.
Мислех си обаче как ще изглежда реалността ни, когато най-сетне се завърнем към “старото” ежедневие.
Подозирам, че първо ще завладее еуфорията – всички ще се юрнат да се прегръщат, целуват, ходят по ресторанти, барове, дискотеки, паркове, градинки и какво ли още не. Градският транспорт ще се задръсти от бързащи да идат не просто на работа, а на конкретното си работно място, което сега ще се чувства като истинско забавление.
Та, казано накратко – хората ще се потопят и опиянят от социални контакти и свобода на движението.
След това обаче си мисля, че ще настъпи очакван “махмурлук”, а именно – умора от цялото това препускане през всички мечтани за вършене след края на карантината неща. Неминуемо ще дойде и стресът, като осъзнаеш изведнъж колко много работа имаш да вършиш. То може и да не е чак толкова, но на фона на предишните седмици наложен мързел, ще се усеща като планина от задължения.
В някакъв момент ще почнем да се улавяме как с лека меланхолия си мислим за времето, когато беше задължително да си стоиш вкъщи и да не шаваш никъде.
Но човешката природа има тази уникална способност първо да мрънка за едно, искайки друго, а като го получи, да жали за предишното. Това произлиза основно от невъзможността ни да живеем тук и сега, а постоянно мислим за вчера и утре.
Не мога да спра да си мисля и за все по-бързо нарастващия процент хора, останали безработни или с намалени заплати, за които сегашното положение не се усеща, като принудителна домашна ваканция с четене на книги и гледане на сериали, а кошмарен затвор от мисли “как, по дяволите, ще се справя през идните месеци?”.
Имам много познати, работещи в туристическия бизнес, които с притеснение гледат към идващите месеци, които не вещаят нищо добро за този бранш.
Но няма много какво да се направи, освен да се стараем да се подкрепяме едни други и да сме гъвкави в намирането на нови решения за провалените планове.
Припомнете си: И точно, когато мислехме за второ дете
Каквото и да е, цялата история около коронаворуса дава някои ценни уроци на човечеството, като най-важният ми се струва този, че всички сме свързани.
Ние сме един невероятен жив организъм и решенията на всеки от нас пряко засягат и другите. Като ефекта на пеперудата – тя размахва криле тук, а полъхът им се усеща на другия край на света.
Затова нека по-често си напомняме колко сме важни самите ние, нашите действия, решения и бездействия, защото от тях зависи не само нашата съдба, но и тази на буквално останалия свят.
Прочетете още: Пролет пукна, ние не, ама не точно
Vita Morena 