Наскоро една от най-добрите ми приятелки в Дания сподели, че със семейството ѝ се връщат обратно в Прага (откъдето е родом тя).
Те поживяха в Копенхаген близо две, няма и три години, но тя – приятелката ми, така и не успя да се адаптира и почувства щастлива в датската среда.
От една страна се зарадвах много за нея, защото човек няма нужда от нещастни приятели. Нито те са “полезни” за себе си, нито пък могат да изградят стабилни отношения с околните. Та, зарадвах се за нея, че ще може отново да диша с пълни гърди и няма да се чувства притеснена и подтисната, както ми е споделяла, че се усеща тук.
Но нямаше как да не ми стане мъчно, че оставам с приятел по-малко… Особено, че тя живее на съседната улица и неведнъж сме се срещали за по кафе или питие.
Имах чудесен късмет да се запозная с нея на курса ми по датски и след щастливо стечение на обстоятелствата да се окажем съседи в един и същи квартал. И тя е майка, но на две момчета, които полека-лека навлизат в пубертета и това води до покачване на градусите и настроенията в дома им.
За мен и мъжа ми е било винаги приятно да ходим на гости на тези наши приятели, “чехите”, както ги наричаме, въпреки че съпругът на жената е от френско-италиански произход, но пък основната част от живота им като възрастни е минала не другаде, а в Прага.
Замислих се как и друга моя позната – испанка, която също живее на хвърлей разстояние от мен, ще се завърне със семейството си към родната Испания, след като решиха, че Дания не е за тях.
За нея ми е по-малко (да не кажа изобщо) мъчно, че си тръгва. И двете имаме деца на почти еднаква възраст, като обаче въпросната жена има още една по-голяма дъщеря. По едно време бяхме особено близки, но постепенно разликите в това какви майки сме (или може би какви хора) започнаха да избуяват и да ни раздалечават.
Следва да споделя, че аз съм майка, която няма и вече май не иска да има други майки за приятелки. Е, поне не и майки с деца на същите години като моето.
На какво се дължи този факт? Не съм сигурна, но определено с всички досегашни майки досега успявам да достигна някакъв пик, след който нямам желание да продължавам отношения.
Първата такава беше симпатична българка, с която се запознахме по време на курса за бременни. За нея това беше второ дете, което се роди съвсем малко преди дъщеря ми. Та, тази дама се опита да ме увлече в нейния модел на майчинство, който основно се изразяваше в обикаляне на възможно повече места – кафенета, ресторанти, паркове и кина, заедно с бебето, разбира се. Аз някак не се чувствах комфортно с това и не можех да откликна на постоянните ѝ призиви да излизаме.
Имах нужда да се “запозная” с това малко същество, което съвсем наскоро се бе появило в живота ми, да разбера какво му харесва и какво не (а това е страшно трудна задача, когато въпросното има плачът за единствено изразно средство), както и самата аз да се науча да бъда майка, ако мога така да се изразя.
Повярвайте ми, дори за управлението на количка се искат умения, да не говорим за цялото изкуство по организиране на бебешката чанта с нещата, от които наистина ще имаш нужда, както и привеждането във вид на самата теб.
Следва да кажа, че обожавах да излизам на разходки с бебето, но изпитвах физическа непоносимост към организирането на среща с други хора! Дори и сега – година и половина по-късно, не искам да се уговарям за точни часове, за които да се стресирам мога ли да спазя.
Пиковият момент в отношенията ми с тази майка обаче бяха, когато си говорихме за кърменето и аз споделих колко тежко преживях целия процес – страдах от невероятни болки, които така и не отшумяха, та след втория месец се отказах.
Тя ми отвърна, че ме разбира, а след това сподели как ще си прави бижута от кърма, защото кърменето за нея символизирало грижите и отдадеността ѝ към децата ѝ…
Попита ме дали и аз си пазя кърма, че да си поръчаме двете бижута. За малко да ѝ отвърна, че си пазя първото ако на дъщеря ми и предпочитам да ползвам него.
Но от този момент нататък комуникацията ни постепенно замря, ние се преместихме в друг квартал далеч от нейния и така.
С испанската майка (както галено си я наричам), с която бяхме съседки, имахме чудесни отношения и определено съм черпила доста от нейния опит.
Но фактът, че аз исках дъщеря ми да ходи на градина (защото вярвам, че е добре за нея), а аз започнах отново работа, както и курсове по датски, сякаш ни раздели като с нож.
В един разговор, в който ме питаше как успявам да се справям с всичко, тя сподели за себе си, че не била като “другите майки, които се опитват да бягат от децата си, ходейки на работа”, а се наслаждавала на времето си вкъщи с децата.
Не съм сигурна дали го разбирам точно, но някак ми прозвуча като леко осъждане от нейна страна.
Разбира се, може случаят изобщо да не е такъв и да го е казала съвсем непреднамерено и с добри чувства, но пък така или иначе комуникацията ми с нея се изчерпваше до обикновени битовизми – какво направило кучето ѝ, какво детето, пък съседите това, в училището на дъщеря ѝ онова.
Знам, че проблемът е в мен. Аз не мога да изградя прилични приятелски отношения с другите майки. По-точно казано можем да бъдем чудесни познати, но не и добри приятели… за мен приятелството е много повече от пиене на кафе и обсъждане на ежедневието. А времето ми е толкова безценно, че никак не ми се пилее в опити да превръщам в близки до мен хора, които не дават индикации да са сродни души.
Така се озовавам с много познати, но малко или даже никакви приятели (в истинския смисъл на думата) на датска почва и една шепа по-близки и доверени като сестри приятелки в България и почти никакво желание да променям това положение.
Някъде бях чела, че след 30 години човек трудно създава нови истински приятелства, но ако е запазил до този момент старите си приятели, то те ще си останат такива доживот.
Мисля, че това е доста вярно твърдение. Колкото повече напредваме във възрастта си, толкова повече се фокусираме върху най-близките до нас неща, които стават и най-ценни. Все по-малко имаме желание да излизаме от зоната си на комфорт, защото сме оставили авантюристичните години и скачането с главата напред в непознати ситуации и връзки някъде в 20-те. И това ни радва!
Отдавна съм стигнала до прозрението, че човек няма нужда от хора, комуникацията с които не го обогатява по никакъв начин. Но пък не очаквах “майчинските” среди чак толкова да не ми допаднат и да не искам да имам “майчина” компания.
Е, винаги е възможно това да се промени с порастването на детето ми, когато тя сама ще се запознава и ще става приятел с други деца, а ние родителите ще трябва да се погаждаме по между си 🙂
Vita Morena 