Опитвам се да сетя дали друг път през живота си съм бързала така, както когато трябва да взема дъщеря ми от детска градина.
Глаголът “придвижвам” се с колело не е правилен за мен, тъй като аз по-скоро летя. Не знам каква скорост развивам, честно казано не искам и да научавам, само ще споделя, че вече нося каска и малко са другите колоездачи, които ме изпреварват.
Не искам да звучи като хвалене, защото не съм особено горда с това. Бих предпочела да съм като онези романтични майки, елегантно кацнали на големите си дамски колелета, въртящи спокойно педалите из Копенхаген, придвижвайки се към градината на детето си.
Аз пак съм с дамски велосипед, но съм залегнала здраво над него и профучавам по алеите в стремеж да стигна колкото мога по-бързо при дъщеря си. Защото всяка минута ми е важна!
Миналият петък (2 август) някак се замотах на работа и в един момент осъзнах, че ще закъснея за прибирането на малката от ясла. Времето ми с велосипед от работното място до градината е 20-25 мин. Карах като луда и разбира се, заради стреса, който сама си причиних, обърках пътя, което ме забави едни допълнителни 3 минути и когато стигнах до градината (плувнала в пот и червена като презрял домат), часът беше 16:50 (работното им време е до 17ч).
Когато влетях вътре, видях, че дъщеря ми е останала последното детенце и щастливо стои с две от учителките си и нещо си играят.
Толкова зле се почувствах – че въпреки спартанските ми усилия да се надпреварвам с времето, пак съм закъсняла, че се разплаках като малко дете. Учителките трябваше да ме успокояват, неразбиращи какво ми има, а аз хлипайки да им обяснявам, че страшно много съм бързала, но не искам детето ми да е последното в градината и с мъжа ми се стараем, ама ни е трудно и т.н.
По-възрастната от двете педагожки майчински ме погледна и съвсем спокойно ми каза, че на дъщеря ми всъщност всичко ѝ е наред – забавлявала се е чудесно през целия ден, не е плакала, не е мрънкала, не е страдала от това, че закъснявам с 5-10 минути и че проблем, заради който да се разстройвам, реално няма. Също и допълни, че добре ме разбира какво ми е, след като е минала през същото с нейните деца преди години, но особен смисъл от нерви и притеснения няма.
Не мога да ѝ отрека, че е права.
На мен обаче ми стана толкова мъчно, като я видях останала последна и как е виждала другите дечица да си тръгват с родителите си, а тя е чакала и чакала, без аз да дойда, докато не са останали повече деца, че сълзите ми отново са готови да тръгнат.
А едно от любимите ѝ неща е след детска градина да отидем заедно на разходка с колелото
Не мога да си обясня какво работят другите хора, че успяват да си взимат децата от градина още в 15:30ч! Особено в петък в нашата ясла децата ги прибират преди 16ч, до 16:30 са останали по-малко от петима малчугани. Сериозно, какво работят тия хора?!
И двамата с мъжа ми се разкъсваме между работата си, взимането на време на детето от градина, желанието ни да спортуваме, да прекараме време заедно, да си почистим все пак къщата, да напазаруваме, да сготвим…
Може би има и други родители, които разбират правилно написаното от мен и знаят точно какво изпитвам и с какво се боря. Ако имат някакъв (градивен) съвет или пък поне думи на съпричастност, ще се радвам да ги споделят с мен.
Все си мисля, че колкото повече време минава, толкова по-”умели” ставаме в родителството, но дали съм права, само времето може да покаже. А до тогава се моля само то да е на моя страна и да не се опитва да бяга по-бързо от мен.
Четете още:
Специфики на летенето с бебе
Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца
Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив
Vita Morena 