Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Едно от хубавите неща на родителството е, че забравяш. Тежките моменти, колкото и ярки и безкрайни да са били, се оттичат към дъното на съзнанието, а оттам пропадат в забвение.

17 месеца от раждането на дъщеря ми и аз вече не съм сигурна колко и какви безсънни нощи съм имала в първите ѝ седмици и месеци. Даже съм склонна да кажа, че не сме страдали от такива.

Имам спомени за тежки вечери, когато се научи да се обръща по корем, защото през нощта го правеше постоянно, съответно се разсънваше, плачеше и мрънкаше, а аз трябваше да я обръщам, за да заспи пак и така всеки 15-20 мин. 

Но това ми е като в мъгла и не съм особено сигурна нито колко е продължил периодът, нито кога точно се е случило (може би 6и месец, може би 7и?).

Засега все още ярки ми остават моментите с никненето на зъби. Знам, че всеки родител ще каже как това е едно от най-тежките изпитания, но докато не го изпиташ лично със сърцето и душата си, не можеш особено да осъзнаеш за какво става въпрос.

При дъщеря ми зъбите засега излизат все в комплект от по 2-3 наведнъж. Процесът е съпроводен със загуба на сън (за нея и мен), периодично висока температура и изключително недоволстване, рев и раздразнение (отново проявяващо се и при двете ни).

Последният такъв период продължи седмица и утихна преди два дни. Първоначално бях видяла жестоки подути синини на венците ѝ на местата на кътниците. Първо горе в ляво, после в дясно, а на долната челюст остана само с подуване. Въпреки че не изглеждаше да ѝ причинява болка, тази синина ме притесни и като всяка друга майка, реших да попитам интернет що е то.

Нека обаче уточня, че чета единствено англоезични сайтове, като предпочитам този на СЗО или други здравни, като го препоръчвам горещо пред който и да е бг форум.

Та, там пишеше, че подобно подуване и посиняване е нормално при никнене на първите зъби, не причинява болка на детето, може би само известен дискомфорт и ако не мине до десетина дни или пък се влоши (особено ако започне изтичане на секрети, сигнализиращи някакво възпаление), нека се потърси лекарска/зъболекарска консултация. 

При нас тези синини предвещаваха бурята, която скоро щеше да ни връхлети. 

И двамата с мъжа ми бяхме започнали работа на нови места и това ни беше донесло вече известен стрес и натоварване, но когато един припрян вторник по обяд ми се обадиха от детската градина, че малката е с температура и не се държи като себе си, нервите лека-полека започнаха да ескалират. 

Надали друг път съм карала толкова бързо колело, както тогава, за да стигна по-скоро при нея. Заварих я спокойна, но наистина гореща. В късния следобед, вече вкъщи, температурата стигна 39.6 и бързичко спретнах топла вана, в която сложих малката буболина, за да се охлади. Това помогна доста за смъкване на темп., особено в комбинация със свещичка панодил след ваната (свещичките действат по-бързо и се слагат лесно).

Следващите дни бяха въртележка от приливи и отливи на температура, радост и тъга, панодил, филии хляб с масло, писъци, рев, прегръдки и молитви към бога на бебетата за здрав сън.

През цялото време със съпруга ми се опитвахме да не драматизираме излишно, да гледаме на ситуацията от друг ъгъл, че току виж оттам изглежда по-приятно, но истината е, че в нас се беше загнездило тягостното и стресиращо чувство, че така ще си останем винаги – изнервени и нещастни.

Детето беше вулкан от емоции, нищо никак не ѝ харесваше, плачеше, караше се с нас и кой знае дали от всичкото викане и дране или от подухващия вечер студен бриз, рязко контрастиращ с горещото време, носът ѝ се разтече, а гърлото прегракна. Имахме едно безкрайно нещастно скрибуцащо бебе, което не можеше да си извади биберона и пръстите от устата.

Никакви дъвкателни играчки не ѝ помогнаха, тъй като тя дори нямаше желание да ги дъвче, а геловете предлагаха краткотрайно облекчение (лесно се преглъщат и “отмиват” от слюнката).

Знаехме, че всичко се дължи на никнещите зъби* и че скоро ще приключи, но това не ни помогна за разведряване на настроението.

И друг път съм изпадала в подобна родителска “дупка” и чувството е ужасно. Изпитваш дълбока депресия и почти те е страх да признаеш пред себе си, че всъщност си нещастен, защото не би трябвало да си! Имаш прекрасно дете, разкошен партньор, уютен апартамент, слънцето весело пече всеки ден, китките на терасата цъфтят, котката мърка, всичко е както трябва да бъде, освен, че в душата ти е сиво. 

Имаш чувството, че последният подобен тежък период е бил съвсем скоро, че не си се наспал от месеци наред, че останалите се забавляват безгрижно, а ти ще тънеш завинаги в грижи, безплодни усилия и стрес.

За капак точно в този момент сякаш всички около мен – приятели, познати и роднини, бяха тръгнали да пътешестват по красивата част от света. Сингапур, Перу, морска Италия, Париж, екзотични острови и разкошни летни вили. А ти буташ количката с ревящо с нея дете и се чудиш какво да направиш, къде да идеш и как да се справиш. В този период милият ми мъж имаше и рожден ден. Постарахме се да направим максималното, за да отбележим подобаващо празника, а плановете за романтични пътешествия ги оставихме за по-нататък.

Излишно е да казвам, че полека-лека положението се нормализира, носът и гърлото почнаха да оздравяват, сънят да се завръща все по-дълъг и непробуден, усмивката и веселото настроение да преобладават над недоволството и мрънкането и така да се почувстваме отново нормални хора.

Докато траеше този тегав период от едва 7 дена, усещащи се като безкрайност, изгубих желание да говоря с когото и било, особено загрижените баби и дядовци, които толкова много ни мислеха и се чудеха как да помогнат. Просто не исках да изговарям наново какви проблеми имаме сега, защото това ме потискаше още повече.

Опитвах се да се справя със ситуацията в главата си. Колкото и да бях наясно, че всичко е период и ще мине, и най-малкото не трябва да драматизирам толкова, не можех да овладея чувствата си и вълните на отчаяние ме заливаха периодично.

Често казано, сега като пиша тези редове, малко ме е срам от себе си, че позволих толкова да затъна в мрачните чувства. Може би фактът, че новата ми работа никак не ме удовлетворява като професионална реализация и четенето на “Черно мляко” на Елиф Шафак – прекрасна автобиографична книга, изследваща проблема може ли жената да е успешен творец и майка едновременно, утежниха емоционалното ми състояние.

Най-уникалното качество на човешката природа обаче е, че никое състояние не се задържа завинаги и душите ни винаги се стремят да изплуват към безгрижните чувства и щастието. Така че колкото дълбока и тъмна да е душевната пропаст, все ще изпълзим от нея, особено ако се стремим към късчето синьо небе, което виждаме над нас и по-често гледаме към него, отколкото към черната пропаст към краката.

Та, ако и вие някога се намерите в подобно състояние, без значение дали предизвикано от никнене на бебешки зъби или нещо друго, то знайте, че наистина това е само период. Стискайте зъби, опитвайте се да не драматизирате излишно и изчакайте бурята да свърши.

*Дъщеря ми има вече 4 кътника, а може би и още някой зъб. Ще знам със сигурност, когато ми позволи да надникна в устата ѝ, защото засега оглеждам само, като е разтворила паст за драматичен рев.

Реклама