В „Спящият град“ на Мартин Вопенка децата трябва да спасяват света

Несъмнено всяко дете си е мечтало поне веднъж да има възможността да прави каквото си пожелае и да не се налага да се съобразява с правилата и изискванията на родителите си. Без вечерен час, без да трябва да си мие ръцете преди ядене, без задължително да се упражнява по пиано или пък по френски. Толкова много отговорности! Но как би изглеждал в действителност един свят без правила? 

Имаме възможността да изследваме този сюжет в книгата на известния чешки автор за деца Мартин Вопенка „Спящият град“, която от издателство „Емас“ пуснаха на българския пазар този юли. Романът е включен в награждаваната поредица „Европейски разказвачи“, приютила най-доброто от детската литература на континента.

Петнайсетгодишният Крищоф, двете му по-малки сестри Кристина и Ема и любимецът на всички, шестгодишният палавник Самуел, живеят спокойно и щастливо в комфортен дом, защитени и обгърнати с любов от родителите си. Очакват ги вълшебно лято и ваканция. Вместо това обаче са сполетени от внезапна, неизмерима беда, както и цялата планета Земя.

Спящият град

Един ден всички, които някога са имали деца, не се събуждат в новото утро, а остават потънали в дълбок летаргичен сън. Никой не знае дали и кога ще се събудят. Не само светът на четиримата герои, но и целият съвременен свят се променя до неузнаваемост – децата са останали без родители!

На планетата са останали да живеят само деца, младежи и бездетни възрастни. С големи трудности доброволни организации успяват да осигурят подслон и грижа за бебетата и по-малките деца, в огромен проблем се превръщат токът, водата, храната, транспортът, интернет… Възцарява се малък Апокалипсис.

На малките герои се налага съвсем скоро да опознаят и тъмната страна на човешката природа. Из градовете плъзват престъпни банди, крадци, изнудвачи и насилници. Зли, безогледни хора се възползват от настаналия хаос за лична облага. Жертва на такива хора, уви, става и малкият Самуел, отвлечен с коварство, за да бъде продаден. Крищоф и момичетата тръгват по следите му. Четирите деца се срещат със злото в най-различните му проявления, някои от които дори не разбират докрай.

Попадат в невероятни приключения, преодоляват сурови изпитания, водят битка за оцеляване и проявяват качества, които изобщо не са подозирали у себе си – съобразителност, отговорност, решителност, храброст, доблест.

Романът е сравняван от критиците с прочутата фантастика на Джон Уиндъм „Денят на трифидите“, а в Чехия, родината на автора Мартин Вопенка, е награден с най-престижната литературна награда „Златната лента“. 

За автора
Мартин Вопенка
(род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация.

Vopenka_Sleeping city.jpg

Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

Много харесвани са и книгите му „Библейски истории за невярващи деца“ и енциклопедията за най-малките любопитковци „Опознавам живота и света“. 

Martin-Vopěnka

Творби на Вопенка са превеждани на десетина езика. Писателят е носител на наградата „Златната лента“ и „Награда на учителите“.

Реклама

Има ли шанс за кариера след майчинството и коя е Урсула фон дер Лайен – голямата жена със седемте деца

В предходната ми публикация относно никнещите бебешки зъби и съпътстващите ги драми споделих, че чета “Черно мляко” на Елиф Шафак – автобиографична книга, в която авторката изследва дълбините на душата и сърцето си и разсъждава може ли жената да бъде както успешен и признат творец, така и добра майка.

Елиф разглежда най-различни исторически примери на жени писатели и философи, които са се опитвали да се впишат в общите възприятия на обществото за това как трябва една жена да живее живота си – да е добро момиче, а след това грижовна майка, съпруга и т.н. Тя споменава и различни дами, които са взели решението, че в името на реализацията си в избраното професионално поприще, няма да създават деца.

Към момента съм до средата на книгата и всяка една дума на писателката, попада дълбоко в мен, сблъсквайки се със собствените ми мисли и мъчения по темата.

Можем ли да се реализираме успешно, след като имаме семейство и деца?

william-iven-SpVHcbuKi6E-unsplash

Най-лесно е да се махне с ръка и да се каже “Ама разбира се! Живеем в модерни времена, жената има право да бъде всичко, което пожелае. Sky’s the limit!”

Реалността обаче е съвсем различна и само който се е сблъсквал с предизвикателството на съвместяване на деца и кариера, знае за какво става дума (не обичам подобни генерализации на база конкретна житейска ситуация, но няма как).

Всъщност, трябва да подчертая, че говоря основно за жените.
Защото колкото и да се стараят, обичат и грижат, след раждането на бебето татковците се връщат скоропостижно към работата си, докато животът и умът на жената са подчинени на новороденото и то още от месеците на бременността. 

Истината е, че мъжете трудно могат да разберат какво е да си майка, защото природата така ни е устроила.

Жената е тази, която износва плода, тя го довежда на този свят (до момента няма човек, който да се е родил по различен начин) и след това отново тя се грижи изцяло за него. Бебетата са силно привързани към майката най-вече, защото нейното тяло, глас и миризма са били първите познати за тях неща. Затова и новородените искат да се гушкат в майка си и плачат, ако не са на ръцете ѝ.

Та, няма как, така е устроен светът – докато мъжът може да разполага с времето и тялото си на 100%, жената е доста ограничена в свободата си

Върху това се мъчи и Шафак, анализирайки себе и колкото може повече жени преди нея, сблъсквай се с едни и същи проблеми – ще продължа ли да бъда творец, след като стана майка? А ще бъда ли също толкова добра майка, колкото и творец? Мога ли да не бъда майка? 

Преди доста години в един фризьорски салон чух как една от клиентките обясняваше за промяната в отношението ѝ към работата, след появата на децата. Тя обясни как преди да бъде майка е била много по-амбициозна и надъхана, постепенно обаче с появата на първото, а после и второто дете, фокусът ѝ се е изместил основно върху семейството и най-вече децата. Към края на работния ден тя мисли много повече за това как иска да си тръгне по-бързо, за да направи това и онова за вкъщи, както и всяко извъняване на телефона поражда в нея мисли първо за децата – “дали са добре или ми звънят, защото нещо се е случило?”. С времето нервната система на човек се износва, а страстта намалява, затова е някак нормално да ограничаваме фокуса си до най-важните за нас неща, което често са децата.

Мислейки върху този спомен, както и много други плюс потъването ми в книгата на Шафак, мога да сведа заключенията си само до едно – за всичко ти е нужно време, а то рязко намалява, когато имаш деца.

Не че не можеш пак да си работоспособен, амбициозен, идеен, творящ, щастлив и добре реализиран човек, но ти трябва физическо пространство за разгръщане на таланта, както и време за изпълнение. И най-вече – време за почивка! Защото дори и да имаш два свободни часа за творчество, ако мислите ти са претъпкани с притеснения и битовизми, не можеш да очакваш много от себе си. Но ако имаш първо два часа за някакъв вид разтоварване, а след това още два за проектите ти, то можеш да си сигурен, че ще сътвориш чудеса. Но как да намериш толкова свободно време?

Имам примери на доста жени с едно-две деца, които правят страхотни неща в кариерата си, нооо задължително трябва да подчертая, че те разчитат почти на 100% на грижите на отдадена баба, която взима детето след детска, грижи се то да е нахранено и т.н. Не че майката е абдикирала от битовите си отговорности, но до огромна степен е отменена от своята майка или пък тази на партньора. В по-заможните семейства това е платена помощ, предоставена от веща бавачка/икономка.

Та, каква е мисълта ми – много трудно би било грижите за дете, къща и семейство да се разпределят единствено между теб и в идеалния случай партньора, и да успееш да постигаш чудеса в кариерата си. Едно от всичките неща ще трябва да изчака за по-свободни дни и най-често това са мечтите ни. Без значение дали са мечти за пътешествия или изпълнение на отдавна замислени проекти, жертваме личното в името на общото.

Та, тази мисъл не е особено приветлива за майките, имащи амбиции да са супер жени, особено като се замислиш дали изобщо ще е останало нещо от креативизма, желанието и адекватността ти, когато най-сетне имаш възможност да се завърнеш към кариерните си амбиции и/или творчество.

Наскоро обаче в статия на “Свободна Европа” попаднах на името Урсула фон дер Лайен и интересния факт за нея, че има 7 деца.

Ursula-von-der-Leyen-2

Любопитството ми хвърчеше в небесата, докато търсех в Гугъл повече инфо за тази така интересна дама. Първоначално реших, че тия седем деца са общият брой между нейни три и да речем още четири на втория ѝ мъж, които той има от две различни жени. Мислех, че журналистът, споменал фактът за седемте деца, е търсил просто клик-байт за повече импресии и аз съм се вързала. 

Оказа се обаче, че Урсула и единственият ѝ съпруг наистина се радват на седем общи деца!

Личността на Урсула е изключително интересна, затова нека дам някои от най-интересните и общи факти за нея (повярвайте, тази жена ще ви изуми!).

В момента Урсула е на 60 години и е един от най-добрите политици на Германия, а в момента има шанс да стане първата жена председател на Еврокомисията. Първоначално се насочва към икономическо висше образование, но в последствие се пренасочва към медицината. През 1987 г. получава лекарски лиценз, започва работа като лекар-асистент, а през 1991 г. се дипломира като Доктор по медицина, а идните 5 години ще прекара като домакиня в Станфор, Калифорния, където е работата на съпруга ѝ.

Урсула се завръща към образователната си квалификация чак през 1998 г., а през 2002 се дипломира като магистър по публично здраве към “Hanover Medical School”.

В политиката тя навлиза още през 1999 г. като член на християн-демократичната партия на Германия и оттам до сега възходът в политическата ѝ кариера е все напред и нагоре.

Относно децата, първото ѝ се ражда през 1987 г., когато тя е на 29 години и учи медицина. Урсула споделя, че колегите ѝ са били силно разочаровани от избора ѝ да стане майка точно сега и били убедени, че тя повече няма да се върне към науката. Седем деца по-късно (най-малкото ѝ дете е вече на 20, тоест го е родила на 40 години) и шеметна кариера, тя им доказва точно обратното.

Урсула е една от жените в немската политика, които активно се борят за подпомагане на младите семейства и най-вече майки. В свои интервюта тя споделя, че в Германия още тегне разбирането, че добрата майка е неработещата такава, тоест домакинята, посветила се на децата и семейството си. Именно това статукво Урсула разбива на пух и прах, както и притесненията на такива като мен, че не можеш да бъдеш и майка и успешна в кариерата си.

Разбира се, че на Урсула е имало кой да ѝ помага с децата, но с каквато и помощ да разполагаш, шест бременности (едната е с близнаци), шест раждания, кърмене, отглеждане на седем бебета, грижите покрай тях до превръщането им в самостоятелни индивиди, си е голяма работа!

23-91457693-23-91457694-1504352976

Така че явно има начин, а ключовият мотив е да не спираш да вярваш в себе си и да се стремиш към развитие. Ако се поддържаме здрави и ни е писано да имаме дълъг живот, то можем да постигнем страшно много от мечтите си.

С удоволствие ще следя занапред кариерата на Урсула и съм благодарна на интернета (и Гугъл в частност), че ни улеснява в откриването на толкова много информация, която да просветли философските ни чудения и да ни подкрепи по пътя към личностната ни реализация.

Време за четене: “Дневник на една изневяра”

Пътуването – в пространството и във времето, навън, но и навътре, право към сърцето ти  – на това е посветена новата книга на издателство ICU – “Дневник на една изневяра” от Емилиос Солому. Тя е истинска находка в каталога на бутиковото издателство – с майсторския език на своя автор и драматизма, присъщ на любовите, вехнещи в миналото.

Романът носи на кипърския писател Емилиос Солому Европейската награда за литература за 2016 г. и е част от проекта „Книги, които оставят следа“ на издателство ICU, съфинансиран по програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.  

„Дневник на една изневяра” е включен в поредицата „По пътя“ на издателство ICU – колекция от творби на съвременни писатели от близо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят.

корица.jpg

Още с първите страници читателят се потапя в горещите гръцки земи, където Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, решава да се завърне към своето минало.

Двайсет години по-рано една археологическа експедиция в Малките Циклади променя живота му. Трудът и талантът на младия мъж го превръщат в знаменитост и оставят неизличима следа в личния и професионалния му път.

Днес той е готов за втората съдбоносна експедиция в живота си, този път до дълбините на собствената му душа. Йоргос се връща из местата, където някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени: от далечното минало, от близкото минало и от настоящето. На фона на яркото слънце на Егея, морските скали, напуканата безплодна земя и безбрежната водна шир той ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.

“Дневник на една изневяра” е роман на границата между минало и настояще. Роман за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата.

aimilios-solomou-literature.gr5_.jpg

Емилиос Солому е роден през 1971 г. Завършил е история и археология в Атинския университет и журналистика в Кипър. Работил е като журналист в кипърски ежедневник, а понастоящем преподава история в гимназиалния курс. Прави първите си стъпки като писател с поредица от разкази, които са публикувани в литературни списания в Кипър и Гърция и са включени в антологии на съвременната проза. Автор е на романите „Плашилото“ (2000), „Като птичка бързо отлетя“ (2003), издаден на български език през 2013 г., „Брадва в ръката ти“ (2007), който е отличен с Държавната награда за литература на Република Кипър (издаден на български), „Дневник на една изневяра“ (2012), за който получава Наградата за литература на Европейския съюз, и „Омразата е половин отмъщение“ (2015). Освен на български, негови творби са превеждани на английски, полски, албански, немски, македонски, сръбски, словенски, турски, унгарски и др.

Малка, драматична Одисея – да преживееш никненето на зъби и да бъдеш отново щастлив

Едно от хубавите неща на родителството е, че забравяш. Тежките моменти, колкото и ярки и безкрайни да са били, се оттичат към дъното на съзнанието, а оттам пропадат в забвение.

17 месеца от раждането на дъщеря ми и аз вече не съм сигурна колко и какви безсънни нощи съм имала в първите ѝ седмици и месеци. Даже съм склонна да кажа, че не сме страдали от такива.

Имам спомени за тежки вечери, когато се научи да се обръща по корем, защото през нощта го правеше постоянно, съответно се разсънваше, плачеше и мрънкаше, а аз трябваше да я обръщам, за да заспи пак и така всеки 15-20 мин. 

Но това ми е като в мъгла и не съм особено сигурна нито колко е продължил периодът, нито кога точно се е случило (може би 6и месец, може би 7и?).

Засега все още ярки ми остават моментите с никненето на зъби. Знам, че всеки родител ще каже как това е едно от най-тежките изпитания, но докато не го изпиташ лично със сърцето и душата си, не можеш особено да осъзнаеш за какво става въпрос.

vince-fleming-k8Dqzu25nd8-unsplash

При дъщеря ми зъбите засега излизат все в комплект от по 2-3 наведнъж. Процесът е съпроводен със загуба на сън (за нея и мен), периодично висока температура и изключително недоволстване, рев и раздразнение (отново проявяващо се и при двете ни).

Последният такъв период продължи седмица и утихна преди два дни. Първоначално бях видяла жестоки подути синини на венците ѝ на местата на кътниците. Първо горе в ляво, после в дясно, а на долната челюст остана само с подуване. Въпреки че не изглеждаше да ѝ причинява болка, тази синина ме притесни и като всяка друга майка, реших да попитам интернет що е то.

Нека обаче уточня, че чета единствено англоезични сайтове, като предпочитам този на СЗО или други здравни, като го препоръчвам горещо пред който и да е бг форум.

Та, там пишеше, че подобно подуване и посиняване е нормално при никнене на първите зъби, не причинява болка на детето, може би само известен дискомфорт и ако не мине до десетина дни или пък се влоши (особено ако започне изтичане на секрети, сигнализиращи някакво възпаление), нека се потърси лекарска/зъболекарска консултация. 

При нас тези синини предвещаваха бурята, която скоро щеше да ни връхлети. 

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

И двамата с мъжа ми бяхме започнали работа на нови места и това ни беше донесло вече известен стрес и натоварване, но когато един припрян вторник по обяд ми се обадиха от детската градина, че малката е с температура и не се държи като себе си, нервите лека-полека започнаха да ескалират. 

Надали друг път съм карала толкова бързо колело, както тогава, за да стигна по-скоро при нея. Заварих я спокойна, но наистина гореща. В късния следобед, вече вкъщи, температурата стигна 39.6 и бързичко спретнах топла вана, в която сложих малката буболина, за да се охлади. Това помогна доста за смъкване на темп., особено в комбинация със свещичка панодил след ваната (свещичките действат по-бързо и се слагат лесно).

Следващите дни бяха въртележка от приливи и отливи на температура, радост и тъга, панодил, филии хляб с масло, писъци, рев, прегръдки и молитви към бога на бебетата за здрав сън.

През цялото време със съпруга ми се опитвахме да не драматизираме излишно, да гледаме на ситуацията от друг ъгъл, че току виж оттам изглежда по-приятно, но истината е, че в нас се беше загнездило тягостното и стресиращо чувство, че така ще си останем винаги – изнервени и нещастни.

Детето беше вулкан от емоции, нищо никак не ѝ харесваше, плачеше, караше се с нас и кой знае дали от всичкото викане и дране или от подухващия вечер студен бриз, рязко контрастиращ с горещото време, носът ѝ се разтече, а гърлото прегракна. Имахме едно безкрайно нещастно скрибуцащо бебе, което не можеше да си извади биберона и пръстите от устата.

Никакви дъвкателни играчки не ѝ помогнаха, тъй като тя дори нямаше желание да ги дъвче, а геловете предлагаха краткотрайно облекчение (лесно се преглъщат и “отмиват” от слюнката).

Знаехме, че всичко се дължи на никнещите зъби* и че скоро ще приключи, но това не ни помогна за разведряване на настроението.

И друг път съм изпадала в подобна родителска “дупка” и чувството е ужасно. Изпитваш дълбока депресия и почти те е страх да признаеш пред себе си, че всъщност си нещастен, защото не би трябвало да си! Имаш прекрасно дете, разкошен партньор, уютен апартамент, слънцето весело пече всеки ден, китките на терасата цъфтят, котката мърка, всичко е както трябва да бъде, освен, че в душата ти е сиво. 

Имаш чувството, че последният подобен тежък период е бил съвсем скоро, че не си се наспал от месеци наред, че останалите се забавляват безгрижно, а ти ще тънеш завинаги в грижи, безплодни усилия и стрес.

За капак точно в този момент сякаш всички около мен – приятели, познати и роднини, бяха тръгнали да пътешестват по красивата част от света. Сингапур, Перу, морска Италия, Париж, екзотични острови и разкошни летни вили. А ти буташ количката с ревящо с нея дете и се чудиш какво да направиш, къде да идеш и как да се справиш. В този период милият ми мъж имаше и рожден ден. Постарахме се да направим максималното, за да отбележим подобаващо празника, а плановете за романтични пътешествия ги оставихме за по-нататък.

jenna-christina-cRHOrqzq3J8-unsplash

Излишно е да казвам, че полека-лека положението се нормализира, носът и гърлото почнаха да оздравяват, сънят да се завръща все по-дълъг и непробуден, усмивката и веселото настроение да преобладават над недоволството и мрънкането и така да се почувстваме отново нормални хора.

Докато траеше този тегав период от едва 7 дена, усещащи се като безкрайност, изгубих желание да говоря с когото и било, особено загрижените баби и дядовци, които толкова много ни мислеха и се чудеха как да помогнат. Просто не исках да изговарям наново какви проблеми имаме сега, защото това ме потискаше още повече.

Опитвах се да се справя със ситуацията в главата си. Колкото и да бях наясно, че всичко е период и ще мине, и най-малкото не трябва да драматизирам толкова, не можех да овладея чувствата си и вълните на отчаяние ме заливаха периодично.

Често казано, сега като пиша тези редове, малко ме е срам от себе си, че позволих толкова да затъна в мрачните чувства. Може би фактът, че новата ми работа никак не ме удовлетворява като професионална реализация и четенето на “Черно мляко” на Елиф Шафак – прекрасна автобиографична книга, изследваща проблема може ли жената да е успешен творец и майка едновременно, утежниха емоционалното ми състояние.

janko-ferlic-B0AOKkybaKM-unsplash

Най-уникалното качество на човешката природа обаче е, че никое състояние не се задържа завинаги и душите ни винаги се стремят да изплуват към безгрижните чувства и щастието. Така че колкото дълбока и тъмна да е душевната пропаст, все ще изпълзим от нея, особено ако се стремим към късчето синьо небе, което виждаме над нас и по-често гледаме към него, отколкото към черната пропаст към краката.

Та, ако и вие някога се намерите в подобно състояние, без значение дали предизвикано от никнене на бебешки зъби или нещо друго, то знайте, че наистина това е само период. Стискайте зъби, опитвайте се да не драматизирате излишно и изчакайте бурята да свърши.

*Дъщеря ми има вече 4 кътника, а може би и още някой зъб. Ще знам със сигурност, когато ми позволи да надникна в устата ѝ, защото засега оглеждам само, като е разтворила паст за драматичен рев.