Защо протестите в България са неуспешни

Ако хвърлим един малко по-задълбочен поглед към отминалата неотдавна 2018 година, неминуемо ще отбележим, че тя бе белязана от множество протести. С право може да бъде наречена „Година на протестите”. Не съм си поставял за цел да правя статистика, но ми се струва, че през нея имаше най-много протести от последните тридесет години, т.е. откакто избухна демокрацията.

През цялата година имаше протести, но особено много и особено масови станаха те през есента. Протестираха животновъдите, миньорите, енергетиците, лекарите, тютюнопроизводителите, оръжейниците, пчеларите, земеделските производители, шофьорите, пенсионерите, учените, металурзите, синоптиците, машиностроителите, хотелиерите, химиците, ресторантьорите и пр. и пр.
И разбира се майките на деца с увреждания, чийто протест се открояваше с настоятелността си и постигането на частични успехи.

На практика протестираха представители на всички професии, обществени групи и прослойки. Изключение направиха само представителите на някои етноси и огромната, в голямата си част напълно ненужна армия на държавните чиновници, на чиито брой биха могли да завидят далече по-големи и проспериращи нации.. По напълно обясними причини те предпочитат да си кротуват и да не надигат глава.

Хората от различни населени места и от различни професии излизаха на улицата и изразяваха своето недоволство от лоши условия на труд, от забавянето и неплащането на заплати, от мизерни доходи, от ниски изкупни цени, от безумните правила и ограничения, които им налага брюкселското чиновничество, от нескопосани закони и редица други безобразия. Като по правило протестиращите искаха нечия оставка на различни нива – от директор на предприятие или представител на местната власт, та до министри, депутати и цялото Правителство и Парламента.

Нито един протест обаче не постигна някакъв съществен успех.

Причините? Много са, но има и някои, които се открояват. Например, че ние, българите, въобще нямаме представа що е то протест и как да протестираме, за да имат усилията ни някакъв ефект.

Събираме се, правим шествия, дерем си гърлата да искаме оставки, сбиваме се с полицията, арестуват ни и се чувстваме герои. А резултат – нулев. Когато се налудуваме, кротваме, а когато други захванат протест, ние седим безучастни и гледаме сеир. Друга причина /от многото/ е, че ни липсва единомислие.

Баща ми, вечна му памят, мъдър човек беше, казваше: „Ние сме осем милиона българи, с девет милиона различни мнения”. Съвсем прав е бил! Как да успеят протестите ни при пълна липса на единомислие? И без някой да ни казва какво да правим. В това отношение трябва да се поучим от други народи, например гърци, французи, поляци.

Ще се спра по-подробно на това, как постигат поляците успех при своите искания. Ще дам два примера. И двата са от времето на социализма, когато никак не беше лесно и безопасно да протестираш. И когато нямаше интернет и мобилни телефони, нямаше социални мрежи, за да координарат хората действията си. А да използват медиите за такава цел беше просто немислимо.

Първият пример
В началото на осемедесетте години на миналия век в Полша повишили цената на млякото. Повишила го е държавата, защото тя определяше цените. Десетки милиони поляци са действали като един. Казали са си, че няма да умрат няколко дни, ако не пият мляко. И нито един човек не изменил на това, нито един не купил нито един литър мляко. За една седмица в складове и магазини се развалили хиляди тонове мляко и правителството било принудено да върне старите цени. Единомислието на полския народ победило. Без шествия, без крясъци, без байряци, без лозунги. С ум.

Не мога да не отбележа нещо, което навярно някои хора съшо помнят.

В началото на „Прехода”, при вече уж пазарна икономика, когато цените бяха освободени и започнаха да се покачват неудържимо, един премиер отправи призив: „За бога, братя, не купувайте!” А ние? От едното влязло, от другото излязло. Всеки си казваше, че това не се отнася за него, нека другите да не купуват, а той купуваше като за последно. Резултатът всички го видяхме и продължаваме го виждаме и днес. Е, кажете с ръка на сърцето – може ли такъв народ да просперира? Аз мисля, че е абсурд.

И вторият пример.
Пак около същото време, в целия източен блок, повишиха цените на бензина при поредната световна криза.
Ето как са отговорили поляците на това:

Всеки си карал колата, докато му свърши бензина в резервоара. Тогава слизал, слагал на предното стъкло лист с надпис „Свърши ми бензина”, заключвал колата, където и да се намира тя и си отивал. И така само за няколко дни Варшава, а и цялата страна се изпълнила с безразборно спрели автомобили. На кръстовища, светофари, прелези. Настъпил пълен хаос, с който властите били безсилни да се справят. И върнали цените на бензина.

Ето как единомислието и невероятната самодисциплина на полския народ отново победила. Въпрос на народопсихология и интелект. А ние? Ние си останахме с високите цени и не само купувахме, ами се редяхме на километрични опашки за бензин.  

Някой може би ще попита откъде зная тези неща. И дали са истина. И с право. Години наред ходех на почивка в къмпинг „Градина”, любимо място за летуване и на множество чужденци. Та там се запознах и сприятелих с поляци и те ми разказаха всичко това. Нещо повече, показаха ми тяхно любителско видеофилмче и аз видях с очите си автомобилния хаос във Варшава.

Така че би трябвало да погледнем към себе си и да потърсим у себе си причините за нерадостния си хал. В очерка си „Култура на бита по света и у нас”, публикуван на 3 ноември 2016 г. в сп. Вита Морена, пиша:

„А ние?

Ние все по-често изхвърляме боклука си направо от балконите и ругаем управляващите за неудачите си.
Ние чакаме някой пак да ни освободи.
Дано само този път този някой да ни освободи от самите нас.
Защото няма никакво съмнение, че причината България да е на дъното сме самите ние.”

Не е лошо да се замислим над тези думи, братя българи. И да се научим да протестираме. Защото съвсем очевидно е, че всички протести в България през миналата година /и не само през нея!/, имаха нещо общо помежду си – освен срещу проблемите в своя бранш, протестите на хората бяха насочени и срещу системата. Системата, която ни убива. И която причинява проблемите.

За жалост нов протест започваше, когато предишният вече беше свършил. Всеки протестираше сам за себе си, съгласно поговорката „Всяка коза за своя крак”. Нека сега да си представим, че тези дестки и стотици хиляди хора, вместо да протестират разпокъсано, да хабят време и нерви, бяха се събрали на един общ протест в центъра на София и не бяха мръднали от там, докато не постигнат всичко. И това неминуемо щеше да се случи, без никакво съмнение.

Но… За това обаче се иска единомислие, което явно на нас ни липсва. Да хвърлим един поглед назад, в миналото. Пет века робство, което ние не успяхме да отхвърлим. Въпреки стотиците бунтове и въстания. Но за зла участ разпокъсани, всяко едно само за себе си.

Още преди повече от два века един френски пътешественик ни е поставил тежка диагноза. Нерадостна. Но вместо да преразказвам надълго и нашироко, ви предлагам един откъс от 13-а глава на книгата ми „Стоян от Папазкьой”*, в който може би ще намерите отговор на много въпроси – Всички войводи се бяха събрали горе

Надявам се, че много събития са получили своето обяснение. Така, както ми се изясниха и на мене преди години неща, случили се преди повече от два века.

За жалост много български проблеми от онова време са валидни и днес, а думите на френския пътешественик, че ако я караме все така, винаги ще бъдем под нечие робство, са пророчески. Тъжната истина е, че от векове насам, та и до настоящия момент, ние все още сме под робство. Но това е друга една тема, на която, ако е рекъл Господ, имам намерение да се спра в близко бъдеще.

Автор: Петър Дончев

*Книгата „Стоян от Папазкьой“ можете да купите от тук!

Реклама

Какво е общото между българска актриса и американска певица?

Умората и стресът са най-най-големите врагове на красотата и здравето.

Те оставят ясния си отпечатък върху лицата и телата ни, но от нас зависи дали ще им позволим да ни „смачкат“ или пък ще овладеем тънкото изкуство да не ни пука толкова, както и добрите навици да се грижим за себе си.

Един от доста ефикасните методи, комбиниращи едновременно грижа за кожата и красотата и успокоение на нервите, е терапията с Dermalinfusion.

Dermalinfusion представлява нова патентована технология, предоставяща моментален и най-вече дълготраен ефект върху тялото и лицето.

Терапията е само 20 минути, но има чудодейните свойства на светкавично регенериране и ремоделира кожата. По думите на Анелия Николова – специалист от Jewel Skin Clinic, работещ с технологията, тя едновременно ексфолира, почиства в дълбочина порите, вливайки в кожата специално разработени, обогатени с мощни антиоксиданти, витамини и ценни хранителни съставки серуми.

Подходяща е за всеки тип кожа, без да е необходим възстановителен период. Освен това терапията може да се прилага без противопоказания при бременни жени и кърмачки.

Процедурата е достатъчно качествена и надеждна, за да се ползва от жени като Дженифър Лопез и близначките Мери-Кейт и Ашли Оулсен, но още по-доброто е, че се предлага и у нас!

Актрисата Дария Симеонова споделя своя опит с Dermalinfusion:

„Освен, че не отнема време, тя не е болезнена и не оставя дълготрайни следи. Харесвам процедурата, защото след нея имам усещането, че кожата ми диша повече, следите от ежедневните замърсявания са премахнати, а кожата ми е подхранена с полезни за нея благини. Но най-хубавото е, че кърменето на Макс не ми пречи да се поглезя с нея.“

Silk Peel Dermalinfusion е добър избор за процедура, ако искате да „помогнете“ на околоочния контур и очите да възстановят еластичността и доброто си състояние.

Отделно на това е изключително ефективна е при стрии на корема или гърдите, при акне на гърба или за изравняване на грубата и неравна кожа.

Ако желаете да тествате процедурата, можете да се свържете с винаги усмихнатите специалисти на Jewel Skin Clinic чрез сайта им тук. Самата аз съм ползвала неведнъж услугите им и трябва да споделя, че ми оказаха незаменима помощ в борбата ми с тежкото акне.

Прочетете още:

Ние сме жени от различни вселени

Огледалце, огледаце на стената, коя е най-пъпчива на земята

Когато се появят първите бръчки и кожата плаче за хидратация, а още лекуваш акне

Нямаш нужда от фотошоп, а от правилната процедура за лице

Скачай в маратонките! 22 март ще е специален ден в офиса

68% от българите никога не са спортували, а почти 50% от хората у нас прекарват над 5 часа на ден в седнало положение – това са само част от стряскащите факти за здравето на българите.

Активното движение и спортът продължават да са екзотика в страната, а това води не само до затлъстяване, но и до редица тежки здравословни проблеми.

За щастие се провеждат редица инициативи и информациянни кампании, целящи да променят плашещата статистика.

Поредната такава* е под надслов Ден на маратонката и ще се проведе на 22 март 2019 година! На тази дата всеки работодател ще има свободата да насърчи своите служители да дойдат на работа със спортни обувки. Целта е по този начин да се покаже подкрепа към спорта и грижа към здравето.

„Целта е да мотивираме работещите хора да водят по-активен и осъзнат начин на живот и се надяваме да ги вдъхновим, освен да обуят маратонки в „Деня на маратонката“, да намерят време и желание да спортуват през цялата година “ – коментира Алиция Любенов, маркетинг мениджър на компанията.

„Знаем, че има много компании, в които ежедневно се носят маратонки, както има и други със строг дрескод – въпросът е в този ден всеки от нас да сложи спортните си обувки с идеята, че подкрепя кауза.“ – допълни тя.

Липсата на физическо натоварване и прекаленото застояване водят до редица здравословни проблеми. Затлъстяването, сърдечно-съдовите заболявания, високото кръвно са само част от последствията за здравето, които се наблюдават при немалка част от работещите хора.

Много компании вече заявиха своята подкрепа и участието си в инициативата Ден на маратонката на 22 март. Партньори са неправителствени организации и институции. Подробна информация за деня, каузата и как всеки може да се включи в нея, има на платформата https://benefitsystems.bg/sneakersday2019/.

*Кампанията се реализира от Бенефит Системс България, компанията издател на карти MultiSport.

 

Независимост, свобода, модернизъм – ерата на Карл Лагерфелд приключи

Карл Лагерфлед – един от най-великите дизайнери на 20 и 21 век, приключи земния си път на 85 години. Творецът е издъхнал в болница в Париж след боледуване, за което все още не се съобщават подробности, но има ли изобщо нужда от такива…

Лагерфелд ще се запомни с великите си дела в историята на модата, а и не само – той не се притесняваше да изказва спокойно, но твърдо мнението си, дори, когато то не се харесва на масата.

 

Карл Лагерфелд бе творчески директор на модна къща Chanel в продължение на 36 години и благодарение на него заветът на великата Коко Шанел не потъна във въртопа на времето, а служи и до ден днешен като нарицание за стил, класа и женственост.

Когато Лагерфелд поема Chanel  през 1983 година, модната къща е в тежко състояние след не особено кадърно управление в годините след кончината на Мадам (Коко умира през 1971 г.).

С непоколебимия си дух, работохолизъм и невероятен талант обаче Карл успява да върне Chanel на върха на висшата мода. Той винаги се е придържал плътно към философията на създателката на марката – независимост, свобода, модернизъм.

Лагерфелд затвърди като икони в модата предварително наложените от Коко класики – малката черна рокля, касическото сако „Chanel“, малките чантички с дълга дръжка.

„В живота най-много обичам новото начало“ казва Лагерфелд и аз толкова харесвам тази му философия! Какво друго може да ни дава сили да продължаваме напред в тежките периоди, както и да не се опиваме и изпадаме в мързел от щастието, освен нестихващото желание на човека да се движи напред, да започва нови неща, да се надява и бори за своето свежо начало.

Карл също така е един от най-продуктивните дизайнери – той създава по шест колекции за Chanel на година, а модните програми на марката са сред най-грандиозните събития на планетата.

Друго от качествата на Лагерфелд, които силно харесвам, е неговата библиофилия. Той обожава книги, те присъстват с тонове в домовете му, а през 1999 г. той отваря малка книжарница в 7и район в Париж, посветена на любимите му издания. Не стига това, но той лансира на пазара парфюм с аромат на книжни страници, които се превръща в любим на милиони по света.

Карл Лагерфелд беше ексцентричен, прям, неуморно работещ гений, който отвори огромна празнота в изкуството и модата със смъртта си. Никой обаче не е вечен на този свят и сетният час удря за всеки от нас.

Нека сме горди, че бяхме негови съвременници

Майчина вина, размисли и сълзи

Едно от най-хубавите неща на това, че бебетата растат, е промяната в плача им. От определен момент нататък започва да става по-лесно да разбереш дали плаче, защото е гладно, ядосано, отегчено или пък му се спи и просто мрънка.

В първите седмици/месеци е мъчение, когато трябва да гадаеш какъв е проблемът и защо малкият пискун не спира да пискуни.

С приближаването на първия рожден ден се изясняват желанията и проблемите на бебето, което е чудесно, но пък не помага особено със справянето с пристъпите на рев.

Спомням си как точно на рождения ми ден, докато пазарувах в кварталния супермаркет, дъщеря ми (тогава на почти 3 месеца) изпадна в такава истерия, че загубих ума и дума. Разбира се, точно тогава на касата имаше прекалено много хора, аз плащах в брой, та трябваше да чакам ресто, отделно да си прибера покупките в чантата и да се справя с късащото се от рев бебе. Изчервих се и препотих от притеснение, хората наоколо услужливо се правеха, че не чуват нищо, а дъщеря ми сякаш предизвикана от тяхното равнодушие и моите опити да си прибера по-бързо бананите и млякото, ревна още по-силно.

В момента, в който бяхме извън магазина, се успокои веднага и въпреки още мокрото от сълзи лице, ме гледаше с учуден поглед сякаш ми казваше “майка ми, за какво толкова си се паткосала?!”

Подобни моменти са се случвали и след това, ще се случват и занапред, но сега някак ми става по-лесно, когато знам, че тя плаче, защото е отегчена от стоенето на едно място или защото иска да я взема на ръце.

Това, което все още не мога да превъзмогна, е чувството на вина… Всеки път, когато дъщеря ми се разплаче, дори когато знам точно каква е причината, започвам да изпитвам разяждаща вина, че аз съм отговорна за тези сълзи.

Аз съм я оставила да падне, аз не съм я приспала навреме, аз не знам къде е любимата играчка и т.н.

Знам, че не мога винаги да предотвратя всичко, както и съм наясно, че няма дете, което не плаче. Дори понякога плачът има пречистваща и успокояваща сила.

Въпреки това обаче изпитвам вина, когато малката е разстроена и плаче.

Иска ми се никога да не виждам сълзи по лицето ѝ, винаги да е усмихната, спокойна и щастлива.

Е, със сигурност има още много да уча и дълъг път да извървя до достигането на родителска мъдрост и уравновесеност. Засега просто се опитвам да не се поддавам на нервите и стреса, понеже попаднеш ли веднъж в лапите им, ставаш тотално неефективен родител.

А сълзи ще има още, включително и мои. Не се свиква лесно сърцето ти да тупти извън теб, да се опитваш да го пазиш от злини, гушкаш и обичаш, докато то тича наоколо, расте и става все по-самостоятелно…

Лукреция Борджия – красивата разменна монета на династически страсти

Незаконна дъщеря на папа, останал в историята със своите машинации, убийства и финансови далавери, сестра на един от най-безскрупулните и най-жестоките владетели в човешката история, чествана като най-красивата жена на италианския Ренесанс, споделила три брака с трима съпрузи от най-влиятелните фамилии на Италия, умела ръководителка на държавни дела, почитателка на изкуствата.

Това са неоспоримите факти в живота на Лукреция Борджия. Факти, достатъчни да развихрят фантазията на не един неин съвременник и на поколения творци след нея.

Около личния живот и тайните дела на тази жена, която не е оставила на света дори един сигурен образ от своята феноменална красота, се вихрят дяволски легенди.

Отровителка, развратница, кръвосмесителка, прелюбодейка, коварна отмъстителка… Пресъздал я е Юго в драма, възпял я е Доницети в опера, безброй са нейните биографии, близо двайсет филма са посветени на живота ѝ.
Романът на Жоаким Буфле, френски историк и автор на множество исторически трактати и романи, идва да възстанови автентичното лице на дъщерята на папа Александър VІ Борджия.

Основаваща се върху исторически извори, а не върху черни легенди, тази биография се противопоставя на измислиците и представя една любяща и ранима жена, изключително деликатна и интелигентна по природа, образована събеседница на най-големите умове на съвремието, но станала не по своя воля политическо оръдие на своя баща и на своя брат Чезаре.

Дневникът на Лукреция Борджия, херцогиня на Ферара, е написан в седмиците преди смъртта ѝ на 24 юни 1519 година. Тя е трийсет и девет годишна. С нея си отива потомството на папа Александър VІ, но не и потеклото му: в почти всички династии в днешна Европа има потомци на прокълнатия папа и все още във вените на стотици личности от американски фамилии, в Бразилия и в Съединените щати тече кръвта на Борджиите.

Лукреция пише заради своите деца, иска да им остави свое описание в стила на писателите от своето време. Приживе колкото я порицават и хулят, толкова я възхваляват и ѝ завиждат. Тя усеща колко неблагодарна е историята към нея, навличайки ѝ неодобрението, с което се отнасят към баща ѝ и брат ѝ Чезаре.

Въпреки това тя не се опитва да се оневини, да се оправдава за слабостите и лутанията си. Но, водена духовно от някои от великите мистици на своето време – по онова време Италия има своите живи светици, които влияят дискретно, но реално върху тогавашното общество и дори в дворовете на принцовете – и ползвайки се от тяхното приятелство, тя поема по пътя на промяната, опитва се да преосмисли живота си.

За това ѝ помага нейното искрено състрадание, на което никога не изневерява, и любовта ѝ към четенето: тази известна почитателка на четивото притежава една от най-богатите библиотеки на своето време, в която едни до други стоят жития на светци и духовни книги с поетични сборници, философски трактати и най-популярни творби.

Усещайки приближаването на смъртта, Лукреция желае да събере спомените си и да ги подреди в разказ – поука. Написани крадешком, най-често в ранните часове на деня, когато умората и треската я напускат за кратко, тези страници свидетелстват за припряността на пишещата ги, понякога за нейното отегчение.

В тях е описан без снизхождение животът на една от най-забележителните женски фигури през италианския Ренесанс. Белязани са и от духовните тревоги на една жена, която, след като е познала световната слава и се е поддала на нейните съблазни, е осъзнала колко суетна е тя.

Накрая, превръщайки се понякога в страници от съвременната история, за наше най-голямо щастие те се оказват предвестници на начина на мислене и на живот, характерни за хуманизма, чието скорошно изчезване тя прозрява много трезво – също като тежките китайски рози, които тя харесва и чиито нежни стебла се огъват, губейки едно по едно своите венчелистчета под съвместната атака на прекалено жаркото слънце и на непрестанните бури, след като са излъчили своите последни и най-деликатни ухания.

„Заблуди в любовта“ и как да познаем признаците на насилие преди да е станало късно

На вчерашния 14 февруари, сред всички изпити бутилки вино, изяден шоколад и подарени букети цветя, се случи и нещо особено важно, което заслужава внимание!

Българският фонд за жените обявяви началото на кампания, напомняща кои са най-разпространените „Заблуди в любовта“. Целта на кампанията е жени и момичета да разпознават отрано признаците на насилие и да не позволяват то да бъде упражнено върху тях!

Въпреки стряскащата статистика, че всяка трета жена в България е жертва на насилие и ескалацията на убийствата на жени през последните месеци (35 убити от близък до тях мъж или партньор само за 2018 г.), липсват достатъчно ефективни кампании срещу насилието над жени и домашното насилие, а превенцията е най-важното оръжие срещу този наболял проблем.  Именно затова организаторите стартират тази кампания с провокиращи послания.

Серията илюстрации и предизвикващи естествено несъгласие твърдения целят да изобличат най-разпространените клишета, с които се оправдава насилието над жени.

„Аз го предизвиках. Аз съм си виновна“, „Той ще престане, ако спра да излизам без него“, „Е, хайде, един шамар не е драма“ – са само част от най-вкоренените заблуди, на които често са подвластни младите жени, които сега влизат в романтични взаимоотношения или вече имат връзка.

Търсейки любовта, те са склонни да оправдават или прикриват, пренебрегват или приемат първите признаци на насилие. Извиняват думи и действия в името на това да спасят връзката си, иска им се да вярват, че това няма да се повтори и че са способни да променят човека до себе си. А истината е, че човекът до тях най-вероятно е насилник и трябва да потърси помощ. Както и самите те.

Организаторите призовават „Не вярвай на заблуди. Разпознай насилието и потърси помощ!“ и напомнят, че невинаги прекаленото внимание, следенето, скъпите подаръци и цветята са израз на обич.

Любовта е доверие и подкрепа, зачитане на правото на другия да има мнение, свобода да прави собствени избори и да изразява своята индивидуалност, без страх.

Сътрудничеството между Български фонд за жените и AVON е естествено продължение на мисията на козметичната компания да работи срещу насилието над жени като подкрепя информационни кампании и дейности в посока закрила и подкрепа на жертви, като създаването на телефонна линия за консултация, обслужвана от професионалисти.

Средствата за „Мисия срещу насилието над жени и момичета“ се набират чрез продажба на благотворителни продукти от серията срещу насилието над жени, която всеки може да подкрепи като ги поръча на Представител или онлайн тук.

Кампанията е реализирана с подкрепата на AVON България като част от тяхната „Мисия срещу насилието над жени и момичета“, а зад творческата реализация стои безвъзмездният и отдаден труд на рекламна агенция Direct Media KRES.