Преди известно време споделих за датския литературен клуб, в който се присъединих в желанието си да го науча този не толкова труден, но с тежко произношение скандинавски език.
Споделих и за първата книга, която Клубът избра да прочетем “De ansatte” на младата датска авторка Олга Раун (Olga Ravn).
Два месеца и нещо по-късно мога да се похваля, че прочетох книгата! Това е първата ми чуждоезична книга и искрено искам да благодаря на Google Translate за безценната помощ, която ми оказа. Преди 10-20 години щеше да ми е изключително трудно с речник под ръка да прочета каквото и да е на датски.
И тъй като имам изключително активно и почти изобщо не спящо през деня бебе, малкото време, което имах, посвещавах на четенето на “De ansatte”, затова милата ми Вита Морена стоя без съдържание почти два месеца (извинявам се за което).
Сега обаче дойде ред да разкажа за книгата, която ме грабна още от първите страници.
Най-точният български превод на заглавието би бил “Служителите” (на англ. “The employees”). Жанрът е фантастика, а целият роман е съставена от отделни номерирани интервюта от въпросните служители.
В началото има кратичък предислов, в който се казва, че показанията са давани в рамките на 18 месеца от работниците и “обектите” в стаите, а целта е да се съберат и изследват данни за взаимодействието между двете групи и по-точно какви отношения изграждат и как те влияят върху изпълнението на служебните им задачи.
След това започват показанията, които са номерирани и относително подредени във възходящ ред, но с пропуски, на пример – започва се с Показание 004, следващото е 012, а след него 006 и т.н. Не успях да намеря конкретна логика в номерирането, но ще видя какво останалите от Клуба имат да кажат по въпроса.
С навлизането в книгата постепенно разбираш, че обектите, за които се споменава в предислова, са хуманоиди, създадени от хората и въведени в работната среда, наравно с останалите. Всяко показание представлява отговор на конкретния работник на зададен от интервюиращите въпрос, който остава неясен за четящия.
Често интервютата се превръщат в разказ, в който служителят споделя свои спомени, желания, страхове. Показанията звучат като размисли на глас, представени са като свободен текст без параграфи, не се споменават никакви имена (освен в едно от последните интервюта) и това дава свобода на въображението на четящия.
Тъй като книгата не е с типичното повествование “имало едно време един дядо, който живеел на един хълм”, а аз четях с усилие да разбера смисъла на изреченията, “De ansatte” се разкри пред мен бавно, на моменти дори плашещо.
Докато четеш показанията, си задаваш толкова много въпроси, които обаче в по-голямата си част остават неотговорени. Това е книга, в която трябва да мислиш и разсъждаваш, също така имаш свободата сам да прецениш дали случващото се с героите е правилно или не, има ли добри и лоши и кои са те, какъв е големият замисъл зад всичко случващо се.
Към средата на романа имах чувството, че историите стават доста зловещи и някаква скрита заплаха стои зад думите на определени служители. Постепенно това усещане премина към тъга. Част от последните показания ме трогнаха дълбоко.
Героите и техните така обикновени и същевременно дълбоки чувства и мисли ме накараха да съпричаствам на усещането им за обреченост и меланхолия.
Именно това за мен е най-великата сила, която само истинските творци притежават – да те накарат да преживяваш като свои чужди емоции, за които четеш, слушаш, виждаш.
Искрено се надявам книгата да излезе на английски, защото ми се иска да я прочета и на този език, а най-много ще се радвам, ако един ден я видя и на българския пазар!
Ще си позволя да покажа две от показанията от книгата по мой превод:
Показание 010
Не влизайте в онази стая. Тя не е чиста. Имате възможността да не влезете. Можете да оставите това на нас. Ние вече сме били вътре. Все още имате възможността да се спасите. Аз не знам дали още съм човек. Човек ли съм? Пише ли във вашите хартии какво съм аз?
Показание 018
Сънищата ми показаха, че аз винаги ще остана изолирана и никога няма да кажа, никога няма да помисля и една лоша дума за вас, моите богове. Всичко, което искам, е да бъда приета в човешкия колектив, където някой ще сплита цветя в косата ми и ще има бели завеси, полюшвани от топлия бриз и всяка сутрин ще се събуждам и пия чаша ледено студен чай, ще карам автомобил из континетна, ще вдигам прахоляк и ноздрите ми ще се пълнят с мирис на пустиня, ще заживеем заедно, ще се оженим, ще пека курабийки, ще излизам с детска количка, ще се уча да свиря на музикален инструмент, да танцувам валс, мисля, че съм виждала всичко това във вашите образователни брошури, не съм ли? Какво са курабийки?
Показание 021
Знам, вие казвате, че не съм затворник тук, но обектите ми казаха обратното.
Относно Олга Раун мога да разкажа, че е една от новите надежди в датската поезия и проза. Родена е на 27 септември 1986 г. В Копенхаген.
Първата ѝ поема е публикувана през 2008 г. в датското литературно списание “Hvedekorn”. Дебютната ѝ книга e издадена 2012г. и представлява сборник с поеми, озаглавен “Jeg æder mig selv som lyng: pigesind” (англ. I Eat Myself Like Heather, бълг. “Изяждам се като Хедър”).
През 2014г. излиза втората ѝ книга с поезия “Mean Girl”, следват романът “ Celistine” през 2015г. и “Den hvide rose” през 2016. “De ansatte” излиза от печат през 2018г. С удоволствие ще очаквам следващите ѝ книги!
Vita Morena 