Модата на бъдещето: дрехи от дърво

Проблемите със замърсяването на околната среда, изтъняването на озоновия слой, мръсният въздух и влошаване качеството ни на живот се задълбочават с всяка изминала година.

Разбира се, вината си е изцяло наша с жестоката ни консуматорска култура и мързел (основно мързел да рециклираме).

Има обаче не малко хора, които всячески се стараят да направят положителна разлика, да предложат алтернативи и да променят хорските навици, че и мислене в глобален аспект.

Едни от тях са финланските учени от университета Алто, които успяват да създават дрехи от дърво! В процеса на изработка не участват никакви замърсяващи химикали.

Изходният материал се претопява до безформена дървесно-хаертиена каша, от която се извлича целуоза, която на свой ред бива трансформирана във влакна.

От получената материя учените от университета Алто успяват да създават дрехи и по-специално официален вечерен тоалет, който бе гордо носен от първата дама на Финландия Йенни Хаукио.

Президентът на Финландия Саули Нийнитсьо (SAULI NIINISTÖ) заедно със съпругата си Йенни Хаукио и роклята ѝ, изработена изцяло от дървесен материал

Модната индустрия има учудващо висок принос в замърсяването на околната среда – в момента тя генерира 20% от отходните води в глобален план и замърсява въздуха повече, отколкото всички активни самолети и кораби, взети заедно. Отделно на това е основен отговорник за главоломно трупащия се текстилен отпадък.

Знаейки това, индустрията се опитва и вече прави мащабни промени, целейки се към по-устойчиво и природосъобразно развитие, рециклиране и търсене на нови, по-надеждни и щадящи Земята източници на суровина.

Към момента изработката на тоалети от дървесна суровина е все още в процес на изследване и усъвършенстване, но учените бележат резултати.

Вие бихте ли носили дрехи, направени по подобен начин? И по-важният въпрос – рециклирате ли (или пък подарявате ли) вашите вече износени и излишни дрехи и обувки?

Ето от тук – 22937-containers-list-brc-april-2018 можете да изтеглите файл с адресите на всички контейнери за текстил и обувки на БЧК в страната, а повече за инициативата на Червения кръст можете да прочетете тук.

Реклама

Какво да четем в началото на 2019: няколко добри предложения

В началото на годината съм подготвила малка порция нови книги на пазара у нас, от които да си изберете четиво. И пак да кажа – ако си мислите, че нямате време да четете, значи не сте открили правилната книга за вас 🙂

Предлагам няколко заглавия, като поне едно ще грабне интереса и вниманието ви така, че няма да оставите книгата, докато не я завършите.

Нека започнем с български автор!

„Бал в Мулен Руж“ – автор Радостина А. Ангелова, изд. „СофтПрес“

Малко парижко бистро и особняк, който вярва, че е прероденият Балзак. Дъхави родопски поляни и момче, загледано в първата си дърворезба. Сорбоната и амбициозна студентка, която пише за Огюст Роден. Гробищатa „Пер Лашез“ и влюбена двойка, която отдава почит на великите поети. Нощен Париж и перките на Червената мелница, които се въртят…

В „Бал в Мулен Руж“ Радостина А. Ангелова завихря танц от запомнящи се герои, събития и емоции, които поглъщат читателя и го повеждат на пътуване към дома. Подобно на „Афиши в огледалото“, посветен на Роза Попова, и тук авторката изгражда два времеви пласта и черпи вдъхновение от живота на незабравима българка.

Мистерията в книгата започва през 1905 г. с елегантен черен бележник, забравен от непозната чужденка в колоритното кафене на Гастон близо до Булонския лес. Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева.

Двайсет и две годишната студентка току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни „у дома” – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом.

Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред тайната на черния бележник. Надява се, че той ще й разкрие повече за собственото й минало. И дори не подозира, че на страниците му ще се сблъска с дневника на една от най-популярните българки и ще открие ключа към тайната на известна френска картина, която днес се пази във Филаделфийския музей.

„Огненият пръст“ – автор Борис Акунин, изд. „Еднорог“

Борис Акунин, един от най-четените и популярни руски писатели, се впуска в ново амбициозно начинание – докато пише своята мащабна „История на руската държава“, писателят съпровожда всеки том с художествени произведения, илюстриращи една дълга и драматична история на възходи и падения.

„Огненият пръст“, първият роман от новата поредица, започва така…

Много, много отдавна, далеч на Север, пренебрегвани от всевластната Византия, живеят славянски племена – разединени и в постоянна война едно с друго. Императорът в Константинопол има далеч по-тежки грижи, сред които и младата държава на българите, забила се като трън в плътта на старата империя.

„Запали ракетата“ – автор Джон Вердън, изд. „СофтПрес“

Действието се развива в малък западнал американски град – Уайт Ривър. Полицай е убит от професионален стрелец и това разбунва местните жители. Властите демонстрират воля за бързото разрешаване на случая и наемат прословутия пенсиониран детектив Дейв Гърни. Докато той започва да разплита мистерията, втори полицай става жертва на снайперист. И това обръща играта.

Шестата книга от поредицата за брилянтния детектив Гърни е вече по книжарниците. „Запали реката“ е истински хитов трилър с интелигентен и актуален сюжет от автора, когото New York Timesнарича истински майстор.

„Романът на Алва Вандербилт“ – автор Терез Ан Фаулър, изд. „Обсидиан“

Тази увлекателна история за една от най-ярките личности на американската „позлатена” епоха ни връща в края на XIX в. – време на бурно икономическо развитие, но и на закостенели нрави, предразсъдъци и неравноправие.

Алва, дъщеря на разорен плантатор, се омъжва за наследника на най-богатия мъж в Америка, железопътния магнат Корнилиъс Вандербилт. Амбициозната южнячка попада в центъра на нюйоркския светски живот, организира бляскави балове и строи имения, които и днес се смятат за архитектурни забележителности.

Алва има неограничени възможности да осъществява грандиозните си планове, но трябва да преодолява и много емоционални сътресения. Тя посреща трудностите и предателствата по нестандартен начин – скандализира обществото със своя развод и става лидерка на суфражетките.

Запознайте се с Алва – живото доказателство, че историята се прави от тези, които познават правилата на своето общество и време и имат смелост да ги нарушават.

„Красива Мистерия“ – автор Луиз Пени, изд. „СофтПрес“

„В този уединен манастир се сливаха естественото и ръкотворното. Покой и гняв, тишина и песни. Гилбертинците и Инквизицията.“

Красива мистерия не е клиширано словосъчетание. Така наричат грегорианските псалми, с които иначе далите обет за мълчание монаси от манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups (Свети Гилберт сред вълците) са станали известни. Древните песнопения привеждат в мистичен транс както изпълнителите им, така и тези, които ги слушат.

Луиз Пени е известна със задълбочените проучвания, на които се отдава, преди да напише всяка своя книга. Докато търси място, откъдето да почерпи вдъхновение за новия си роман, тя попада на абатство Saint-Benoît-du-Lac. Манастирът в книгата е негово копие, но не и обитателите му. Пени избира да замени реалните бенедиктински монаси с изчезналите преди десетилетия и обвити в мистерия гилбертинци.

„Красива мистерия“ е първата от общо осем книги, в които главен герой е инспектор Гамаш. Това е и единствената поредица, печелила седем пъти литературния приз „Агата Кристи“. Отделно на това романите са преведени на 26 езика. 

„Последен ход“ – автор Дейвид Балдачи, изд. „Обсидиан“

Уил Роби и Джесика Рийл са сред най-опитните убийци в света. Към тях се обръща правителството на САЩ, когато терористи кроят планове да сеят насилие и разруха в страната и трябва да бъдат дискретно елиминирани.  При всяка тяхна мисия винаги им е помагал един човек, техният шеф, техният шеф с кодово име Синия.

Сега Синия е изчезнал безследно. Заминал е за родното си място в Колорадо, но от него няма и следа. ЦРУ се опасява от най-лошото. Роби и Рийл са изпратени да го издирват и се озовават в родния му град, който се е превърнал в магнит за престъпници, наркопласьори и паравоенни групировки. Там обаче се крие далеч по-зловеща заплаха, която може да разтърси Америка из основи.

Роби и Рийл се изправят срещу противник, който разполага с много по-сериозни ресурси и предимства. Те ще извадят голям късмет, ако се измъкнат живи… със или без Синия.

Откъс от книгата можете да изтеглите от тук – edngame_baldacci_excerpt

„Лунно сияние“ – автор Майкъл Шейбон, изд. „Еднорог“

След успеха на отличения с „Пулицър“ роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“, Майкъл Шейбон ни поднася поредния литературен шедьовър: роман за истината и лъжата, за семейни легенди и екзистенциални приключения – и за силите, които се опитват да ни унищожат.

Когато дядо му е на смъртно легло, авторът води с него дълги разговори, старият човек разказва несподелени тайни за любов и страдания, за надежда и предателства, събудени в съзнанието му от приближаването на смъртта. Тези късчета спомени осветяват отдавна отминали събития, лични преживявания и истинското, страшно лице на войната, ужаса и отчаянието на хората с разбити съдби, мечтите и вярата в доброто, надмогващи всичко.

„Лунно сияние“ не е документален разказ – това е историята на един млад мъж, изпълнена с приключения, секс и страст, с попарени копнежи и пориви за оцеляване; разказ за разрушителната сила на лъжата и за пагубните последици, които може да има дори една красива мечта. Това е разказ за една ера в историята на Америка, обхванал и Втората световна война, и последиците от нея – мечтите за Луната и тяхната грозна сянка, и най-вече за силата на човешкия дух и за прошката.

Книгата е носител на следните награди и отличия:
Носител на Литературната награда на Калифорния за художествена проза за 2016 | Финалист за Националната награда на литературните критици за 2016 | Финалист за медала „Андрю Карнеги“ 2017 в категория „Художествена проза“ | „Най-добра книга за 2017“ според „Ню Йорк Мегъзин“ | „Най-добра книга за 2017“ според вестник „Ню Йорк  Поуст“ |  Една от 20-те най-добри книги за 2017 според редакторите на „Амазон“.

„Виенски апартамент“ – автор Радостина А. Ангелова, изд. „СофтПрес“

Да, втора книга на Радостина в тази селекция, но новото издание на романа заслужава внимание!

„Виенски апартамент“ е книга виенско колело. Завърта се и разпилява емоциите между горе и долу. Позволява да погледнеш отвисоко и те държи сигурно, така че забравяш околния свят. Във всяка кабина се крие отделна история – самодостатъчна, но неотменно свързана с всички останали чрез общата ос.

Това, което задвижва въртенето, е Бианка – жената, решила да открие възможно ли е да превърнеавстрийската столица в свой дом. И ако го направи, дали ще е заради себе си, заради мъжа, с когото има (почти) незапочнала история, или заради малкия си син.

Жилището, което наема за седмица, трябва да изиграе ролята на помощник – в хотел не би се почувствала у дома си. И апартаментът наистина ѝ подава ръка: кварталът, където се намира, става причина за съдбовна среща. Собственикът му пък се оказва повече от хазяин, изваден от калъп с австрийски етикет.

И за финал нещо прекрасно за малките читатели:

„Малкото паяче Отвратко – един по-различен детски герой“ – автор Диана Амфт, изд. „Емас“

Зайчета, мечета, лисичета, мишлета… Книжките за най-малките изобилстват от какви ли не пухкави герои, представени в най-сладки краски. Но какво правим с животинките, анатемосани да бъдат отвратителни? И не възпитаваме ли сами чувство на страх у децата си пред съвсем безобидни твари, каквито са например паячетата. 

Популярната немска актриса Диана Амфт се е замислила отдавна върху този въпрос и отдавна си е отговорила:

„Преди години аз също изпитвах огромен страх от паяци. Днес не съм сигурна дали е било страх, или отвращение. Защото всъщност знаех, че не могат да ми сторят нищо лошо. Всеки път когато видех паяк, започнах да си представям, че и той си има семейство, малко братче или братовчедка, и дори, че е тръгнал на гости. За всеки си измислях име и лице, и цяла история. И в крайна сметка от тези истории възникна книжката с картинки за малкото паяче Отвратко.

Не е зле от време на време да погледнем от друга перспектива нещата, които не обичаме. Нерядко се боим от това, което не познаваме или не разбираме…“

В отговор на този въпрос младата актриса става детска авторка – започва цяла поредица с герой едно очарователно паяче, което страда, защото хората се боят от него – „Малкото паяче Отвратко“. Във всяка книжка паячето се разкрива в различна среда – на село, на морето, в училище, на рожден ден…

В родината на Диана Амфт – Германия, поредицата премина вече половинмилионния си тираж, за което принос имат и веселите илюстрации на друга млада жена – художничката Мартина Матос.

Мартина Матос

У нас на пазара са първите две книжки за паячето Отвратко, поднесени от издателство „Емас“.

ДИАНА АМФТ, родена през 1975 г., е известна в Германия филмова и телевизионна актриса. Отличавана е многократно с престижни награди, сред които „Златната нимфа“ на Монте Карло и австрийската телевизионна награда „Роми“ за любима актриса.

МАРИАНА МАТОС, родена през 1978 г. в гр. Кил, е живяла и учила в Португалия от петгодишна възраст. Завършила е живопис във Факултета по изящни изкуства при Университета на Лисабон. От 2004 г. живее отново в Германия и работи като художничка и илюстраторка.

Имало ли е Аполо 11 или защо конспирациите влизат в учебния процес

Учителката ми по география в 7 клас ми се изсмя, като казах, че сме намерили в мазето си скорпион и пренебрежително ми заяви (пред целия клас, че да ми се смеят и съучениците), че в България скорпиони има единствено в музеите.

В последствие, като ѝ занесох един умрял – паднал горкичкият в празен буркан и си останал там, физиономията ѝ беше безценна, а едно момче от класа купи скорпиона от мен за 5лв.

В учебника по Природознание за 3 или 4 клас пишеше, че извънземни няма и ние сме сами в Космоса. Чудесно заключение, което не знам защо НАСА още не са взели под внимание, ами се мъчат да изследват толкова необятния и плашещо непознат за нас Космос…

Една от учителките ми по литература в началното училище ми се изсмя, като по време на изпитване говорех за Иван Вазов и го нарекох “дядо Вазов” – обръщение, не рядко ползвано за патриарха на българската литература, акцентиращо върху изключително важната му, родоначална роля за родната ни култура.

Всички мои учителки от детската градина и началното, та до средно училище, ни казваха, че щом момчетата те ритат по краката и ти дърпат косата, значи те “харесват”, та няма нужда да се оплакваш.

Не знам другите как го разбират, но за мен това означава да свиквам с физическото посегателство срещу мен и даже да се радвам, защото щом ме бие, значи ме обича…

Отдавна съм оставила училищните дни зад гърба си, а спомените за лудите учители с техните приумици са повод за смях с приятели.

Но ето, че родното училище не спира да сюрпризира! Разбира се, говоря за случая с учителката от 38-о училище в София, която казала на децата, че американците не са кацали на Луната… Става дума за кацането на Аполо 11 на Луната през 1969 г.

Всичко започна от таткото, който сподели за случая в своя Туитър акаунт. Оттам беше въпрос на време да се разрази скандал и то какъв! В крайна сметка учителят Лидия Булева и директорът Мариета Димитрова твърдят, че родителят трябва да се извини, тъй като в учебния час били показани “аргументи и контрааргументи” относно събитието (можете да видите интервюто с двете госпожи тук). Целта на учителката била да възбуди интереса на децата – четвъртокласници, и те да търсят разнообразна информация за случая.

Извинявам се, че така директно ще го кажа, но това са глупости!

Не може да облъчваш деца в училище с конспиративни теориии и да размиваш границата между факти и теория! Не може да обвиняваш децата, че не са те разбрали добре по време на урока ти, в който ти си им пускал клипчета от Ютуб, и сега родителите трябва да ти се извинят, затова че не допускат да се мъти по подобен начин ума на децата им!

Не може, разбирате ли?

Не може да си действащ учител и относно кацането на Луната да заявиш:

„Просто смятам, че в науката има много области, в които има спорни въпроси, неизяснени въпроси. И когато детето получава различна информация, това го кара да търси още един източник. Успях да събудя интерес и любопитство”.

(прочетете още тук)

Още по-скандализирана съм от подкрепата, която учителката получава от други родители, които подължават да настояват за извинение от страна на таткото, който събуди целия този спор. Под целия този напор, родителят изтри туитовете си, което според мен не беше нужно да прави, защото фактите са си факти, а сред тях е и този, че е съществувал подобен учебен час с подобни изказвания.

Прочетох туитовете на таткото още като ги пусна и в тях се споменаваше за изказвания на учителката, че руснаците били единствените, летяли в Космоса и т.н. Родителят остави само един свой туит относно случката.

Аз от своя страна с ужас си представям как следващия път (а може би вече се е случвало в други училища) на децата ще им се говори, че планетата Земя е плоска и ще им се показват отново клипчета от Ютуб с “доказателства” по темата. След това сигурно ще дойде темата за анти-ваксърството и как Андрю Уейкфийлд е имал право в твърденията си, нищо че отдавна е с отнети лекарски права, заради уж доказаната връзка между ваксини и аутизъм (прочетете по темата тук).

Ако продължаваме така, направо да се върнем в Тъмните векове, да спрем да се къпем, защото така се предразполагаме към разболяване и да горим на клада математици, астро-физици и който още ни разбутва удобното затъпяване!

Искрено се притеснявам, че в последните години живеем в някакво обартно-ренесансово време и вместо да сме открили лек за рак, Алцхаймер, Паркинсон, деменция и още куп съвременни бича на здравето, да сме колонизирали Марс и да летим до нови галактики, ние сме се хванали да оспорваме научни ФАКТИ и да наричаме отрицанието от здравия разум “отваряне на прозорци”.

Има нещо много сериозно сбъркано с хората и само се моля това “залитане” към затъпяването да е просто период, който скоро ще отмине.

Възходът на човечеството се случва, благодарение подлагане на съмнение и жажда за нови открития, но да преоткриваме топлата вода и колелото и да спорим наново кръгла ли е земята или се държи от два слона, стъпили върху костенурка и т.н., е чиста загуба на ценно време и изглаждане на мозъчните гънки.

За щастие, още има здравосмислещи, които не биха подминали с лека ръка, когато децата им споделят какви (нека ги наречем) „странности“ им говорят в училище, а се противопоставят и се отваря дебат, та да се усетят някои, че не можеш да говориш/преподаваш каквото ти скимне и да „разнообразяваш“ учебния материал с конспирации, а все пак следва да се следват някакви норми, правила и (пак казвам) научни факти.

Изключително важно е да има уважение към учителите, но то трябва и да се заслужи.

Научна фантастика по датски: ревю на книгата „De ansatte“

Преди известно време споделих за датския литературен клуб, в който се присъединих в желанието си да го науча този не толкова труден, но с тежко произношение скандинавски език.

Споделих и за първата книга, която Клубът избра да прочетем “De ansatte” на младата датска авторка Олга Раун (Olga Ravn).

Два месеца и нещо по-късно мога да се похваля, че прочетох книгата! Това е първата ми чуждоезична книга и искрено искам да благодаря на Google Translate за безценната помощ, която ми оказа. Преди 10-20 години щеше да ми е изключително трудно с речник под ръка да прочета каквото и да е на датски.

И тъй като имам изключително активно и почти изобщо не спящо през деня бебе, малкото време, което имах, посвещавах на четенето на “De ansatte”, затова милата ми Вита Морена стоя без съдържание почти два месеца (извинявам се за което).

Сега обаче дойде ред да разкажа за книгата, която ме грабна още от първите страници.

Най-точният български превод на заглавието би бил “Служителите” (на англ. “The employees”). Жанрът е фантастика, а целият роман е съставена от отделни номерирани интервюта от въпросните служители.

В началото има кратичък предислов, в който се казва, че показанията са давани в рамките на 18 месеца от работниците и “обектите” в стаите, а целта е да се съберат и изследват данни за взаимодействието между двете групи и по-точно какви отношения изграждат и как те влияят върху изпълнението на служебните им задачи.

След това започват показанията, които са номерирани и относително подредени във възходящ ред, но с пропуски, на пример – започва се с Показание 004, следващото е 012, а след него 006 и т.н. Не успях да намеря конкретна логика в номерирането, но ще видя какво останалите от Клуба имат да кажат по въпроса.

С навлизането в книгата постепенно разбираш, че обектите, за които се споменава в предислова, са хуманоиди, създадени от хората и въведени в работната среда, наравно с останалите. Всяко показание представлява отговор на конкретния работник на зададен от интервюиращите въпрос, който остава неясен за четящия.

Често интервютата се превръщат в разказ, в който служителят споделя свои спомени, желания, страхове. Показанията звучат като размисли на глас, представени са като свободен текст без параграфи, не се споменават никакви имена (освен в едно от последните интервюта) и това дава свобода на въображението на четящия.

Тъй като книгата не е с типичното повествование “имало едно време един дядо, който живеел на един хълм”, а аз четях с усилие да разбера смисъла на изреченията, “De ansatte” се разкри пред мен бавно, на моменти дори плашещо.

Докато четеш показанията, си задаваш толкова много въпроси, които обаче в по-голямата си част остават неотговорени. Това е книга, в която трябва да мислиш и разсъждаваш, също така имаш свободата сам да прецениш дали случващото се с героите е правилно или не, има ли добри и лоши и кои са те, какъв е големият замисъл зад всичко случващо се.
Към средата на романа имах чувството, че историите стават доста зловещи и някаква скрита заплаха стои зад думите на определени служители. Постепенно това усещане премина към тъга. Част от последните показания ме трогнаха дълбоко.

Героите и техните така обикновени и същевременно дълбоки чувства и мисли ме накараха да съпричаствам на усещането им за обреченост и меланхолия.

Именно това за мен е най-великата сила, която само истинските творци притежават – да те накарат да преживяваш като свои чужди емоции, за които четеш, слушаш, виждаш.

Искрено се надявам книгата да излезе на английски, защото ми се иска да я прочета и на този език, а най-много ще се радвам, ако един ден я видя и на българския пазар!

Ще си позволя да покажа две от показанията от книгата по мой превод:

Показание 010
Не влизайте в онази стая. Тя не е чиста. Имате възможността да не влезете. Можете да оставите това на нас. Ние вече сме били вътре. Все още имате възможността да се спасите. Аз не знам дали още съм човек. Човек ли съм? Пише ли във вашите хартии какво съм аз?

Показание 018
Сънищата ми показаха, че аз винаги ще остана изолирана и никога няма да кажа, никога няма да помисля и една лоша дума за вас, моите богове. Всичко, което искам, е да бъда приета в човешкия колектив, където някой ще сплита цветя в косата ми и ще има бели завеси, полюшвани от топлия бриз и всяка сутрин ще се събуждам и пия чаша ледено студен чай, ще карам автомобил из континетна, ще вдигам прахоляк и ноздрите ми ще се пълнят с мирис на пустиня, ще заживеем заедно, ще се оженим, ще пека курабийки, ще излизам с детска количка, ще се уча да свиря на музикален инструмент, да танцувам валс, мисля, че съм виждала всичко това във вашите образователни брошури, не съм ли? Какво са курабийки?

Показание 021
Знам, вие казвате, че не съм затворник тук, но обектите ми казаха обратното.

Относно Олга Раун мога да разкажа, че е една от новите надежди в датската поезия и проза. Родена е на 27 септември 1986 г. В Копенхаген.

Първата ѝ поема е публикувана през 2008 г. в датското литературно списание “Hvedekorn”. Дебютната ѝ книга e издадена 2012г. и представлява сборник с поеми, озаглавен “Jeg æder mig selv som lyng: pigesind” (англ. I Eat Myself Like Heather, бълг. “Изяждам се като Хедър”).

През 2014г. излиза втората ѝ книга с поезия “Mean Girl”, следват романът “ Celistine” през 2015г. и “Den hvide rose” през 2016. “De ansatte” излиза от печат през 2018г. С удоволствие ще очаквам следващите ѝ книги!

Ще се видим пак след 10 години

Когато първоначално разбрах за 10-годишното предизвикателство – споделяш свои снимки от 2009 и сега, се замислих дали си заслужава да го правя.

Като цяло не обичам да се обръщам често назад, не заради друго, а защото смятам, че човек живее по-добре, ако е вгледан в настоящето и мисли за бъдещето. Но пък е важно да не забравяме и какво сме оставили зад гърба си.

Затова отворих файловете със стари снимки и разгледах какво се е случвало с мен през 2009 година.

Първоначално се шокирах от веждите си! Че аз преди 10 години почти не съм имала такива! После от бузите – тогава и сега съм едни и същи килограми, може би с два по-малко в последните години, но как е възможно да съм имала такива бузки като матрьошка?

Разбира се, скандалните прически, както и перхидроленият рус цвят, няма да коментирам. Кой не е имал модни прегрешения.

Повече се замислих за това каква съм била тогава…

През 2009 навърших 22 години, бях студентска в мечтаното ФЖМК, живеех в Студентски град (след неприятен и скъп опит с наемане на стая в частен апартамент), работех в аутлет на майната си в София и със зъби и нокти се опитвах да се издържам, докато уча, че да продължа да уча.

Исках да си сменя работата и търсих стаж в някоя медия, който за щастие намерих. Отидох на интервюто със скандални ботуши на висок ток, та интервюиращият бе с три глави по-нисък от мен. Почувствах се като Голямото пиле от “Улица Сезам” и тъпа като подметката на ботушите си.

Тогавашното ми гадже за кратко ми беше внушило, че това да си вдигаме скандали за всичко, е нещо нормално за връзките, а на мен целият ми ден можеше да се скапе от това, че го виждам да е активен във фейсбук, а още не ми е пратил смс за добро утро.

И още, и още…

Изумявам се колко слаба емоционална интелигентност съм имала тогава, но въпреки (или може би точно) затова съм била изключително надъхана и смело съм си проправяла път напред.

Е, за 10 години ми се случиха какви ли не неща и научих толкова много уроци, че сега с лек срам и неудобство се сещам за различни случки и грешки от миналото. Но това всъщност е чудесно!

Щеше да е толкова жалко, ако от тогава досега не намирах разлика в себе си, ако бях останала същата. И далеч не говоря за външния вид (въпреки че хора, които не си сменят прическата цял живот леко ме плашат).

Радвам се и даже съм благодарна за всичко, през което съм преминала, особено тежките изпитания, защото те ми помогнаха да осъзная още по-добре коя съм, на какво съм способна (и на какво не), какво искам и как бих могла да го постигна, както и къде бъркам и какво трябва да променя.

Сред най-важните неща, които научих, е това, че ако непрестанно се сблъскваш с едни и същи проблеми и несгоди, значи сам ги предизвикваш. Трябва да промениш нещо генерално в поведението/подхода си, за да излезеш от омагьосаният кръг, създаден от самия теб.

Също така и че няма нищо по-хубаво от промяната, дори когато ти се струва, че не е за добро.

След всяка тежка ситуация съм се чувствала по-доволна, уверена и щастлива, че съм се справила с нея. Трудно е само, докато намериш правилното решение на проблема.

Искрено се надявам след 10 години да се чувствам още по-добре със себе си и в кожата си, и най-вече да не съм забравила от къде съм тръгнала и какво съм научила.

А от появата на нови бръчки не се вълнувам особено. Остаряването е привилегия, която не е отредена на всеки.

Радвайте се на живота и по-често мислете за днес и утре, отколкото за вчера и онзи ден.

Катя Антонова: Полигамните отношения се градят от нещастни хора

Катя Антонова е сред съвременните български автори, които заслужават вниманието ви. В края на миналата година тя издаде прекрасната книга „Десет женски изневери„. Казвам „прекрасна“ не само заради литературните си качества, но и поради самата тема на книгата – изневярата, приемана все още като табу и често оставаща в сянката на предпочитаните от новите автори теми на разсъждения и анализ.

Катя Антонова

Катя отдели от времето си, за да отговори на няколко въпроса, зададени от Вита Морена. Ето и какво си казахме:

За Катя Антонова знаем, че писането ѝ е основно занимание. Работила е в творческите отдели на големи рекламни агенции у нас, писала е за медии, а от 2013 г. е собственик на издателство „Рибка“. Какво бихте добавили към това описание? Коя е Катя Антонова, която читателите още не познават?

Аз самата ежедневно опознавам нови свои черти, изненадвам се от реакциите и емоциите си.

Понякога си мисля, че вече знам всичко за себе си, но тогава изведнъж отново в душата ми проблясват непознати цветове.

Знам, че се стремя да бъда добър човек. Вярвам в любовта. Наслаждавам се на красотата. Обичам да създавам. Понякога съм наистина самотна. Но за кратко.

Вашият сборник с разкази “Десет женски изневери” бе представен официално през ноември. Какво ви провокира да напишете тази книга?

Фалшът във връзките. Не ми харесва, че днес наричаме „любов“ едни такива отношения, за които се е трудил само умът, а сърцето е мълчало през цялото време.

Не просто не ми харесва, смятам, че е вредно за всички нас да не чуваме сърцето и душата. Тогава сме празни, не особено щастливи, а дори не можем да посочим защо. Когато твърде дълго не чуваш сърцето си, спираш да говориш езика му.

От къде идваше вдъхновението ви за тези така ярки десет женски образа?

От света около мен, от жените, които познавам. От жените, които съм! Аз съм доста жени наведнъж.

Как мислите, че се отразяват на любовта и връзките между хората технологиите и всички канали за комуникация, с които нашите модерни времена изобилстват?

Не смятам, че технологиите са проблем. Проблем е нашето отношение към тях. В момента сякаш ги ползваме, за да се отдалечим още повече един от друг. Въпреки че би трябвало да улесняват комуникацията ни, се случва точно обратното – тя се затруднява. Е, лесно е да разменим две-три клюки, но се затруднява по-дълбокото общуване, разговорите по важните теми.

Според вас изневярата способна ли е да “спаси” една любов?

Теоретично смятам, че всичко е възможно. Но не съм била свидетел на подобно чудо! По-често виждам как хората искат да си простят, искат да започнат на чисто, дори се лъжат, че са си простили. Но като прекараш малко повече време в компанията им, започваш да се чувстваш като на разходка сред руини.

Какъв е според вас животът след изневярата? Ако тя е големият взрив в една връзка, какво се случва след нея?

Колкото са връзките, толкова са и вариантите. Смятам, че най-добрият път е да бъдем честни. Най-вече към себе си, а после и към партньора. Този път ще ни отведе до по-добър живот.

Как според вас приемат мъжете изневярата? Дали някой от двата пола е по-склонен към подобно нарушаване на доверието.

Изневярата е симптом. Така мисля. Тя не е проблем, а признак, че има проблем. Мъжете много често се крият зад едни универсални оправдания, базирани на спецификата на мъжкия пол. За мен това са глупости. Мъжът, който обича (и е сравнително здрав психически), не изневерява – нито когато е пиян, нито когато срещне някоя „страшна мацка“.

Какво е мнението ви за полигамните отношения?

Още един опит да напъхаме изневярата в някакъв приемлив костюм, да ѝ закачим надпис „нормално“. Днес много неща станаха модерни, следователно – нормални. Това не е вярно, просто не обичаме истината.
Мнението ми за полигамните отношения е, че се градят от нещастни хора.

Какви са бъдещите проекти, които можем да очакваме от вас?

Имам желание да разкажа за един много, много лош човек, който попада в капана на доброто.

Какво е вашето пожелание в духа на началото на годината към читателите ви?

Започнете да вървите назад – обратно към себе си. Без страх и без очаквания. Мисля, че ще стигнете доста далеч.