Когато видях във фейсбук предложение от една съседка за сформиране на литературен клуб, окото ми не мигна да се запиша. Никога не съм членувала в подобен нещо, но пък винаги ми е било интересно какво ли ще е, особено след като прочетох “Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” (роман, който препоръчвам на всички).
Както много пъти се случва в живота, щом искаш нещо, съдбата в някакъв момент ти го предлага.
Докато смело заявявах желанието си за членство и обяснявах (на английски), че имам завършен бакалавър по Книгоиздаване* и книгите винаги са били важна част от ежедневието ми, осъзнах, че в този клуб всички ще са датчани и ще се говори на датски.
И за момент се спрях. Дали ще мога да се справя?
За почти двете си години в Дания се убедих, че тук всички говорят английски, особено в столицата, Копенхаген. От касиерката в магазина, през държавните служители и водопроводчиците, до боклукчията. Това създава изключително удобство да потънеш в комфорта на англоговорящите и да не си даваш изобщо зор да учиш така трудния датски.
Всъщност, този език няма кой знае колко богат речников фонд, нито пък е труден като руския с неговите падежи, но произношението е кошмар (особено за нас, свикнали с твърди и сонорни звуци и най-малкото да произнасяме всички букви от думата и изобщо всички думи в изречението).
Откакто съм тук (почти две години) се старая да уча езика и мога да споделя, че с писането и четенето се справям в пъти по-добре, отколкото с говоренето и разбирането.
Точно затова реших да скоча с двата крака в този датски литературен клуб и да се изложа изцяло на речта на местните. Вярвам, че само така бих имала успех в овладяването на датския.
И ето ме мен, прясно записана в скромната ни група от 10 литературни ентусиастки.
Първата среща на клуба се провали буквално в последния момент, когато аз вече бях тръгнала към мястото на срещата с бутилка вино под мишница и чиния кофти получили се домашни бисквити.
Един го задържали на работа, друг бил болен, трети пък детето му нещо си и така, докато стана безпредметно да се срещаме само двама души.
Определихме нова среща на клуба и когато времето за нея дойде, аз имах още по-лошо получили се бисквити (кой би ми повярвал, че по принцип готвя много добре…) и дълбоко притеснение, че всичко е една грешка и нямам никаква работа в подобен клуб, за да кимам само с глава без да разбирам нищо.
Противно на очакванията ми обаче, срещата протече чудесно и още повече, че аз разбирах едни прилични 50% от разговора! Разбира се, когато представях себе си и любимите си книги, успях да кажа едва няколко изречения на датски, но пък останалите бяха прекрасно мили, окуражаващи и разбрани към мен.
Попитаха ме за книги от моята страна, които евентуално да включим към програмата за четене на клуба. Аз представих Георги Господинов, който има няколко романа преведи на датски, благодарение на една луда датска леля – Хеле Далгор, решила още на младини, че иска да изучава езика ни и ето я сега, единствената жива датска преводачка от български.
Тръгнах си от първата среща на литературния ни клуб щастлива, доволна от себе си и убедена, че тая работа с ученето на датски ще я бъде.
Сега пред мен стои предизвикателство от 136 стр. съвременна датска проза или иначе казано – книгата на Олга Раун “De ansatte”.
Издаден тази година, романът все още няма превод на английски, но девойката от клуба, която е запозната книгата, ме убеди, че се чете лесно, няма сложни термини и да не се притеснявам.
За мое огромно удоволствие в Дания почти всички книги се издават в хартиен, електронен и аудио формат.
Обещавам да направя кратко ревю на първата си прочетена книга на датски и току виж след някоя друга година я има и на български в книжарниците у нас.
*Книгоиздаване във ФЖМК на СУ
Vita Morena 