От известно време в главата ми се върти едно любимо на много поколения детско стихотворение. Ще го цитирам по памет:
-Бабо Мравке, где така?
-Тичам, Щурчо, за храна.
А пък ти къде със таз гадулка?
– Днес Калинката е булка,
та съм канен на свирня.
-А когато сняг забръска,
Що ще чиниш ти зимъска?
-Ще поискам срам не срам,
аз от твойто житце сбрано.
-Аз пък няма да ти дам,
гиди дърти мързелан!
Много свидни спомени ми навява това стихотворение, връща ме към безгрижните и безоблачни детски дни. Едва ли има дете, което да не е чувало „Щурец и Мравка”. Майки и бащи, баби и дядовци са го чели или рецитирали край бебешките люлки, пък и после, когато децата им са проходили, проговорили и поотраснали. Дотук добре, много добре.
Но в същото време, припомняйки си стихотворението, бях обхванат от неясно съмнение, на подсъзнателно ниво усещах, че нещо не е наред. Докато в един момент прозрях какво ме е притеснявало.
Това стихотворение неволно насажда у подрастващите негативно отношение към изкуството. Далече съм от мисълта, че с всички е било така. Но я си припомнете народната мъдрост „Цигулар къща не храни”! Излиза, че нашият народ /или поне част от него/ гледа на изкуството „отвисоко”.
Добре, щурецът ще захвърли гадулката и ще хукне да събира храна за зимата, пък Калинката да се жени както иска. Без музика. Без веселие. И без хоро и танци, защото в същото време призвания да свири и да създава настроение, ще уйдисва на мравката.
Какви следва да са поуките от иначе прекрасното детско стихотворение „Щурец и Мравка”?
Можем ли да си представим живота си без музика, без театър и кино, без книги? Едва ли. Но за съжаление, виждам напоследък, че все повече хора, особено млади и тийнейджъри, нямат други интереси, освен да блъскат денонощно с палци незнайно какво по телефоните си. И ако на някого от тях кръгозорът случайно се разшири, то, недай Боже, най-вероятно ще е в посока на чалга, наркотици и алкохол.
Може би някой ще попита дали имам доказателства за негативизма, който „Щурец и Мравка”, както и бабешкото „Цигулар къща не храни” насаждат?
Имам.
По желание на съдбата съм актьор. През втората половина на 60-те години на миналия век бях на работа по разпределение в Благоевградския драматичен театър.
Спомням си, един следобед бързах с колата си от София за Благоевград, за да стигна навреме за вечерното представление, в което участвах. На разклона за Рилския манастир вдигна ръка стопаджия и аз го взех. Беше от Благоевград. По едно време ме попита къде работя. В театъра, актьор съм.
Тъй ли, възкликна той, я кажи нещо смешно! А на мене ми стана тъжно. Добре, ти вечер играеш у театъро, ама иначе къде работиш, откъде си получаваш заплатата, пита той.
Тези думи никога няма да ги забравя. А дали прекалено много са му чели стихотворението, без да му обясняват, че това е само приказка и дали това е допринело нещо за изграждане на мнението му, което всъщност е мнение на немалко хора, не зная.
Но човекът съвсем недвусмислено ми каза, че според него да играеш в театъра, да свириш на някакъв инструмент, да пишеш книги и пр., това не е работа, а мързел. Работа е само да копаш.
А вие, майки и бащи, баби и дядовци, когато четете на дечицата си „Щурец и Мравка”, намерете начин да им обясните, че това е само приказка и че в живота не бива да бъде така.
Прочее: „Где така, Бабо Мравке?!”
Автор: Петък Дончев
Още от същия автор:
Vita Morena 
Pingback: Подводни камъни – Vita Morena