Нямаш нужда от фотошоп, а от правилната процедура за лице

Кожата е най-големият орган в тялото, а отделно на това е кристално ясно огледало за всичко, което не ни е наред. Без значение дали става дума за физически или ментални проблеми, всичко се изписва върху лицето ни.

И тъй като няма как да водим винаги безоблачен и прекрасен живот, а всеки има своите по-тежки периоди, е нужно да се грижим по правилния (и качествен) начин за кожата си.

Един от най-ефикасните начини да поддържате лицето свежо и здраво са козметичните процедури. С развитието на технологиите се предлагат все по-добри, безболезнени и буквално чудодейни терапии и днес ще ви разкажа малко за поредната такава.

Става дума за Dermalinfusion, която е патентована технология за лице и тяло, като също така е първата и единствена терапевтична система с моментален и дълготраен ефект.

Неинвазивната 3в1 технология светкавично регенерира и ремоделира кожата от главата до петите. Едновременно ексфолира, почиства в дълбочина порите, вливайки в кожата специално разработени, обогатени с мощни антиоксиданти, витамини и ценни хранителни съставки серуми.

Подходяща е за всеки тип кожа без да е необходим възстановителен период. Терапията е отличен избор както за лице – включително деликатните зони на устните и очите, така и за увредената от слънцето кожа в областта на шията и деколтето.

Изключително ефективна е при стрии на корема или гърдите, при акне на гърба или за изравняване на грубата и неравна кожа. Подмладява и хидратира сухата и напукана кожа на ръцете и краката.

***

През декември технологията беше презентирана в столичната естетична клиника Jewel Skin от Мила Дишлиева – представител на Global Aestetics, вносител на технологията за България. Блогърката Блaгомира Василева първа изпробва терапията като модел на тренера Мария Кръстева, която демонстрира пред гостите на събитието тройното и незабавно действие на системата.

„Тази усъвършенствана трифазова технология съчетава последно поколение дермабразио, което много нежно и деликатно ексфолира кожата, като отстранява мъртви клетки, бактерии и замърсявания. Всичко се случва едновременно – ексфолиране, екстракция и инфузия. Микроциркулацията е подобрена, кожата е  почистена в дълбочина и точно в този момент се вливат мощни антиоксиданти и ценни нутриградиенти.

Терапевтично терапията повлиява дори резистентното акне, хиперпигментирана, дехидратирана и увредена от слънцето кожа. Провокирана е  стимулацията на колаген и дермата е ремоделирана, бръчиците и фините линии са загладени. Използвайки системата Dermalinfusion BODY можем да третираме и сухата, груба и хиперпигментирана кожа на ръцете, краката, гърба и гърдите. Dermalinfusion е най-добрият избор за подмладяване и поддържане на здравословен сияен блясък. Всяка терапия може да бъде адаптирана към  индивидуалните нужди на кожата.“, обясни Росен Иванов, собственик на Global Aestetics.

 Мулти-корекционно и универсално действие

В резултат на терапевтичното действие на Dermalinfusiоn кожата увеличава обема си до 70% непосредствено и до 72 часа от процедурата, защото директно и пълноценно поема серумите след ексфолирането, когато е най-пропусклива. Екстракционният аспект на действие е изключително ефективен, тъй като премахва от кожата бактерии (бактерията, причиняваща акне), замърсявания, свободни радикали, които причиняват стареене и разширени пори.

За разлика от традиционните процедури за лице, Dermalinfusion може да се прилага ежеседмично. И тъй като разполага със адаптируеми серуми и всяка сесия може да бъде различна, за да отговори на нуждите на кожата във всеки различен момент. Най-голямото предимство на технологията е, че действа на кожата мулти-корекционно. Може да коригира различни проблеми едновременно – да изглади линиите и бръчиците, да стимулира производството на колаген, да премахне пигментацията и сухотата, да заличи белези и акне.

Резултатът е ревитализирана, копринено гладка като стъкло кожа, озарена с най-свежия тен. Още след първата процедура са премахнати черните точки под повърхността на кожата. А серия от 4 до 6 процедури ще ускори съживяването, изчистването и подмладяването на кожата.

Реклама

Ние сме жени от различни вселени

Много харесвам шоуто на Елън Дедженеръс и редовно гледам епизоди от него в ютуб. Това ми е дозата добро настроение, която мога да получа бързо, лесно и на практика безплатно.

Вчера попаднах на клип от скорошното гостуване на Дженифър Анистън при нея. Джен, която за мен завинаги ще си остане Рейчъл от “Приятели”, може би защото всичките ѝ роли след това са досущ като тази в сериала (за да съм честна обаче, ще изключа филма Cake, където показва страхотна игра. Ако по-често правеше подобни роли, може би щеше да има вече един Оскар, ама нейсе).

Та, Елън и Дженифър, които от години са в добри приятелски отношения, си говореха сладко за нещата от живота и по-точно как Джен скоро ще навърши 50 години и уау, колко добре изглеждала!

И тук се замислих… Да, наистина Анистън е в топ форма и така, като я гледам от екрана, не бих ѝ дала 50 години. Но също така, не очаквам и да е иначе.

Искам да кажа, че ми е изключително трудно да приема да се хвалят холивудски актриси, модели и сие, че изглеждат страхотно за годините си и младеят с по едно-две десетилетия.

Ами, как да е иначе!?

Особено когато става дума за модели, на тях това е им е работата – да изглеждат перфектно! Без значение дали става дума за нимфите на Victoria’s Secret или плюс-сайз модели, всички те инвестират безобразни количества финансови средства, време и лични усилия в това да нямат косми, бръчки, разширени пори, черни точки и целулит. И в това е чудесно, но както казах – това им е част от професията.

Относно актрисите и в частност Джен Анистън – какво да ѝ пречи да изглежда добре?

Не искам да бъда погрешно разбрана, но съм сигурна и че много жени ще се съгласят с мен:

Първо – тялото на Джен никога не е минавало през бременността. Колкото и леко да минат 9-те месеца износване на бебе (аз съм такъв пример), все пак дават отражение, особено пък върху психиката.

Второ – тя има чудесни ресурси, които да вложи в здравето и външния си вид. Може да си позволи лични инструктори, личен готвач, личен асистент и каквито още пожелае хора, на които ще им се плаща за това тя да изглежда по възможно най-добрия начин.

Трето – никой не се явява в една от най-гледаните шоу програми с мазна коса, подпухнали очи и анцуг. Минаваш най-малкото през грим и прическа, а отделно обличаш чисто нови дрехи и обувки, с които да обереш овациите. След това стоиш на диван за половин-един час, говориш, усмихваш се и после шофьорът ти те откарва вкъщи или закъдето си тръгнал.

Мога да изброя и още неща, но мисля, че илюстрирах достатъчно добре идеята си.

Искам да чувам комплименти към жени от живия живот! Тези, които се надпреварват ежедневно с часовника, за да успеят да изпълнят професионалните си И битови задължения, да намерят време за близки и приятели, едновременно с това да са добре хидратирани и прилично гримирани, а за капак да бъдат и социално адекватни.

Или иначе казано, като чуят коментар “какво ти е, да не си болна?!”, само защото днес не са имали време за спирала, червило и руж, да не избухнат с викове, а кротко да се усмихнат и да кажат “не, всичко е наред”.

И аз искам да съм сияеща, кръшна и стилна, да се оглеждам в отражението си доволно и да си казвам „каква жена си само!“, а околните да ми обясняват колко е чудесно и похвално, че се справям с кариерата си така добре и същевременно приличам на богиня, НО просто не винаги се получава.

Има и дни с тъмни кръгове под очите, кофти коса и липса на всякакво желание за токчета и маникюр. Има и такива месеци.

Не трябва да се поддаваме на внушенията, че щом не изглеждаме толкова добре, колкото холивудските си набори, значи не правим нещо както трябва. Самата аз периодично попадам в подобен капан на нереалистични очаквания към себе си, именно защото се сравнявам с жени, с които ни делят вселени.

И без да звуча негативно, но всеки човек има своите кофти периоди. Както Синди Крауфорд беше казала преди години „И аз не се будя всеки ден, изглеждайки така“. 

Изживей зимата на 100%

Зимата колкото е уютен сезон за гушкане вкъщи и греяно вино, толкова е и на спорт и забавления на открито. Ски, сноуборд, кънки на лед и правене на ангелчета в снега – избор много, само желание да има.

За активните скиори/сноубордисти пистите в България са добре познати, но за останалите, които са все още се ориентират в обстановката, ще дам някои предложения къде могат да отидат.

Скиори и сноубордисти с афинитет към фристайл каране, нека се отправят към Осогово, където има зимен парк с писти както за опитни в спорта, така и за начинаещи.

Друга супер дестинация е Белица, близо до Благоевград, където има избор от ски писти предлагат с различни нива на трудност.

В местността Узана е пистата „Завоя“, която вярна на името си, предлага завой след завой, а в местността Беклемето до Троян има отново супер писти с удобни влекове.

Лично аз харесвам ски спорта, но рядко имам времето и парите, затова се задоволявам (и доста забавлявам) с кънки на лед. Почти всеки по-голям град в страната предлага ледена пързалка, като на някои места като Зимния дворец в София има и закрити помещения за кънки на лед.

Освен това наскоро отвори врати и първият български спортен център за ски и сноуборд на закрито – Carve Indoor Ski, Board & Bar.  

След зимен ден навън можете да тествате релаксация в солна стая или солена сауна. Подобни глезотийки за тялото и душата има в София, Варна, Бургас и Пловдив, със сигурност и на още места, трябва само да потърсите най-близкото и изгодно до вас.

И като споменах изгодно, няма как да не спомена MultiSport картите, които помагат да получите опция за страхотно разнообразие активности – от ски и сноуборд, през плуване, пилатес, йога, танци и още много, много.

Подозирам, че може би вече сте запознати с тези карти, но ако не сте, нека първо кажа, че те се осигуряват от работодателя като бонус за неговите служители.

Интереното се, че работодателите имат три опции за договаряне условията на MultiSport карти за подчинените си – първият е да заплатят 100% от стойността на картата, вторият е да покрият 50% от нея, а третият вариант е служителят да си я заплати изцяло сам.

Моето мнение е, че работодатели, които предлагат опция за MultiSport карта, показват наистина някакво позитивно отношение към служителите. Досега не съм срещала някой, който да не е доволен от MultiSport картата си, така че попитайте мениджъри и шефове за тази придобивка, ако все още я нямате.

И да се надяваме, че около Коледа наистина се случват чудеса и ще развържат кесията за малко допълнителни работни придобивки 🙂

Нова порция книги

От вчера – 11 декември, вторник, до 16-и неделя в НДК се провежда традиционния предколеден Софийски международен панаир на книгата.

В Двореца на културата ви очакват повече от 160 щанда и стотици хиляди печатни издания от всякакъв характер – книги, атласи, енциклопедии и какво ли още не.

Изборът е главозамайващ, всеки ще намери нещо за себе си, както и за подаръци за близки и приятели, защото едно от най-приятните неща, които можеш да подариш, е книга.

Ще си позволя да ви представя само някои от най-новите заглавия на книжния пазар у нас и да ви посъветвам да отидете до панаира, да разгледате и да се приберете с книга (а може и повече) вкъщи, като това ще обогати не само дома ви, но и самите вас 🙂

„Танцьорката от Париж“ автор Анабел Абс, издателство „Емас“

След като ни срещна отблизо с възхода на хотел „Захер“, с пламъка на семейство Шагал, този декември популярната Колекция „Музи“ на издателство „Емас“ „приютява“ и вълнуващата история на дъщерята на Джеймс Джойс – Лучия.

Тя расте сред най-великите представители на парижката бохема и жадува да намери своето място в живота, място, където няма да е дъщерята на Джойс, а тя, Лучия. И младото момиче намира призвание в модерния танц, ставайки една от най-аплодираните танцьорки в този преситен от изкуство град. Но успехът на Лучия не е причина за гордост на родителите ѝ. 

Не само майката Нора, носеща все още тесногръдието на ирландската провинциалистка, спъва развитието ѝ, но и нейният баща – самият той пионер на литературния модернизъм – наблюдава успеха на дъщеря си с голяма доза скепсис. 

Колкото и модерен да е в своето творчество, геният показва своите жестоки граници в живота…

Авторката Анабел Абс (род. 1964 г.) завършва английска литература и ръководи голяма маркетингова агенция, преди да се посвети на литературата.

Първите ѝ къси разкази са посрещнати изключително благосклонно от критиката.

Дебютният ѝ роман „Танцьорката от Париж“ бива отличен с редица литературни награди.

Живее в Лондон и Съсекс със съпруга и четирите си деца.

 

„Разплата“ автор Джон Гришам, издателство „Обсидиан“

Октомври 1946 г. Клантън в щата Мисисипи.

Пийт Банинг е любимецът на Клантън – легендарен герой от Втората световна война и глава на уважавано фермерско семейство. Една сутрин той става рано, отива в методистката църква и хладнокръвно застрелва своя пастор и приятел Декстър Бел.

Убийството на обичания от всички свещеник е шокиращо и много озадачаващо, но още по-озадачаващ е единственият коментар на Пийт пред шерифа, съдебните заседатели и семейството му: „Нямам какво да кажа“. Той не се бои от смъртта и е решен да отнесе в гроба мотива за престъплението си.

В тази сага за любов и война Джон Гришам ни повежда на невероятно пътешествие от расово разделения щат Мисисипи до джунглите на Филипините, от пълна с тайни лудница до съда, където адвокатът на Пийт отчаяно се опитва да го спаси от екзекуция.

В „Разплата“ Гришам руши правилата на съдебния трилър, създадени от самия него. Тази забележителна сага за любовта и войната разкрива как се става герой, как се става злодей и колко тънка може да бъде границата между двете.  

„Макбет“ автор Ю Несбьо, издателство „Емас“

Макбет в прочита на Несбьо живее в безименен град. Градът напомня Берген и Глазгоу, а отчасти и Манхатън от седемдесетте години.

В този безименен град властват наркобарони, корупция на високо ниво и безперспективност. Онези, които дърпат конците, са в престъпни връзки с ръководните кадри в полицейското управление. Там работи и Макбет.

Движещият фактор в живота на Макбет е жена.

По-възрастна от Макбет, неговата любима Лейди – собственичка на казино и бивша проститутка – е по-силната от двамата. Преживяла редица житейски перипетии, тя е тласкана от потребността най-сетне да си извоюва името на уважавана дама, която никой вече да не може да тъпче. Водена от бизнес интересите си, тя съзира редица икономически облаги, ако успее да намърда Макбет на директорския стол в полицията.

Конкретно за творческия процес Несбьо споделя следното:

Държах да разкажа тази история със собствен маниер и затова първото, което направих, беше да оголя рамковата конструкция, смъквайки от нея Шекспировата поезия.

Онова, което го впечатлява особено, е, че в тази Шекспирова драма не всичко е идеално.

Читателят не остава с чувството, че всичко се връзва и е перфектно подредено. Но навярно именно това упражнява толкова силно въздействие – независимо дали става въпрос за кино, литература, или музика: леко странното. Онова, което ти боде очите, което дразни слуха ти. И което същевременно е великолепно, завладяващо и потресаващо…

Едва след като написал криминален римейк на великата трагедия на Шекспир, Ю Несбьо прозрял величието на легендарния драматург:

Непрекъснато имах чувството, че в повествованието на моя „Макбет“ нещо куца, ала всеки път, когато променях нещо в конструкцията, тя рухваше. Постепенно разбрах, че „Макбет“ просто трябва да накуцва; че именно недоизясненото, онова, което дава възможност за свободно тълкуване, ни очарова толкова силно в тази велика пиеса. „Макбет“ съвсем не случайно е класика. Да, нещо куца. Но куца точно както трябва.

Макар „Макбет“ да се смята за една от най-кървавите Шекспирови пиеси, според Несбьо любовта е централна тема. Лейди и Макбет си остават влюбени – въпреки зловещите престъпления, които извършват заедно, и въпреки драматичните епизоди в отношенията им.

У всеки от нас дреме един потенциален убиец, който може да се събуди, ако се поддадем на низките си инстинкти – обобщава Несбьо.

2019: живот в розово

Традиционно в края на едната година Pantone обявяват кой ще е тематичният цвят за следващата.

За 2018 това беше ултра виолетово – цвят, подчинен на Космоса и откривателския дух, както от компанията сами обявиха.

2019 пък ще е подвластна на розовото и по-точно в нюанса му living coral (от англ. „жив/живеещ корал“)

За този цвят от Pantone обясняват, че символизира оптимизма и вродената ни нужна от радост и щастливи емоции.

Кораловото розово ознаменува безгрижната страна на живота, стремежът към безметежни летни дни и безгрижие.

Е, мога да кажа, че всичко това звучи прекрасно и нямам нищо против 2019 да мине под знака на толкова красив и обещаващ притяни емоции цвят 🙂

Литературен клуб в Копенхаген: първи впечатления

Когато видях във фейсбук предложение от една съседка за сформиране на литературен клуб, окото ми не мигна да се запиша. Никога не съм членувала в подобен нещо, но пък винаги ми е било интересно какво ли ще е, особено след като прочетох “Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” (роман, който препоръчвам на всички).

Както много пъти се случва в живота, щом искаш нещо, съдбата в някакъв момент ти го предлага.

Докато смело заявявах желанието си за членство и обяснявах (на английски), че имам завършен бакалавър по Книгоиздаване* и книгите винаги са били важна част от ежедневието ми, осъзнах, че в този клуб всички ще са датчани и ще се говори на датски.

И за момент се спрях. Дали ще мога да се справя?

За почти двете си години в Дания се убедих, че тук всички говорят английски, особено в столицата, Копенхаген. От касиерката в магазина, през държавните служители и водопроводчиците, до боклукчията. Това създава изключително удобство да потънеш в комфорта на англоговорящите и да не си даваш изобщо зор да учиш така трудния датски.

Всъщност, този език няма кой знае колко богат речников фонд, нито пък е труден като руския с неговите падежи, но произношението е кошмар (особено за нас, свикнали с твърди и сонорни звуци и най-малкото да произнасяме всички букви от думата и изобщо всички думи в изречението).

Откакто съм тук (почти две години) се старая да уча езика и мога да споделя, че с писането и четенето се справям в пъти по-добре, отколкото с говоренето и разбирането.

Точно затова реших да скоча с двата крака в този датски литературен клуб и да се изложа изцяло на речта на местните. Вярвам, че само така бих имала успех в овладяването на датския.

И ето ме мен, прясно записана в скромната ни група от 10 литературни ентусиастки.

Първата среща на клуба се провали буквално в последния момент, когато аз вече бях тръгнала към мястото на срещата с бутилка вино под мишница и чиния кофти получили се домашни бисквити.

Един го задържали на работа, друг бил болен, трети пък детето му нещо си и така, докато стана безпредметно да се срещаме само двама души.

Определихме нова среща на клуба и когато времето за нея дойде, аз имах още по-лошо получили се бисквити (кой би ми повярвал, че по принцип готвя много добре…) и дълбоко притеснение, че всичко е една грешка и нямам никаква работа в подобен клуб, за да кимам само с глава без да разбирам нищо.

Противно на очакванията ми обаче, срещата протече чудесно и още повече, че аз разбирах едни прилични 50% от разговора! Разбира се, когато представях себе си и любимите си книги, успях да кажа едва няколко изречения на датски, но пък останалите бяха прекрасно мили, окуражаващи и разбрани към мен.

Попитаха ме за книги от моята страна, които евентуално да включим към програмата за четене на клуба. Аз представих Георги Господинов, който има няколко романа преведи на датски, благодарение на една луда датска леля – Хеле Далгор, решила още на младини, че иска да изучава езика ни и ето я сега, единствената жива датска преводачка от български.

Тръгнах си от първата среща на литературния ни клуб щастлива, доволна от себе си и убедена, че тая работа с ученето на датски ще я бъде.

Сега пред мен стои предизвикателство от 136 стр. съвременна датска проза или иначе казано – книгата на Олга Раун “De ansatte”.

Издаден тази година, романът все още няма превод на английски, но девойката от клуба, която е запозната книгата, ме убеди, че се чете лесно, няма сложни термини и да не се притеснявам.

За мое огромно удоволствие в Дания почти всички книги се издават в хартиен, електронен и аудио формат.

Обещавам да направя кратко ревю на първата си прочетена книга на датски и току виж след някоя друга година я има и на български в книжарниците у нас.

*Книгоиздаване във ФЖМК на СУ

Едно мнение, което никого не задължава

От известно време в главата ми се върти едно любимо на много поколения детско стихотворение. Ще го цитирам по памет:

-Бабо Мравке, где така?

-Тичам, Щурчо, за храна.
А пък ти къде със таз гадулка?

– Днес Калинката е булка,
та съм канен на свирня.

-А когато сняг забръска,
Що ще чиниш ти зимъска?

-Ще поискам срам не срам,
аз от твойто житце сбрано.

-Аз пък няма да ти дам,
гиди дърти мързелан!

Много свидни спомени ми навява това стихотворение, връща ме към безгрижните и безоблачни детски дни. Едва ли има дете, което да не е чувало „Щурец и Мравка”. Майки и бащи, баби и дядовци са го чели или рецитирали край бебешките люлки, пък и после, когато децата им са проходили, проговорили и поотраснали. Дотук добре, много добре.

Но в същото време, припомняйки си стихотворението, бях обхванат от неясно съмнение, на подсъзнателно ниво усещах, че нещо не е наред. Докато в един момент прозрях какво ме е притеснявало.

Това стихотворение неволно насажда у подрастващите негативно отношение към изкуството. Далече съм от мисълта, че с всички е било така. Но я си припомнете народната мъдрост „Цигулар къща не храни”! Излиза, че нашият народ /или поне част от него/ гледа на изкуството „отвисоко”.

Добре, щурецът ще захвърли гадулката и ще хукне да събира храна за зимата, пък Калинката да се жени както иска. Без музика. Без веселие. И без хоро и танци, защото в същото време призвания да свири и да създава настроение, ще уйдисва на мравката.

Какви следва да са поуките от иначе прекрасното детско стихотворение „Щурец и Мравка”?

Можем ли да си представим живота си без музика, без театър и кино, без книги? Едва ли. Но за съжаление, виждам напоследък, че все повече хора, особено млади и тийнейджъри, нямат други интереси, освен да блъскат денонощно с палци незнайно какво по телефоните си. И ако на някого от тях кръгозорът случайно се разшири, то, недай Боже, най-вероятно ще е в посока на чалга, наркотици и алкохол.

Може би някой ще попита дали имам доказателства за негативизма, който „Щурец и Мравка”, както и бабешкото „Цигулар къща не храни” насаждат?

Имам.

По желание на съдбата съм актьор. През втората половина на 60-те години на миналия век бях на работа по разпределение в Благоевградския драматичен театър.
Спомням си, един следобед бързах с колата си от София за Благоевград, за да стигна навреме за вечерното представление, в което участвах. На разклона за Рилския манастир вдигна ръка стопаджия и аз го взех. Беше от Благоевград. По едно време ме попита къде работя. В театъра, актьор съм.

Тъй ли, възкликна той, я кажи нещо смешно! А на мене ми стана тъжно. Добре, ти вечер играеш у театъро, ама иначе къде работиш, откъде си получаваш заплатата, пита той.

Тези думи никога няма да ги забравя. А дали прекалено много са му чели стихотворението, без да му обясняват, че това е само приказка и дали това е допринело нещо за изграждане на мнението му, което всъщност е мнение на немалко хора, не зная.

Но човекът съвсем недвусмислено ми каза, че според него да играеш в театъра, да свириш на някакъв инструмент, да пишеш книги и пр., това не е работа, а мързел. Работа е само да копаш.

А вие, майки и бащи, баби и дядовци, когато четете на дечицата си „Щурец и Мравка”, намерете начин да им обясните, че това е само приказка и че в живота не бива да бъде така.

Прочее: „Где така, Бабо Мравке?!”

Автор: Петък Дончев

Още от същия автор:

По телефона

Как бях цар за една нощ

Сегедински гулаш

Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта

Пет нови книги, заслужаващи внимание

Който следи Вита Морена, знае, че обичам да давам гласност на новите книги на българския пазар, които са привлякли вниманието ми.

Вярвам, че всеки човек, колкото и да си мисли, че няма време за четене, ще се убеди колко греши, ако попадне на правилната за него книга. Затова и трябва да се знае какво прекрасно разнообразие от четива изобилства в българските книжарници.

Днес съм ви подготвила новата порция добри* книги.

„Десет женски изневери“, автор Катя Антонова, изд. „Будлея“

Читателят ще открие историите на десет жени, в чиито живот присъства изневярата – тема табу за много хора. Книгата разкрива различна гледна точка към интимните взаимоотношения в една двойка и към любовта като цяло. В сърцата на героините има място за онези истински дълбоки чувства, които често пъти поставяме на последно място в битието си и които по памет наричаме „любов“. Това са разкази, които плачат, смеят се, обичат.

“Този псевдоморал ме тревожи – днес ние не сме честни по отношение на чувствата си, по отношение на сърцата си. Чрез тези десет разказа бих искала да обърна внимание не толкова на изневярата, колкото на причините, водещи до нея. А в повечето случаи това е липсата на любов. Така че „Десет женски изневери“ не е превенция на изневярата, а подкрепа на любовта.” споделя авторката

Катя Антонова е родена в София през 1982 г. Писането е основното ѝ професионално занимание. 

Редактор на „Десет женски изневери“ е Габриела Кожухарова, а графичното оформление е дело на Евгения Николова.

„Оттатък рая“ автор Сали Кослоу, изд. „СофтПрес“

Бурната пагубна любов между Франсис Скот Фицджералд и съпругата му Зелда е обезсмъртена в стотици хиляди статии, филми и романи. Въпреки всички възходи и падения на връзката им, въпреки нанесените обиди и рани, двамата така и не се развеждат, дори са погребани заедно.

Но Франсис Скот Фицджералд издъхва в ръцете на друга жена – жена, чието изпълнено със сенки минало и внимателно изграден публичен образ ни карат да се зачудим дали самата тя не е излязла от страниците на „Великият Гетсби“.

„Оттатък рая“ ни отвежда в Холивуд, който упорито отказва да се предаде на Депресията и да угаси светлините. Въпреки отчаянието и икономическия крах, хората продължават да ходят на кино – именно големият екран им дава мечти и надежда, обещава им, че ги очаква по-добро бъдеще. Холивуд е създаден да се преструва, а Америка продължава да е страната на неограничените възможности.

Най-подходящото място за човек като Шийла Греъм. Младата журналистка води рубрика за светска хроника и макар безкомпромисно да разкрива тайните на другите, ревностно пази своите. Никой не бива да узнава, че зад бляскавата фасада се крие нищета и детство, преминало в най-пропадналите гета на Лондон. Благодарение на острото си перо Шийла се озовава в кръга на големите холивудски знаменитости и интелектуалци на своето време, а в една съдбовна вечер се запознава и с Франсис С. Фицджералд.

Шийла Греъм

Прочутият някога писател е в залеза на кариерата и дните си, но все още притежава достатъчно чар, за да привлече вниманието на Шийла.

Скандални (тя е разведена, той все още е женен за Зелда, която прекарва дните си в психиатрична клиника), красиви и прокълнати от призраците на миналото, двамата са идеалната двойка – той цени интелекта, куража и красотата ѝ. Тя се възхищава на огромния му литературен талант, запленена е от дълбочината на чувствата му и има силата да се справи с проблемите и изблиците му на ярост.

Въпреки че през целия си живот е смятал работата в киното за унизителна, подгонен от дълговете, през 1937 година Фицджералд сключва сделка с „Метро-Голдуин-Майер“ и се мести в Холивуд, където получава най-големия хонорар за цялата си кариера. Работи над различни сценарии. Запознати твърдят, че пише част от диалозите за „Отнесени от вихъра“, но те остават неизползвани. Завършва само един сценарий, базиран на едноименния роман на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (1938).

Същата година пише до дъщеря си:

„Това, което правя тук, е последно уморено усилие на човек, който някога се е занимавал с по-стойностни неща и се е справял много по-добре“.

Скоро след това е уволнен от студиото за непродуктивност.

Следват години, в които Франсис живее на диета от джин и сладкиши, писма с откази и пропаднали договори за книги и филмови сценарии. И с Шийла. Любовта помежду им е противоречива, но и достатъчно дълбока, за да даде сили на Фицджералд за един последен романс и един последен роман…

Сали Кослоу е автор на няколко романа, преподавател по творческо писане в реномирания колеж „Сара Лорънс“ и в New York Writer’s Workshop.

Публикувала е статии и есета в различни престижни издания, сред които The New York Times, и е била гост лектор в Йейл, Колумбийския университет, Нюйоркския университет и др. Заглавието на романа „Оттатък рая“ (Another Side of Paradise) е вдъхновено от първия роман на Ф. С. Фицджералд „Отсам рая“ (This Side of Paradise).

„Минало време“ автор Лий Чайлд, издателство „Обсидиан“

Ричър отново e на път. Пак на автостоп. Решил е да прекоси Америка от Мейн до Калифорния. Но не стига далече. На един кръстопът в Нова Англия той вижда табела към място, където никога не е бил – родния град  на баща му. И Ричър се отклонява от маршрута си.

По същото време и на същото място двама млади канадци са принудени да прекъснат пътуването си. Тръгнали са за Ню Йорк да продадат нещо много ценно, но колата им се поврежда и те се озовават в мотел насред пустошта. Мотелът изглежда странно, но те няма къде другаде да се подслонят.

На следващата сутрин Ричър разпитва в града за някогашната къща на баща си. Казват му, че тук никога не е живял човек с такова име. Дали баща му изобщо е бил някога в Лакония?

Докато той се опитва да разгадае фамилното си минало, канадците са изправени пред неочаквана опасност – те стават пленници на мотела.

Разследването на Ричър води до шокиращо откритие: настоящето може да е сурово, но миналото може да бъде наистина смъртоносно.
Откъс от книгата изтеглете от тук – Lee Child Past Tense_excerpt

„Стоян от Папазкьой“ автор Петър Дончев, изд. „БГкнига“

След първия си роман „Еротични фантазии“, който съм представяла във Вита Морена и можете да си припомните тук, Петър Дончев прави обрат в жанра и представя на читателите приключенски роман.

Имах късмета да съм сред първите, прочели „Стоян от Папазкьой“ и трябва да споделя, че това е свеж полъх в българската приключенска литература. Четиво, което заслужава внимание и което може да сте сигурни, че ще прочетете на един дъх.

В „Стоян от Папазкьой” двама честни, смели и целеустремени български мъже преплитат пътищата и съдбите си, за да обединят сили в една велика освободителна борба. Златан, от чието име се води разказа – млад, висок, красив, силен, бърз, съобразителен, и Индже – обаятелелен, добре познат и разпознаваем.

В романа е намерен нов път за представянето му като голям политик и стратег, който вече е не само закрилник и благодетел на народа във владенията си, а и истински политически великан, редящ гигантски планове за краха на могъщата, но вече болна империя.

Петър Дончев пише статии и за Вита Морена, които можете да видите тук.

„Дневникът на един (татко) звероукротител“ автор Калоян Явашев, изд. „Софтпрес“

Калоян Явашев е шоумен – не само е татко на пълен работен ден, но се занимава и с дресировка на папагали. Създава феерични и красиви шоу програми, с които достига дори до финала на риалити предаването „Турция търси талант“. Публикациите за него и семейството му се следят и харесват от стотици хиляди потребители, а всяка негова история е вдъхновена (и изстрадана) от деликатното изкуство да си родител.

В „Дневникът на един (татко) звероукротител“ за пръв път Калоян дръпва завесата и разкрива битието си в пълния му блясък – не само с историите за семейството си, но и с житейските си перипетии от времето, преди да се кротне и задоми. Разказите са илюстрирани от художничката Неда Малчева.

Качете се на въртележката и се оставете Калоян да ви отведе от България през Испания до слънчевата Малта, веселия Кипър, горещото Мексико, древния Египет, лудата Куба и други интересни места, за да научите как се става дресьор на папагали, а впоследствие и татко на три невероятни деца.

• Добри книги в смисъла на увлекателни, красиво оформени и качествени четива, които ако решите да прочетете, не бихте сбъркали, а само спечелили.

Последният и най-добрият

Добре дошъл, декември! Последният от всички, дванайстият очакван, без който тържествата не започват. Месецът на топлината вкъщи и измръзналите пръсти навън, на семейния уют и шумните тържества, на равносметката и отправянето на нови желания.

Месецът, който те кара да чувстваш трепетно щастие и притихнала тъга.

Още една година отминава и ти я изпращаш. Гледаш с радост и мъка към новите спомени на спечелени битки, тихи разочарования, бурни радости и горчиви сълзи.

Още една година отминава и ти очакваш следващата.

Декември те мята ловко на влакчето с емоциите и те води от връхната точка на екзалтираните чувства, до потъване в меланхолията. Накрая ще те спре на прага на новата година и ти, преял с емоции и не само, ще погледнеш към мразовития сив януари и обещанието за още една пролет, още едно лято, още толкова много промени, още една година живот.

Декември е празникът на живота и празникът на смъртта. Старата година умира, за да направи място на новата. Зимното слънце полека угасва, за да расте денят с по зрънце светлина.

Декември взима старото и носи новото, завъртайки те в танца на празничната треска. Накрая се усещаш задъхан, нервен, леко тъжен, но най-вече щастлив. Щастлив, че преживя и това.

Посрещаме декември с отворени обятия и леко сърце, така както посрещаме новата любов и нека си позволим да се почувстваме отново влюбени, отново обнадеждени, отново безсмъртни и отново обречени на живот.

Наздраве!