Миналият ден беше от онези специфични майчински периоди, когато всичко ти се вижда по-черно, отколкото е. Mоже би по-точно ще е да кажа сиво.
Лепкаво и сиво във всичките му нюанси.
Имаш чувството, че само при теб ежедневието тече с безизразна повтаряемост, а когато се случва нещо, то е по-скоро натоварващо, отколкото забавно и отмарящо.
Детето ти е криво поради някакви бебешки причини*, ти си опитала вече всичко, за да му помогнеш, но без успех, буташ вяло количката и поглеждайки случайно отражението си, установяваш, че не само се чувстваш като настъпана жаба, но и изглеждаш като такава.
Тъпо ти е и толкоз.
Като всеки друг ден, влязох в близкия супермаркет, за да купя хляб, мляко, плодове и други прозаични битови продукти.
Като плащах сметката, касиерът ми предложи плод за малката, която любопитно го наблюдаваше от количката. (В магазините в Дания редовно дават на децата безплатен плод.)
Благодарих му и отказах, защото така или иначе бях купила банани.
Тогава човекът настоя да ми направи кафе (продават прясно приготвено кафе, капучино и т.н. от машина до касата).
Погледнах го леко въпросително.
– Но защо?
– Защото настоявам. Със захар или не? – отговори той и стана да приготви кафето.
Вродената ми българска подозрителност леко се наостри – какво ли цели този?После пък се смутих от жеста.
Винаги се смущавам от такива неща (защото съм смотана!) и никога не се редя да взема безплатна кола, шоколад и т.н., когато има промоция някъде. Трябва да ми набутат продукта в ръцете, за да го взема и после се чувствам някак задължена.
Взех си голямата чаша топло кафе, благодарих на човека, който се върна спокойно към работата си и потеглих към вкъщи, нахилена до уши с количката.
В главата ми обаче се въртяха какви ли не мисли. Може би въпреки грима, ми личи, че съм будна от 5:30? Или пък човекът ме е видял с посърналата физиономия и си е помисли – “сигурно тази майка са я налегнали някакви много лоши проблеми, че да изглежда така нещастна.”
Разбира се, най-вероятно не си е мислил нищо конкретно или е искал да ме “зариби” с кафето в магазина.
Но на мен ми стана неудобно от самата себе си. Замислих се как изглеждам отстрани и има ли наистина основание за кривото ми настроение? Това, което ме измъчва, реални проблеми ли са, че изглеждам все едно нося мировата скръб на плещите си, или е само едно недоспиване?
Дoпивайки кафето, си дадох сметка, че напук на собствените ми съвети (можете да ги прочетете тук), се пренавивам заради глупости и безпочвени проблеми. Вместо да виждам хубавите неща около себе си, се вторачвам с дребни несгоди, които не заслужават капка внимание.
Нахоках се сама заради всичко това и настроението ми рязко се подобри.
Отрезвяващо е от време на време да провеждаме честен и личен вътрешен разговор, за да се запитаме имат ли значение наистина тия работи, с които се тормозим или само мрънкаме?
И е добре да не чакаме случайни жестове на добрина от непознати да бъдат повод за тези разговори, а да живеем по-осъзнато и в хармония със себе си.
Vita Morena 