„Ставай, мами, да идеш за хляб“

Преди време, когато разбра, че по света се продава предварително нарязан хляб, баба ми беше особено впечатлена и периодично напяваше: “Ето, на Запад дори хляба не ти дават да си нарежеш, уредени държави! А тука…”

А тука – Пловдив средата на 90-те, ме пращаха до малко павилионче в близкия парк, откъдето да купя “по-препечен” хляб. Много беше важно да съм на щрек и да не позволя да ми дадат недоопечен, защото вярвате или не, в онези години често магазинерите пробутваха застоялата и не толкова добра стока на децата.

Така веднъж се случи да се прибера вкъщи с вчерашен вестник “Труд”. Баба ми настоя да отида обратно и да поискам днешен. Продавачката бе особено възмутена и се оправда с това, че не съм била уточнила от кой точно ден искам вестник. Жалко, че не се сетих да ѝ поискам утрешния “Труд” и да приключа спора.

Въпреки тези премеждия, в града беше по-лесно. За мен трудностите с пазаруването започваха на вилата – там прекарвах лятната ваканция.

Казвам “вила”, защото беше точно това – къща с не голям двор, засят с овошки, където бабите ми си “почиваха” от града през летните месеци.

Там вятърът свиреше в боровете, слънцето напичаше плочките на двора, аз хапвах праскови, четях книги от задължителната литература за училище и честно казано скучаех. Чаках да стане следобед, за да гледам “Спасители на плажа” и “Брейкър Хай” и да си мисля дали и на мен ще ми се случват такива приключения, като стана голяма.

Приключения обаче имах и тогава, просто не го осъзнавах.

Главно мое задължение бе да слизам до селото, за да купя хляб.

Разбирате ли, виждането на баба ми за вилна къща включваше повече гора и гледки към балкана, отколкото съседски курник и комшии от вси страни. Затова и къщата, която купи, се намираше в края на селото. Селяните обичаха да казват, че живеем “на върха”. Реално до истинския връх имаше няколко километра планински преход, а до нашата обител се стигаше след 10 минути изкачване на лек баир, но кой ли обръща внимание на подробностите.

Та, отделени на нашия връх трябваше да се подсигурим да не останем без запаси. Затова аз два пъти в седмицата слизах до селото да купувам хляб.

Тук идва специфичната уловка. Хлябът се поръчваше предварително и през ден го караха от близкия град – Първомай. Тоест, нямаше ежедневно пресен хляб. Всеки желаещ заявяваше от сега колко точно хляб иска, а намръщената магазинерка вписваше в мазна тетрадка името на човека и исканата бройка. В селската реалност обаче бъдещето е несигурно и ако не отидеш навреме, като нищо ще останеш без хляб.

Това метафизично явление се дължеше на тривиалния факт, че била и намусена, магазинерката с приятелско намигване ще даде на леля Гица – сестра на комшията на вуйчо ѝ от другата страна на реката, три хляба вместо записания един. Защото на леля Гица ще ѝ идват на гости внуците, а и се е наредила сред първите на опашката.
Та, който има намерение да се успива до 9-10 часа и да разчита, че заявените от преди два хляба ще го чакат, накацани от мухи в магазина, е голям оптимист и ще яде за обяд и вечеря ювка.

Така аз, въпреки че съм в лятна ваканция, трябва да стана рано, да закуся филия с масло, чаша мляко с какао и с платнена торбичка под ръка да сляза до селото и да се наредя на опашката за хляб. Задължително беше да не забравя да запиша за петък два хляба и разбира се, да поискам по-изпечен, ако може.

Друго предизвикателство бе да не изгубя някъде хелбните купони – хартийки с крехко качество и размери на пощенска марка. Да, случваше се да платим с купони, които имахме от комшийката баба Петра, която пък разполагаше с тях, защото преди един живот време със съпруга ѝ си дали земите на ТКЗС-то.

Демокрацията си е демокрация, модернизацията също, но измачкани купони за хляб с печат на тях бяха покупателна единица в нашето (а предполагам и в други) село до преди двайсетина години.

Преди също толкова време торбите от плат за многократна употреба бяха типичен бабешки атрибут. Често ушити вкъщи от стар плат и различни цветове, те се носеха ежедневно, прилежно сгънати в дамската чанта или натъпкани в джоба на палтото. После дойдоха найлоновите торбички и дълбокото убеждение, че са една от белите лястовици на развитите “западни” общества. Платнените торби вече служеха, за да събират всички найлонови, които се складираха и ползваха отново по няколко пъти. Точно както се миеха и пазеха кофичките от киселото мляко, безцеремонни изместили стъклените буркани, които ако не ги счупиш по пътя за магазина, се връщаха като амбалаж.

А сега се чудим как да се отървем от найлона и с удоволствие си носим платнена торба за покупките, а за нарязания предварително хляб отдавна осъзнахме, че не може да се мери като вкус с ръчно направения.

Доколкото чувам от баба ми обаче в селото продължават да се “записват” за разни неща – половинка кайма “от хубавата”, прясна риба, бака сирене и други подобни. Не заради друго, а защото хората са малко и магазинерите не си позволяват лукса на изобилието, който да ги доведе до изхвърляне на непродадена стока. А иначе пак всички стават рано – не за да се редят на опашка, а защото са свикнали, а и “да почна работата рано, че да я приключа навреме”.

Никой не се успива на село, пък дори и да му казва вила и да ходи само за лятото. Жалко, че отдавна съм приключила с летните ваканции и списъците задължителна литература и до къщата в края на селото стигам все по-рядко. Сякаш е кацнала не “на върха”, а в друга вселена. Но ароматът и вкусът на селския хляб усещам и сега.

Реклама

Ново място за деца и родители отваря врати в София

Пространството насърчава  родителите да прекарват смислено и пълноценно време с децата си извън обичайната среда

Тази събота (01 септември) София ще се сдобие с ново и алтернативно място за малки и големи.

“Малки приказки” e пространство, създадено с много внимание за нуждите на съвременния родител и неговото креативно и любопитно дете. Вратите отварят в 11:00, а очакванията включват: домашни десерти, крафт бири, уникална детска инсталация и изненади. Локацията е в квартал “Изток“ – ул. “Методи Попов: 1, близо до парка.

Зад проекта стоят две млади семейства, които в търсене на комфорт, забавления и пълноценно прекарано време с децата си осъзнават липсата на подобно пространство в столицата, място, където грижата е споделена, а връзката насърчена.

В “Малки приказки” родителите са насърчени да прекарат смислено време с децата си извън обичайната среда. Пространството стимулира активно взаимодействие и позитивно общуване между малки и големи и изграждането на здрава връзка дете-родител, която е ключова за емоционалното, физиологично, когнитивно и социално развитие на детето.

В ядрото на инициативата е семейното кафене, специално създадено да функционира като място за хапване и игра, с подходяща обстановка и асортимент от храни и напитки. Това е пространство, в което детето има свободата да се движи, играе и да опознава други връстници, а родителят да се възползва от възможността и лукса да замени семейната среда, да излезе от ежедневната рутина и на спокойствие да изпие едно кафе, да прочете вестник или списание, да се социализира с други родители, а защо не дори и да свърши някоя работа на лаптопа си. Това пространство също освобождава родителя от стреса да мисли с какво да нахрани детето си (а и себе си), защото то предлага храна, която е замислена за децата, но и с отношение към родителя.

Наборът от допълнителни услуги – лекции, дискусии, рождени дни и семейни празници, работилници и ателиета, почасова грижа, магазинче, зона за почивка – допринасят за едно наистина пълноценно родителство и безгрижно детство.

Екипът на “Малки приказки” ще организира два пъти в месеца разговори, лекции, дискусии на теми, свързани с майчинство, родителство, първа помощ, хранене, възпитание, образование и всякакви други подходящи теми.

Целта на тези събития е да се стимулира среда на ангажираност от страна на родителите, те биват провокирани и подпомагани в осигуряването на адекватна грижа както за децата си, така и за себе си. За да има повече образовани, щастливи и добри хора, вършещи смислени дела.

Морска романтика и приключения в новата книга на Артуро Перес-Реверте

Мануел Кой – моряк, останал без кораб, се лута на сушата като загубена душа. Загадъчната красавица Танхер Сото го въвлича в преследването на призрачен кораб, потопен от пирати в Средиземно море.

Останките на потопения кораб „Деи Глория“, собственост на йезуитския орден, така и не са открити. Сянката му се мярка в музеи и библиотеки, привлича мечтатели и престъпници.

Какво е превозвала бригантината „Деи Глория“, когато прекосява за последен път Атлантика? Кой е бил на борда ѝ? Защо изчезва безследно единственият оцелял свидетел на морската битка, завършила с гибелта на двата сражавали се кораба?

Тези въпроси явно вълнуват и собственика на фирмата „Ковчегът на мъртвеца“, занимаваща се с издирване на потънали кораби. Заедно със съмнителните си сътрудници той също е тръгнал по следите на „Деи Глория“. Започва преследване на живот и смърт, пътуване между любовта и измамата, по следите на една химера, към мрачните сенки в края на дългия път.

„Винаги има един потънал кораб, един остров, едно убежище, едно приключение, едно място отвъд морето, на неясната линия, където мечтите се сливат с хоризонта…“

GRA226. MADRID, 19/10/2016.- El escritor y académico Arturo Pérez-Reverte, durante el encuentro con Efe con motivo de la presentación de „Falcó“, su nueva novela, en la que da un paso más en su carrera para meterse en un lugar en el que no había estado, la Europa convulsa de los años 30 y 40 del siglo XX, con espías, luchas de poder, traiciones, violencia y lado oscuro. EFE/Sergio Barrenechea

„Творба, която е прецизно структурирана, изящна и елегантно помиряваща високата литература и поп културното забавление, заслужава специално място във всяка библиотека.“
Ню Йорк Мегъзин

„С „Морската карта“, нейните мистериозни герои и прецизен, като великолепно изиграна партия шах сюжет, Артуро Перес-Реверте още веднъж затвърждава славата си на майстор на интелектуалния трилър.”
Чикаго Трибюн

За автора:
Артуро Перес-Реверте, един от най-четените и превеждани испански писатели, е роден в Картахена през 1951 г. Завършва журналистика и политология, след дълга и успешна кариера на военен кореспондент в повечето горещи точки на планетата, се посвещава изцяло на литературата.

Книгите му са продадени в над 15 милиона тираж по целия свят. Голяма част от произведенията му са екранизирани – “Фламандският майстор”, “Морската карта”, “Учителят по фехтовка”, “Приключенията на капитан Алатристе”, “Деветата порта”, “Кралицата на Юга”.

Лауреат е на множество литературни награди – Голямата награда на Франция за литература; наградата “Жан Моне” за европейска литература; рицар на френския орден на литературата и изкуствата, италианската награда „Валомброза – Грегор фон Резори“ за най-добра чуждестранна литература, а през 2003 г за заслугите си към испанската литература е избран за член на Кралската академия на Испания. Произведенията му са част от учебната програма в гимназиалния курс в училищата на Испания.