Ако сте чували твърдението, че скандинавските народи са студени, затворени и недружелюбни, то да знаете, че няма нищо вярно в тях. Даже напротив, особено що се отнася до датчаните.
Те се стремят редовно да си организират различни социални активности, като преобладават т. нар. Loppemarked (битак) – в определен ден на конкретно място се изкарват маси, стойки и покривки, върху които се нареждат всевъзможни неща за продан – през кухненска посуда, играчки, картини, дрехи и обувки до кабели, техника, велосипеди и обикновени боклуци. На подобни битаци можеш да откриеш какви ли не полезни, странни или напълно излишни неща, както и спокойно да се пазариш за цената. Задължително има камионче за кафе, вода, понякога и био/еко лимонада.
Датчаните обожават пазаруването втора ръка и имат мото “Genbrug er guld” (рецилирането/втората ръка е злато), та подобни битаци се превръщат в малки празници.
Наскоро в нашия квартал се организира подобен loppemarked, комбиниран с лотария, игра на бинго, скара, бира, пуканки и безплатен надуваем замък за децата.
С мъжа ми решихме да бъдем социални и да разходим бебето до това събитие. Не че то ще разбере нещо от цялата дандания, но да се потопим и ние в местната атмосфера.
Събитието се случваше в една скътана полянка в импровизираното село от летни къщи, до която се стига по прашен черен път. Тръгвайки по него, бях почти сигурна, че сме сбъркали посоката и ще се задъним в някой шубрак. Отделно, че цялата атмосфера с приближаваща в далечината буря започна да напомня страшен филм и вече ми се въртяха сцени как от храстите изскача психопат с нож, мъжът ми се нахвърля върху него с джиу-джицу хватки (защо иначе ходи на толкова тренировки), а аз хуквам през глава с количката в обратна посока.
Разбира се, това са глупости и си казвам, че трябва да имам повече вяра в скандинавската реалност.
Ето, че черният път ни извежда до въпросната полянка, където весело се поклаща огромният надуваем замък, полазен вече от децата, а под огромна шатра датските пенсионери са насядали като лястовички и пият бира. И как няма! Оказа се, че бутилиран Carlsberg струва 10кр. Това е забележително евтино, след като в заведенията в Копенхаген цените на бирата започват от минимум 20кр за чаша наливно пиво. Твърдият алкохол и ирландското кафе също бележеха рекордно ниски цени, но ние все пак сме с бебе и трябва да се държим прилично, затова се придържахме към бирата..
Седейки на една от масите и тактично наблюдавайки околната среда и хора, се почувствахме сякаш сме се пренесли назад във времето. Всичко беше съвсем простичко и обикновено, даже наивно. Никакви напъни за оригиналничене или модернистично звучене. Явно хората организират подобно събитие всяка година и използват едни и същи пейки и масички, сглобяват редовно обикновен паянтов бар, хладилникът за напитките изглежда в предпенсионна възраст, а урната на лотарията скоро ще минава за антика. Надуваемият замък също не беше нов, а явно общността го е купила и при подобни събирания го надуват и ползват.
Казвам всичко това не с критика, а точно обратното – хареса ми как на хората не им дреме изобщо дали са нови чашите или ползват стари. Важното е да вършат работа. Пък и хората са пенсионери, по-забавно им е да се съберат заедно и да се веселят, вместо да съчетават цвета на салфетките с този на чадърите.
И да ви кажа, забавлението добре им се получаваше. Един чичо, явно от организаторите, сновеше наляво-надясно сред всички, отсервираше празни чаши, даваше пепелници и наздравици, а от време на време се провикваше на лошо пращящия микрофон с важна информация:
“Днес имаме американска лотария! Купете си билетче и участвайте, наградите са супер!”
“След малко започва играта на бинго, Гите раздава номерцата”
“Който иска кафе и сладкиш, да иде при Лизе. Тя е изпекла домашен кекс”
Разбира се, аз и мъжът ми бяхме единствените, които не знаеха коя е Лизе, но пък високо оценихме желанието ѝ да допринесе за днешния празник. Докато се чудихме да пием ли още една бира и да издирим къде се предлагат домашните печива, бебето ни се събуди.
Като истинска горда майка, бях облякла малката с рокличка и цветна лента на главата, за да уважим официалността на събитието. Е, може би малко се бях престарала с чисто бялата дантелена рокля, все едно ще я водя на причастие, но пък ефектът, който бебето постигна с надигането си от количката сред присъстващите, беше чудесен! Всички изведнъж се захласнаха и започнаха да възклицават “оооо, колко малко бебе!!!”
Последваха въпроси колко е голяма, хвалби каква е сладурана, ние притеснени, но нахилени и с зазервени от бирата бузи клатим глави в съгласие и не знаем какво да кажем.
Бурята, която чух на идване, отново напомни за себе си от още по-близо, затова решихме да сгъваме цирка и да се прибираме. Честно казано, лекичко завиждах на пенсионерите, за които нямаше значение какво е времето, нито колко точно е часът и продължаваха да си бъбрят, пият, хапват кекс, играят бинго и да слушат важните съобщения на микрофона. Това беше техният празник, а те са приключили със задълженията си към деца и внуци отдавна, за да се отдадат на заслужена почивка сега.
На път към вкъщи срещнахме друга приятелска двойка родители. Разказахме си кои къде сме били, като те се връщаха от брънч. Аз точно да им кажа, че нашето събитие беше много интересно и те ме прекъснаха със “скучно беше, нали?”. Спогледахме се с мъжа ми и измънкахме “ми, на нас ни хареса…”, пък после ни стана смешно.
Прибрахме се вкъщи да си бебим бебето, а навън бурята така и не се случи. Скандинавският вятър издуха облаците и дъжда на някъде другаде. Помислих си, че дори да се беше изсипал потоп, нямаше да развали празника без повод и настроението на закътана полянка сред летните къщи на датските пенсионери. И от тази мисъл ми стана хубаво.
Следващият път като идем може и аз да изпека кекс.
Още истории от Дания:
Няколко неща, които да очакваш от Дания
За два дни в Копенхаген – гид на най-хубавите (и безплатни) места
Урокът на 2017 година – как се сбъдват желания
Драсканиците на пътешественика
Vita Morena 