“Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият.” – крилата фраза от култовия български филм “С деца на море”. Фраза, която би била смешна, ако не илюстрираше самата реалност.
Наскоро се забърках в дискусия в социалните мрежи (Туитър), в която се обсъждаше може или не родителите на бият децата си, има ли нещо лошо в шамарите и трябва ли да се намесиш, ако видиш родител да бие детето си.
Оказва се, че голяма част от българите (без значение родители или не) не виждат нищо лошо в шамарите. За тях те са краен, но удачен метод за възпитание. Отделно на това почти всеки има спомени как е бил ошамарван като малък, в което не вижда нищо лошо, даже оправдава родители си с думите “аз наистина си го заслужих”.
Аз пък не мога да си представя какво точно трябва да направи едно дете, че да заслужи да бъде набито!
Още повече не мога да повярвам, че хората, посягащи на децата си, не се срамуват от постъпките си, а ги споделят, че даже и защитават! Все си мисля, че ако някога ми се случи да изпусна нервите и ръката си върху детето ми, ще се чувствам толкова гузна, виновна и лоша, че не бих могла да го споделя, какво ли остава пък да защитавам деянието си.
Във въпросната дискусия се защитаваше тезата, че децата в някои моменти имат нужда да бъдат вразумени със сила. Да ги ошамариш, когато отново правят беля, след като десет пъти си им повторил, че не трябва, е допустимо. Отделно се цитираха всякакви крилати фрази на дядовци и баби, звучащи в духа на “бий дупе, да не биеш гъзище” и други простотии.
За жалост, в България толерантността към насилието е учудващо висока. Особено пък щом се отнася до домашното такова. Масово никой не иска да приеме, че шамарите са израз на насилие! Не е нужно някой да бъде с насинено око, разбит нос и пукната глава, за да може да бъде определен като жертва на насилие.
Ако на работното ти място някой ти тресне два шамара, защото си направил грешка в работата си, ще бъде абсолютно недопустимо, нали? Едва ли повечето биха могли да си представят подобна ситуация. Ако пък нещо такова се случи, то ще доведе до оплаквания, търсене на права и т.н.
С какво тогава да ошамариш дете е по-различно и допустимо? Може би с това, че то не може да се защити и ще ти се размине безнаказано под защитния чадър “аз съм родител”.
Физическото посегателство върху друго човешко същество, особено по-слабо и беззащитно, издава единствено слабост и агресия! И противно на масовото разбиране, не внушава респект, а страх!
Разбира се, има и Европейска харта за правата на детето от 1989 г., ратифицирана от България пред 1991 г., в която има член 19, точка 1, оповестяваща задължението на държавите страни по Конвенцията да защитават децата от “всички форми на физическо или умствено насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.” И да, шамарите влизат в тези “всички форми” на насилие.
Това, че са вкоренени в бита и народопсихологията ни, не ги валидира като успешен метод за възпитание, нито пък оправдава родителите.
Знам, че няма перфектни хора, знам, че нервите понякога могат да бъдат опасно опънати и знам, че всеки допуска грешки.
Важното обаче е да си даваме сметка за тях, да се стремим да бъдем по-добри, първо заради нас самите, а след това заради децата ни. Защото само с излизане от матрицата и надграждане на собствените ни възможности и разбирания може да се постигне успех. Останалото е тъпчене на едно място, вгледани в пъпа си и оправдаващи се с “така е било винаги, така ще е и занапред”.
А що се отнася до реакцията, когато видиш някой да шамари детето си или изобщо да върши нещо нередно на публично място, това е първо човешка, а след това гражданска позиция. Ако сами не сме коректив и не се противим срещу нередностите, няма кой да чакаме да го направи.
Vita Morena 