Разказът е написан от Петър Дончев и предоставен за публикуване на Вита Морена. Всяко последвало ре-публикуване трябва да посочва задължително двете имена на автора и Вита Морена като източник.
Бележка от автора:
„Разказът съм писал преди повече от 60 години, през 1958 или през 1959 г. Във всеки случай бях още ученик в гимназията. Предлагам го за Вита Морена без да променям дори и една буква. Само на едно място си позволих да сложа многоточие, вместо точка и на още едно място да разменя местата на две съседни думи, т.е. да направя козметична редакция в словореда. Разказът е поместен в един от столичните вестници, но не зная в кой. По това време написах много разкази и всичките са публикувани и вече не зная кой къде е. А за съжаление, при многократната смяна на квартири, нещата ми се изпогубиха безвъзвратно.“
ПО ТЕЛЕФОНА
Набрах номера, зачаках. Телефонът дълго звъня и най-сетне вдигнаха слушалката. Отговори ми женски глас:
-Да, моля! Кого търсите?
В първия момент не можах да кажа нищо от изненада. Моят приятел нямаше нито майка, нито сестра, а почти изключено беше да е негова приятелка, защото с момичетата много не се разбираше. А по всичко личеше, че гласът е на младо момиче. „Вероятно на двадесет години” – помислих си аз. Все пак попитах:
-Извинете, Сашо вкъщи ли е?
-Не, няма го… впрочем… тук изобщо няма Сашо.
Забелязах, че гласът е мек, приятен, бих казал красив.
-А кой номер имате?
Сега пък отсреща замълчаха за няколко секунди.
-…3-34-34.
-Значи грешка! Извинете…
-А, моля ви се… – каза красивият глас.
Сега би трябвало да затворя, но не го направих. Кой знае защо. Може би чаках тя да затвори първа. Но и това не стана. Мълчахме цяла минута, после казах пак:
-Извинете, моля.
Красивият глас стана съвсем тих и аз не можах да доловя какво точно каза той. Помълчахме още малко, после аз се готвех да затворя, когато чух:
-Извинявайте, имате ли часовник?
Гласът бе все така тих и стори ми се – малко тъжен.
-Да – казах. – Часът е точно два.
-Благодаря ви!
После бавно и неохотно поставих слушалката.
На Сашо забравих да се обадя. Вечерта съвсем случайно го срещнах и той се нахвърли върху мене отдалече:
-Защо не ми се обади, а? Само обешаваш.
И без да дочака да се оправдая, добави:
-Сега нямам време, много бързам. Утре в два ще си бъда в къщи, обади ми се! И гледай пак да забравиш!
На другия ден, точно в два часа вдигнах слушалката, набрах номера и зачаках да се обади приятелят ми.
-Да, моля! Кого търсите? – попита красивият глас.
Смутих се много. Разбрах, че без да съзнавам, съм набрал 3-34-34. Беше глупаво, но все пак попитах:
-Извинете, Сашо вкъщи ли е?
-Не. Няма го. Тук изобщо няма Сашо.
Стори ми се, че в красивия глас има някаква нотка на смях. Положително имаше. От това се смутих още повече. Само промърморих:
-Значи грешка, извинете! – и побързах да затворя.
В последния момент отсреща казаха нещо и веднага вдигнах слушалката, но чух само монотонния звук. Връзката беше прекъсната.
Дълго мислих за случилото се. Дали тя наистина ми се надсмя? Невъзможно! Гласът беше толкова мек, приятен, кротък. Навярно тя беше много добра. И много красива. Ах, този глас!
С мене ставаше нещо нередно. На другия ден в два часа вдигнах слушалката и започна да въртя 3-34… „Ставам смешен!” – помислих си и веднага затворих. На следващия ден посегнах към телефона, но си казах: „Ти си луд! Не прави глупости!”
С мене ставаше нещо. Мисълта за красивия глас не излизаше от главата ми и не ми даваше покой. На третия ден в два часа бях вече около телефона. Дълго се колебах, но си казах: „Какво пък, ще се обадя! В края на краищата все едно грешка”. Грабнах смело слушалката. 3-34-34.
-Да, моля. Кого търсите?
Уверен бях, че гласът ѝ трепери. Аз също треперех целия.
-Извинете, Сашо вкъщи ли е?
-Не, няма го… но се страхувах, че повече няма да се обадите.
Това беше толкова неочаквано, че аз дълго стоях, без да мога да кажа нещо. Тя също мълчеше. Изненадах се, когато се чух да казвам:
-А вие…
Какво всъщност исках да я питам? Сам не зная.
-Моля? – красивият глас като че долетя отдалече.
В това „моля” имаше толкова много очакване! Имах чувството, че тя се е свила и очаква нещо. Аз също. Какво?
-А вие… как се казвате?
-Албена. Аз съм студентка… а вие?
-Чавдар. И аз съм студент.
Сякаш някаква голяма тежест се смъкна от раменете ми. А тя се разсмя. Какъв смях имаше Албена! Един такъв звънлив, ясен. Човек можеше да помисли, че някой удря с пръчка по огромни кристални висулки. Смя се дълго и заразително. Разсмях се и аз. Беше ми толкова весело! Вече не помня как протече разговорът ни нататък. А говорихме много дълго. После тя изведнъж попита:
-Колко е часа?
Погледнах часовника си.
-Три и петнадесет.
Отговорът ми я ужаси.
-Закъснях за лекции! Извинявай, трябва да тръгвам. Боже, та ние сме говорили повече от час – и след секунда добави. – Кажи ми номера си.
-Не, по добре да се обаждам аз. Дочуване, Албена!
-Значи утре в два? Дочуване.
После започнах да се обаждам всеки ден – в началото винаги в два, а след тов и по всяко време на деня. Сутрин, щом се събудех, грабвах телефона и набирах 3-34-34.
-Добро утро, Албена!
-Добро утро, Чавдаре!
Вечер, преди да си легна, пак се обаждах:
-Лека нощ, Албена!
-Лека нощ, Чавдаре!
И казвах:
-Пожелавам ти да сънуваш, че си чудната принцеса от приказките.
-И съм омагьосана от злата фея. А ти си чудният принц. Ти ще дойдеш в съня ми и ще развалиш магията.
-После ние ще се оженим и ще бъдем щастливи до края на живота си – допълвах аз.
А тя звънко се смееше. Не зная дали беше възможно, но дори само нейният кристален смях беше достатъчен да ме направи щастлив.
Често, когато ѝ се обаждах, казвах:
-Извинете, Сашо вкъщи ли е?
А тя отговаряше:
-Не, няма го! Тук изобщо няма Сашо!
След тези думи, станали ни толкова скъпи, ние разговаряхме по цели часове, разказвахме по нещо за себе си. След третия месец всеки знаеше всички подробности за живота на другия. От нея аз не криех нищо. Уверен бях, че и тя не крие нищо от мене. Ние се бяхме опознали толкова добре, като че цял живот бяхме прекарали заедно. А още не бяхме се виждали. И никой не го искаше. Беше ни добре и така.
Ведъж тя каза:
-Често се питам какъв си?
-И аз – отговорих.
-Не съм те виждала никога, но съм сигурна, че мога да опиша точно портрета ти.
-И аз също.
Действително си бях създал точна представа за външния ѝ вид. В разказите за себе си, ние никога не бяхме се описвали, но аз бях уверен, че тя е средна на ръст, стройна, с руси като злато коси и сини като небето на Соренто очи. И обичах този образ. Да, аз я обичах! Открих това съвсем неочаквано. Ето, значи, какво било това любов!
Беше изминала вече половин година – времето тук няма значение Тогава…
Ние разговаряхме както обикновено. И изведнъж млъкнахме, предчувствайки, че трябва да си кажем нещо важно. Мълчахме и аз чувах само нейното дишане – тя беше развълнувана. Аз също. Тогава, неочаквано за самия себе си казх:
-Обичам те!
И настъпи тишина, в която долавях само нейния дъх.
После съвсем простичко тя попита:
-А ти?
Разбрах, че ние сме казали „обичам те” едновременно и никой не беше чул другия. После повторих още много пъти: „обичам те, обичам те, обичам те…” Тя също.
В този момент като че зазвучаха всички най-хубави симфонии и от тях се роди най-хубавата – симфонията на нашата любов. Да, аз я чувах съвсем ясно. Тя също я чуваше. Иначе не би могло да бъде. Нищо друго не чувахме, нито виждахме. Напразно търсех ръката ѝ. Исках да докосна поне крайчеца на пръстите ѝ. Но държах само черната слушалка. И тогава се случи нещо необикновено. По тази слушалка аз усетих нейния пулс. Да, усетих го съвсем ясно. После усетих и своя. Сърцата ни биеха едновременно! Искаше ми се да изкрещя: „Хора, сърцата ни бият едновременно!”
После, кой знае как, решихме, че трябва да се видим. На всяка цена. И то веднага. Беше ме малко страх от тази среща. Страх? От какво? Не знаех, но все пак настоявах, настоявах. Чух, че тя каза:
-След един час. Аз ще държа бяла роза, а ти дръж червена. Точно след един час!
Рози? Защо? Нямаше нужда от рози. Та аз я познавах много добре! Та ние се обичахме! „Руси като злато коси, сини като небето на Соренто очи!” Защо рози? Нямах време да попитам, тя беше вече затворила телефона.
После аз като насън тичах към мястото на срещата. Тичах и стисках в ръката си розата, бодлите ѝ се забиваха до кръв в дланта ми. Но аз не ги усещах, стисках розата и тичах. Заглеждах се по пътя във всички руси жени със сини очи, но нито една от тях не държеше в ръката си бяло цвете. Като в полусън си виках: „Още малко, още малко…” Видях, че срещу мене тича някакво красиво момиче – високо, стройно, с гарваново черни коси и големи, дълбоки като нощта черни очи. Но защо, по дяволите, това момиче стиска в ръката си бяла роза? Изведнъж разбрах, че това е тя. Спряхме на няколко крачки един от друг и се гледахме като чужди, непознати хора. В този миг погледът ми сигурно е бил безумен, тя също гледаше уплашено. Не, това не е тя! Не може да бъде! Пристъпих плахо, държейки розата пред себе си като щит и едва попитах:
-Извинете, вие ли сте Албена?
-Да – промълви тя. – А вие ли сте…
Не можа да довърши, от големите ѝ черни очи закапаха сълзи. Тя се обърна и побягна назад. Аз също се обърнах и започнах да тичам като луд. Плачех, но в момента не го усещах. Тичах, окрилян от една мисъл: „У дома, по-скоро у дома! При телефона. Телефонът ще ми върне…” Ето, от тук… още малко… така… и… 3-34-34…
Телефонът дълго звъня. Аз плачех и стисках до болка слушалката. А телефонът звънеше, звънеше… И ето, чух насреща едно неравно и бързо дишане.
-Ало, кого търсите, моля? – тя плачеше.
-Извинете, Сашо вкъщи ли е?
През сълзи тя каза:
-Не, няма го… Тук изобщо вече няма Сашо!
Ридания заглушиха последните ѝ думи.
В едната си ръка държах роза, а в другата черната слушалка.
Още от Петър Дончев:
Сегедински гулаш
Дворжакова симфония
Пратерът и среднощната истроия на една разбита мечта
А Ш А
Как бях цар за една нощ
Vita Morena 