Валеше непрекъснато вече от няколко дни. И то какъв дъжд! Тропически – беше казал някой. Реката започна да приижда. Отначало беше само неспокойна, после стана буйна и накрая заплашителна.
Точно това, от което се страхуваха най-много, стана късно през нощта. Всички спяха дълбок сън, само момчето от пета барака беше долепило ухо до малкия си транзистор и слушаше нещо. Тогава тревожно заудря камбана, някой изтича край бараките и закрещя:
– Ставайте, водата скъсала насипа!
Мъжете наскачаха, за секунди се облякоха и се втурнаха към вратата. Само момчето седеше, унесено в това, което слушаше.
– Ти какво, покана ли чакаш? – стресна го гласът на бригадира. – Или не чу какво е станало?
А Милан, огромен, грубоват работник процеди:
– Остави го тоя… Все се питам какво търси тук…
С това той изрази общото мненеие. И наистина, никой не можеше да каже какво търси това бледо, слабовато момче между тези мъже. И никой не знаеше как е попаднало то на обекта.
Сякаш водовъртежът на живота го беше грабнал и захвърлил тук, както вълните изхвърлят на брега никому ненужни останки от разбития кораб. Поне работата му да беше свястна. А то току ще го видиш да стърчи като кол и да зяпа по облаците и птичките. Затова никой не го обичаше и нямаше приятели между работниците.
Нито той тях разбираше, нито те него. Ако захване да разговаря с някого или за еди-кой си поет от миналия век, ще вземе да говори, или друга някоя щуротия ще измисли.
Долу, край разкъсания насип се бяха събрали всички и с ужас гледаха как бясната вода изтича като огромна черна лента. Наоколо безпомощни се въртяха два булдозера, но дори и машините изглеждаха безсилни. Тогава хората разбраха, че водата може да разкъса целия насип, да се спусне надолу и да помете току-що започнатия строеж на язовирната стена и стръвно се нахвърлиха върху стихията. С кирки, с лопати – кой с каквото може.
В този миг съвсем нелепо зазвуча някаква музика. Ни в клин, ни в ръкав – музика. Момчето стоеше с лопата в ръце и изглежда все още недоумяваше какво точно трябва да прави с нея, а на гърдите му висеше транзисторът, пуснат до край.
Електрически ток сякаш премина през мъжете и един от тях, изнервен от напрежението не издържа и изкрещя:
– Да махнете тази свирня, че…
Момчето се стресна и заби лопатата в калната земя, а бригадирът каза:
– Или махни веднага тази дяволия, или още сега си обирай крушите от тук! Не те ли е срам? Хората на живот и смърт се борят, а ти чоплиш с лопатата като с клечка за зъби…
Момчето премигна виновно и започна бързо-бързо да се оправдава, а тънкият му глас трепереше:
– Ама майсторе, какво лошо има? Това е симфония номер пет* „Из Новия свят” от Дворжак… любимата ми… цяла година не съм я слушал…
И като не срещна от никъде съчувствие, а само ненавистни погледи, гласът му стана писклив и почти проплака:
– Ама не ви ли е интересно, бе хора, как един славянин разказва за Америка…
Милан, който в това време работеше за трима, пристъпи тежко и заплашително и басовият му глас яростно изръмжа:
– Ще ти дам аз на тебе един Дворжак, ще ти дам един номер пет, дрисльо такъв!
И огромната му като лопата ръка се протегна, сграбчи малкия транзистор и със силно движение скъса ремъка, с който беше окачен на врата на момчето. После замахна и го запрати към реката. Само че транзисторът не падна във водата, а в тъмното, където насипът все още издържаше бесния напор, на самия му връх. Музиката, сякаш напук, прозвуча още по-силно – насмешливо и подигравателно.
И от това напрежението достигна крайна степен, стана толкова силно, че можеше да убие всеки, попаднал в обсега му.
Момчето изкрещя нещо неразбираемо и се втурна нататък, но огромната ръка на Милан го настигна, сграбчи го за рамото и го хвърли назад в калта. После сякаш побесня и се изкачи по насипа, викайки:
– Аз тази адска кутийка ще ѝ… вдън земята ще я натикам…
Тежкият му крак се издигна и ботушът му се стовари върху транзистора. Дворжаковата симфония извиси глас предсмъртно и замря, а бакелитът жално изхрущя.
Напрежението моментално спадна, но преди още хората да се нахвърлят отново върху стихията, кракът на Милан се подхлъзна по насипа, той загуби равновесие и падна във водата. Бързото течение веднага го отнесе надолу по реката. След миг само силуетът му се изгуби в мрака, останаха само отчаяните му викове за помощ, после и те заглъхнаха.
Хората изтръпнаха. Всички се сетиха, че Милан никога не идваше на вира да се къпе, защото не знаеше да плува, пък и да знаеше, трудно е човек да се бори с такава мастилено-черна вряща вода. Краката на тези силни, грубовати мъже се наляха с олово и никой не можа да помръдне. Настана гробна тишина, в която и бучащата стихия сякаш приглъхна, дори булдозерите замлъкнаха и в тази тишина оловото в краката натежа още повече. Неочаквано заваля силен дъжд и само плющящите капки нарушиха тишината.
Съвсем слабо, като от дън земята отново се чуха виковете на Милан за помощ.
И тогава някаква фигура се надигна от калта, светкавично се стрелна и разкъса групата на стълпилите се като стадо работници. Бързата фигура стремглаво се изкачи по насипа, изтича по него и изчезна в тъмнината. Виковете за помощ се зачуха отново и съвсем глухо. После нещо цамбурна във водата и плющящите капки дъжд възтържествуваха пак над тишината.
Оловото изведнъж изтече от краката, хората се втурнаха нататък и след минута една петролна лампа освети момчето. С едната си ръка то здраво стискаше едно едро тяло, а пръстите на другата отчаяно се бяха вкопчили в пръстта на брега.
– Аз държа… държа… – гласът му беше хрипкав. – Държа… издърпайте го…
Случката беше веднага забравена, защото битката продължи с нов устрем. Милан, който се свести от уплахата, грабна една лопата и заяви
– Мокър от дъжд не се бои!
Момчето също взе лопатата си. Тогава бригадирът му каза:
– Ти, моето момче, може да настинеш. Иди горе, изсуши се, стой на топло.
Но момчето загадъчно се усмихна и също каза:
– Мокър от дъжд не се бои.
И ако беше светло, щяха да видят, че усмивката не слезе цяла нощ от устните му.
Призори човекът победи.
Обитателите на барака номер пет се прибраха изтощени, но щастливи и доволни от себе си. Набързо се поизчистиха от калта и си легнаха.
Само Милан, мрачен и мълчалив, се преоблече, надяна коженото си яке и излезе. Никой нищо не го попита, защото знаеха – мрачен ли е Милан, не се изпречвай на пътя му. Чуха как отвън изрева моторът му, скрит на сушина под един навес до бараката, спогледаха се и заспаха.
Събудиха се към обяд, станаха и отидоха на работа. Милан го нямаше между тях, но никой не спомена за него.
Привечер, когато хората се връщаха по стръмното към бараката, дочуха, че отвътре звучи някаква музика. Вдигнаха глави, музиката им се стори някак позната и много близка. А момчето, което вървеше накрая, развълнувано забърза напред.
Отвориха вратата и видяха Милан – седнал до масата, подпрял главата си с ръка и унесено слуша. А на масата имаше съвсем новичък грамофон и една голяма плоча се въртеше на него.
Милан се сепна, видя ги, изправи се и някак виновно каза:
– Аз бях… в София… по работа…
И като видя, че всички погледи са насочени към грамофона, се усмихна смутено и кимна с глава:
– А това… такованка… е симфония номер пет от Дворжак…
Въздъхна тежко и добави:
– Един славянин разказва за Америка…
Автор: Петър Дончев
***
Бележка от автора:
Разказът съм писал малко след „По телефона„, вероятно през 1959 г. След няколко години ми се обадиха от БНР с предложение да напиша по него радиопиеса, която бе поставена и излъчена в ефира многократно, а към средата на седемдесетте години години получи приза за най-добра радиопиеса на Тридесетилетието. Оригиналното заглавие на разказа е „Дворжакова симфония“, но тъй като вече съм публикувал във Вита Морена статия със същото заглавие (виж тук – „Дворжакова симфония„), променям заглавието на „Един славянин разказва за Америка“.
И нека не учудва никого, че симфонията е номер пет, така беше по старата номерация, а по днешната е номер девет.
В средата на седемдесетте години „Дворжакова симфония“ получи приза за най-добра радиопиеса на Тридесетилетието.“