Защото искам да знам, че съм твоя

„Ние сега с теб заедно ли сме или не сме?“ – въпрос, който по-често задавам само наум. А не искам да е така.

Винаги ме е тормозело това незнание и неопределено положение в отношенията между двамата души, когато уж сте заедно, но не си сигурна дали е наистина така.

„Разбира се, аз искам да бъда с теб“ – казва той, но ако си достатъчно наблюдателна, а не заслепена от пеперудите в стомаха, ще видиш, че всъщност никъде не те афишира като „твоя“.

Моля да ме разберете правилно! Нямам предвид да те държи на каишка или да си направите общ фейсбук профил! Нито пък да те ограничава в личното ти пространство и да не те пуска да ходиш никъде без него, защото той трябва да е винаги плътно до теб.

Визирам това да сте индивидуални личности, но същевременно да бъдете заедно. И да не се притеснявате да го покажете.

Винаги ми е било особено интересно, когато съм (уж) във връзка с някого как ще реагира, когато на улицата вървим заедно и той се натъкне на познати. Ще ме представи ли на тях и ако да, като каква? За жалост, не са били малко случаите, когато съм била неловко оставена отстрани или пък е било простичко казано „Това е Морена, запознайте се“ и всичко приключва до там.

Ама то всеки човек си има име, защо ме представяш само с него? Какъв е проблемът да кажеш, че това е приятелката ти Еди-Коя-Си?

Ако ти е трудно да ме наречеш публично твоя партньорка, половинка, приятелка, как тогава бих станала някога годеница, съпруга, майка на децата ти?

Е, разбирам… Тези мисли може би те плашат. Може би ти е прекалено рано или не си сигурен какво точно искаш от мен, от себе си, от живота като цяло.

Но разбери ме – аз съм жена и искам да знам, че мъжът до мен истински ме иска. Готов е да ме хване за ръка и да вървим заедно напред по един път и вгледани в една посока. Да се гордее с мен дори! И най-вече ясно да заяви „да – това е тя и тя е с мен“!

Това винаги ти дава едно прекрасно, топло и пърхащо чувство на щастие, което попада в сърцето, душата, съзнанието дори, за да пусне своите коренчета и да порасне устойчиво в любов.

Никога не бих поискала да съм чужда, след като знам, че вече съм твоя.

Но ако ме оставиш сама и нямаш смелостта да се заявиш като „мой“ мъж, то оставяш свободен пътя за по-смелите и решителни от теб.

Или просто ми отваряш вратата, за да си тръгна. Защото предпочитам като ти отворя вратата към живота си да прецениш дали ще влезеш или останеш навън. Но не бих допуснала да се задържиш на прага. Става прекалено голямо течение, от което душата ще настине.

Не сме вече тийнейджъри, за да се натискаме по кафенетата и да се крием от родителите си. Вярвам, че сме достатъчно пораснали и емоционално интелигентни, за да си преценим правилно силите, желанията и връзките.

Ако ти не си сигурен какво се случва с „нас“, то предпочитам да си го изясниш сам.

И вместо финал – към момента съм установила от личен (кога горчив, кога сладък) опит, че човекът насреща има сериозни намерения към вас не когато ви казва, че ви обича, не дори когато ви е запознал с родителите и приятелите си, а само и единствено когато прави планове с вас за след месец, два, три, че и повече дори.

Това е.

Никога не позволявайте някой да губи времето ви, морени! И помнете – съдбата обича смелите.