Тази история ме хвана в период, непознат за мен. Труден, разместващ пластовете земя под нозете ми, реалността се пренареждаше, без да се допитва до мнението ми.
Нямах нужда от помощ, а просто от усещането за присъствие и подкрепа; че не бях сама срещу света; че има поне една душа, луда и необуздана като мен, която ще устои на духащия срещу мен вятър от изпитания и ще се държим заедно.
Не задължително хванати за ръце, но с доверие, че няма да се предадем взаимно.
Знаех, че ще се справя и че е въпрос на време и нагласа емоционалното ми земетресение да утихне и да ме обвземе онова приятно и познато усещане за спокойствие.
Но дотогава просто имах необходимост от онова кротко и сдържано
Всичко ще бъде наред
„Всичко ще бъде наред“, което така и не получих…
А аз единствено това да видя исках…
Сега, малко след този ураган от вълнения, и добри и малко лоши, знам, че жена никога не бива да бъде оставяна да се бори сама срещу суровата природа на света.
И колкото и силна да изглежда и бъде действително, да знае твърдо, че до нея има мощна, крепка и издръжлива душа. Човек, на когото може да разчита…
Всяка жена може да пренесе багажа си сама. Да носи тежки торби, без да помоли за помощ. Да страда тихо и да плаче нощем, без никой да я види, а на сутринта, да покаже най-широката усмивка, на която е способна просто, за да избегне въпроса „Какво се е случило?“
Всяка жена може да си отвори вратата сама, да се издържа сама, да се оправя сама с грижите за себе си, за дома, за автомобила си, да си сипе сама вода от стъклената бутилка в чашата, когато е на ресторант. Да шофира в най-тежките условия, за да свърши отговорно задачите, които е поела.
Всяка жена може да работи за себе си и да се справя сама с живота.
Но всяка жена трябва да може да си позволи поне веднъж да е онази, слабата, ранимата, нежната, мрънкащата, оплакващата се колко ѝ е трудно да се справя с всички тези неща сама; колко ѝ е писнало всеки ден да мултитасква и да мисли за всички детайли просто защото няма на кого да се довери…
Доста дълго сдържах слабостта и неприязънта си към различни ситуации в себе си. Бях тиха, умерена и дори нещо да провокираше гнева ми, го потисках вътре в мен. Все да бъда разбиращата, поставящата се на ответното място, проявяващата солидарност, доброта и благородство. И не, днес няма да спра добра!
Просто ще бъда онази, мрънкащата, която ще заяви себе си с всички неща, които обожава и които я дразнят – тук и сега, на мига.
Без да преглъща и запазва горчивината в сърцето си. Ще бъда онази, която ще си каже какво не ѝ е наред, какво я дразни, какво я вбесява, какво я кара да полудява от любов, какво я разнежва и разтопява.
Ще знам, че мога да се справя с всичко сама, без който и да било да ми помагам, но няма да го искам.
Защото съм създадена с поглед – който изкаже почитта ми към онзи, който ще бъде до мен.
Защото съм създадена с устни – който да изрекат „Благодаря“, когато съществото ми получи подкрепа.
Защото съм създадена с ръце и душа, които да бъдат хванати здраво в труден момент и копнеещи просто да знаят, че „всичко ще бъде наред“.
Дори и сега да не е.
В крайна сметка все някога всичко се подрежда. Както трябва да е. Но дотогава разумът просто търси начин да устои. И никой не заслужава да преминава сам до там – нито аз, нито ти…
Vita Morena 