Четири истории за голямата любов, след която никога не сме същите

Обичам да разказвам за филми. И още повече обичам да препоръчвам на приятели някой филм, който много ме е впечатлил. И тъй като възприемам всички читатели на милата ни Вита Морена за свой приятели, днес ще си позволя да ви представя няколко филма, които ако изгледате, няма да съжалявате. Убедена съм 🙂

Тематиката е любов и различно от американското кино (защото вече аман от Холивуд!).

Започвам с Brides (или както е оригиналното заглавие “Nyfes“ и преведено на български – „Булки“), който е от 2004 година, но аз попаднах на него съвсем наскоро. Режисьор е Pantelis Voulgaris, а филмът уж е гръцки, но сюжетът ни отвежда от остров Самотраки към (любимият ми) Истанбул, през Русия и после с рязък завой към САЩ. Годината е 1922-а, гърците са съсипани от войни, турците също, в Русия положението не е по-добро, а Америка се пълни с имигранти от цял свят, който въртят бизнес и я изграждат от нулата. По-интересното обаче е, че това е разцветът на реално съществуващото явление „булки по пощата“.

Имигрантите в новия свят искат да имат съпруги от родните си места, с които говорят един език, а за жените това е единственият шанс да се спасят от бедността и реално да създадат семейство и деца.

И така, в един момент няколко стотици жени – гъркини, туркини и рускини, се озовават на презокеанския кораб „Цар Александър“ с по една булчинска рокля в багажа и снимка на съпруга, при когото отиват в Америка.

Съдбата на пощенските булки е прекрасно илюстрирана през съдбата на Ники от Самотраки и нейната сила да се пребори с всички несгоди в този живот, включително и със собствените си чувства, желания и мечти, за да осигури по-добър живот на жените от семейството си.

И разбира се, на кораба се случват не една и две големи любови, както и страшни скандали, разкриват се тежки истини, но всеки трябва да намери правилния път за себе си и когато корабът най-сетне акостира в новата земя, да знае накъде да поеме.

Филмът е от онези, които като изгледате, ще ви стане хубаво. Също и ще ви разплаче.

Без да е излишно сантиментален, лентата показва как се случва голямата любов, как ни променя, но и как трябва да я пуснем да си отиде, а сърцето ни завинаги да промени ритъма си.

Второто заглавие, което отново разказва за унищожителната сила на голямата любов, но по коренно различен начин, е LOVE (Любов) на режисьора Gaspar Noé.

За тази лента обаче трябва да се направи една сериозна уговорка – не просто се показват секс сцени, а актьорите реално правят секс един с друг и камерата следи това доста подробно. Свободно се показват мъжки полови органи и как еякулират, затова е по-добре да не гледате филма в компанията на родителите или децата си и на прекалено чувствителни хора като цяло.

Историята обаче е силна и много истинска. Актьорската игра също.

Когато се самозабравиш в търсене на себе си и желанията си, когато прекалиш и когато не успяваш да задъриш в ръце това, което имаш. Или когато две вселени се сблъскат и потънат в черната дупка, която сами създават. Когато направиш от глупост грешния избор и после съжаляваш, но обръщайки се назад не откриваш вече нищо, защото миналото е само спомен.

Във филма имам един особено любим момент, който е към края на лентата, но показва запознанството на тях двамата и как от най-високата и слънчева точка в града (Париж, разбира се) двамата слизат надолу и без да осъзнават в един момент е вече сумрак, а те вървят през гробищата. Прекрасна метафора на отношенията им, които те още дори не знаят, че ще се случат. Гледайте LOVE, ще напрегне сетивата ви, но си заслужава.

От тежките и така красиви френски филми ще премина към една чудесна италианска комедия с елементи на драма – „Perfetti sconosciuti“ или на български – „Перфектни непознати“. Филмът е съвсем нов – от 2016-а, а режисьор е Paolo Genovese.

Още едно предупреждение – не гледайте филма в компанията на ревниви и параноични хора, особено ако са ви половинка, че само ще си навлечете излишна драма в живота.

Сюжетът ни повежда през живота на група приятели, които вече са в онази възраст на живота, в която проблемите в брака са се превърнали в тиха хладина и чувство на отчаяние, но нямаш сили да се откажеш от човека до теб, къде от любов, къде от чиста доза мързел.

И тайните. Тайните, които всеки има, без значение дали го признава пред себе си или не. Тайните, които понякога са безобидни, а друг път имат унищожителната сила да разрушат не само твоя живот, но и още няколко други.

Та, на симпатичната италианска вечеря, на която имах чувството, че тия сладури изядоха тонове храна, се отвори кутията на Пандора и повече нищо нямаше да бъде същото.
Най-ярка следа в съзнанието ми остави един от героите – домакинът на вечерята. Като изгледате филма, ще разберете защо 🙂

За финал съм оставила израелския филм „Lemon Tree“ с оригинално заглавие „Etz Limon“ и „Лимонена градина“ на български.

Лентата е от 2008 и е една от най-красивите и странно спокойни истории, които съм гледала в последно време.

Палестинско-израелските сложни и взривоопасни отношения отново са застъпени, но по един по-ненатрапчив начин, който пак ти показва безумието на целия конфликт и всичко, произтичащо от него, без обаче да те натоварва с батални сцени на насилие и смърт.

Може би ще го осъзнаете чак като изгледате филма, но любовта е основното, върху което е изградена историята.

Любовта към предците ти, любовта, която е необяснима, любовта към неща, които другите ще определят като смешни. Любовта, която не си подозирал, че ще се случи и знаеш, че ще приключи и теб ще те боли най-много, но потъваш в нея, защото иначе не си заслужава да живееш.

И самотата като основен елемент в живота на всеки – на този, който живее със спомените, и на онзи, който уж е обграден от любими хора.

Филмът е много истински и много красив. Това, което винаги ме поразява в израелското кино, е как историята уж се развива на другия край на света, но по някакъв странен начин ми изглежда страшно близка – и като бит на героите, и като светоусещане, всичко.

Лентата е тотално лишена от сцени на насилие или секс, и ще остави следа в съзнанието ви, така че да се присещате след това за лимонените дръвчерта и тяхната необичайна, но красива история.

Още за филми:
Две френски комедии + една гръцка, които си заслужават
5 неочаквани филма, от които ще ви стане хубаво
Надин Лабаки: женственост, талант и човечност в 24 кадъра
Новите герои или как жените завладяха троновете и игрите

Реклама

Новогодишни приключения в Прага. Част 2

Първа част от историята за пътешествието ми до Прага можете да прочетете ТУК.

Минавайки за кой ли пореден път по Карлов мост, реших и аз като стотиците хиляди други туристи да си пожелая нещо на статуята на св. Йоан от Непомук (или както в последствие започнах да го наричам – г-н Памук). Има някакво поверие, че ако на статуята си пожелаеш нещо и я докоснеш, то ще се сбъдне. Затова и на няколко места г-н Памук е изтъркан до блясък от пипащи ръце.

Пожелах си да си намерим някакво хубаво заведение в хубавата Прага, където като бели хора да се веселим в навечерието на 2017-а. И по онова време желанието ми се виждаше доста голямо, предвид обстоятелствата, но разчитах господин светията да реши все пак да ми помогне.

Относно Карлов мост… Забележителен е! Огромен, масивен, красив, впечатляващ най-вече с желанието на всички, които са го градили, да изглежда точно така и да не се пести нищо за целта – нито средства, нито време (строен е от 1357 до 1402 г.).

Вече завършен, мостът е свързващото звено между резиденцията на чешките крале Пражкия замък и кв.Старе место. Освен това с него са свързани още няколко събития:

• през моста върви така нареченият „Кралски път“;
• през 1648 г. шведите атакуват Прага през моста.

На моста са поставени 30 скулптури на различни светии и важни за историята на страната люде, като св. Йоан от Непомук, например. (Можете да прочетете още за тях тук)

Много ми се искаше да мога да разгледам тези фигури, да ги снимам, да разгледам детайли и т.н., но тълпите от туристи не ми позволиха… Представете си море от хора, които ви запречват пътя и едва се провирате между тях.
Ей така беше горе-долу на всички забележителности в този град, което в някои моменти силно ме изнервяше и ме водеше към по-страничните улички, където е по-спокойно и можеш да се насладиш на архитектурата на града, пък било то не и на най-знаковите сгради.

Разходихме се до стената на Джон Ленън, зяпах във възторг „танцуващата“ сграда, разходихме се и до Пражкия замък, наслаждавахме се на гледката от откритата тераса там и на 31-и следобед решихме да се качим до кулата им.

Това беше едно приятно предизвикателство за телата ни, които в последните няколко дена само са се возили (часове наред) в кола и са преяждали (и препивали) доволно. Беше си като малък туристически поход. До кулата има фуникуляр – като лифт, само че на релси като трамвай, който обаче не успяхме да разберем от къде точно да хванем, затова с малко повечко усилия, се изкачихме до кулата, а от там (след като си платихме билетите) по стълбите до последния ѝ етаж, за да видим гледката, да снимаме и да осъзнаем, че реално това чудо се клати.

На това място (не на върха, а долу до входа) ядох най-вкусния триделник! Беше приготвен на въглища, намазан с течен шоколад и представляващ истински разкош.

Ако не знаете какво е триделник, това е техният вариант на нашите гевреци или баница. Прави се от вид козуначено тесто, което се разточва на ивица, увива се около подобен на точилка дървен прът и се слага да се пече, като се върти.

Когато е готово, се потапя в захар на кристали и се измъква от точилката, като се получава една голяма кухина, която може да се намаже с шоколад, да се сложи крем/сладолед или просто да си остане така и да си го хапнете.

И точно като в песничката за зайченцето бяло, и ние така в игри и закачки се замотахме при тази кула, изведнъж се стъмни, стана 17ч и хората вече сядаха на маси да празнуват, а ние трябваше да си стигнем квартирата, която се оказа доста далечко.

Избрахме различна пътека от тази, по която се качихме, за да излезем на уж по-удобно място, но се озовахме на едни стръмни, слабо осветени пътечки, по които други хора почти не се срещаха, а атмосферата беше като филм на ужасите. Е, разбира се, преувеличавам, тъй като се спуквахме от смях как се намираме на майната си из горите на Прага в навечерието на 2017-а, а хората вече са на третата манджа и шестата чаша ракия.

В крайна сметка си стигнахме до квартирата (а улиците на града бяха абсолютно празни!), въведохме се в подходящ новогодишен вид и се насочихме към заведението, където направихме резервация в последния момент, изцяло благодарение на г-н Памук.

Там настроението беше празнично, сервитьорите сновяха между масите, приятно подпийнали, конфети имаше навсякъде, бирата се лееше доволно, градусът се покачваше и в 23:40 се разплатихме и заливайки се от смях, тръгнахме към площада с часовника.

Част от предястията в новогодишното ни меню

Алангле телешкото е невероятно вкусно

Изведнъж се пренесохме в един нов свят.

Това не беше Прага, а ивицата Газа!!! Толкова пукот, гръм, бомбички и тежко въоръжени полицаи + пожарни коли не бях виждала. Хората в тоя град не се шегуват, а за Нова година вадят цял арсенал и властите, явно приели този факт, просто се стараят да обезопасят доколкото е възможно улиците.

По едно време бяхме почти сигурни, че някоя пиратка с размерите на малка подводница ще ни отнесе главите, но си казахме голяма работа, поне ще се случи в толкова красив европейски град. Разбира се, нито пиратка, нито заблудена тапа на шампанско ни улучи, посрещнахме новата година с отброяване на чешки и невероятна заря, която освети града.

Припявах си „пада лист от календарааа“ на Веско Маринов, което за мен е най-новогодишната песен от всички, които съм чула и когато си изпихме бутилката шампанско сред навалицата на площада, решихме все пак да си потърсим бар.

Тук вече и г-н Памук с цялата си сила и желание не можеше да ни помогне, дори и на колене да му се молим. Баровете изобилстваха от хора, както и самите улици, а общото настроение беше… на разрушение. Изпочупени спирки, прозорци на някои магазини и затворени заведения, бутилки и боклуци абсолютно навсякъде, пикаещи орди по улиците и ако си жена и случайно за момент останеш без приятеля си до теб, то веднага се изпречва някой нахалник, който директно те заговаря и дръпа за ръката на някъде.

След като направихме близо двучасов поход пеша из улиците на града, приехме факта, че бар няма да си намерим, метнахме се в едно такси (и там има копърки, затова следете дали си има ясно обозначена тарифа на прозорците, апарат и разбира се, фирма, към която е колата) и се прибрахме, за да се стоплим и наспим.

1-и януари мина като насън и добре, че KFC  поне работеше, та успяхме да хапнем нещо, а привечер – вече физически възстановени, минахме още веднъж на поход из града преди да си тръгнем.

Имахме огромното желание да посетим една средновековна кръчма точно до замъка, над чиято входна врата имаше наредени черепи, а вътре атмосферата, обзавеждането и осветлението те пренасят буквално няколко века назад, но за жалост нямахме резервация.

Оказа се, че почти всяка вечер след 18ч започва бели денс шоу програма (много средновековно, няма що), за която има куверт от 600 крони, които включват ядене и пиене на корем и затова е нужно предварително да си запазиш маса.

В крайна сметка вечеряхме в италиански ресторант с доста добра пражка кухня, минахме през базарите за сувенири, а на следващата утрин потеглихме към България.

Пътьом се отбихме в Братислава, където честно казано няма какво да се види. Ядохме в някаква кръчма Kozel, която според TripAdvisor трябва да е нещо уникално като кухня и да, на вид ястията го докарваха много добре, но на вкус разбираш, че са притоплени от сутринта, а цялата обстановка (и тоалетна) беше доста нечистоплътна, но в един момент просто спира да ти пука и приемаш, че ще живееш опасно.

Пътят до България ни се стори по-дълъг от на идване, но към 3 часа през нощта на 3 януари си бяхме вече по домовете, успешно пристигнали.

Най-доброто, което можете да направите за себе си, е след пътуване да си вземете един ден отпуска, за да се аклиматизирате, наспите и изперете всички дрехи. А и за да имате време да осмислите всичко преживяно през последните дни.

Какво да кажа в заключение за Прага… Изключително красив град, който ще трябва да посетя още веднъж, когато е топло.
Изгодна дестинация, която си заслужава да посетите. И трябва да сте толерантни към цигарения дим, тъй като се пуши свободно в почти всички заведения за хранене и пиене, а по улиците честичко се усеща миризмата на трева.
В реката плуват необезпокоявано лебеди, градът е чудесен за дълги разходки и е лесен за ориентиране, което не ни попречи всеки ден да се губим поне по веднъж, но пък така разглеждахме още повече неща.

Силно препоръчвам не толкова популярните заведения и исторически местностни, където ще усетите истинския дух на града, неговата кухня и маниери, а и ще срещнете редовите хора, а не блъскащи се туристи.

Пътувайте, прекрасно е 🙂