10 години преди и след: България в Европейския съюз

Текстът е написан преди 10 госдини в чест на приемането на България в ЕС и е предоставен за публикуване във Вита Морена от своя автор Петър Дончев. Всяко републикуване или цитиране следва да съдържа упоменато неговото име като автор и Вита Морена като източник

Отдавна минава полунощ, а мене сън не ме лови. Броени часове остават до Новата 2007-ма година и до едно невероятно, Велико събитие.

Всеки ще се досети – приемането на България в Европейския Съюз. Там където ѝ е мястото от векове насам. Навярно много сънародници биха казали точно това.

Аз обаче поглеждам нещата от малко по-различен ъгъл. И ми е чудно, че засега не съм чул и други подобни мнения. Може и да съм ги проспал.

Поглеждам фактите.
Малко след началото на миналия век Ал. Стамболийски гласеше България за… американски щат. Сензационно, нали? Но самата истина!
По тази причина Европа задружно уби Стамболийски. Никой не можеше да допусне Америка по този начин да стъпи в Европа.

Десетки години по-късно Т. Живков гласеше България за съветска република. Е, не се случи, но…

А преди стотици, че и повече години, когато бреговете на България се миеха от три морета, цяла Европа искаше да се сроди с българския цар. Франция, Германия, Англия, десетки други – къде бяха те тогава?

А славните български владетели, да не ги изброявам, оставиха незаличима следа в историята на Европа. Да, имахме мигове на възход и на падение. Ние сме страна на кръстопът, за добро и за лошо. Кой ли не е минал оттук, кой ли не е….

Е, затова пък сме красиви – мъже и главно жени.

Но изглежда нещо е ударило и манталитета ни.

С голяма болка трябва да си признаем, че ние предадохме Левски! Ние го и обесихме, нито един турчин не подписа смъртната му присъда.

Затова настъпващото след часове събитие ни призовава към равносметка, то непременно трябва да ни направи по-добри хора. И по-добри Българи.

И с нужното самочувствие, което сме позагубили през вековете.
И с нов поглед към занаменитата шопска сентенция, която вече трябва да звучи така: „НЕ Е ВАЖНО Я ДА ИМАМ, ВАЖНОТО Е ВУТЕ ДА ИМА!!!“
Тогава ще имаме всички, вярвайте ми.

И станали вече хора, каквито винаги е трябвало да бъдем, е крайно време да погледнем истината в очите. Да проумем какво всъщност ще се случи след броени часове.
Предупреждавам, че хич не ми е до шеги. Говоря напълно сериозно:

И така.

От векове европейците мечтаят да се сродят с българските владетели.
С България.

След часове тази им мечта ще се сбъдне – Европа ще се приобщи към България!
Това е велик миг за цяла Европа.
И за нас мигът е велик – бреговете на Родината ни ще се мият вече не само от много морета, а и от океан.

А за тези, които може би се подсмихват снизходително, ще разкажа една история.

Преди доста години попаднах в Болоня. Посетих един от най-старите медицински университети не само в Италия, но и в Европа, а може би и в света. Не съм сигурен, но може би и най-стария. Заведоха ме в т. нар. кръгла аула. Парапет в кръг с диаметър около 10-20 метра. В средата – падащ под с механизъм. Свалиха пода и се откри зала за дисекция на трупове – упражнения по анатомия. Подът е бил падащ, защото Великата инквизиция е забранявала дисекцията. Ако към университета се приближавали инквизитори, съгледвачите съобщавали, теренът моментално се вдигал и всичко било като обикновена лекция на наредени в кръг студенти. Това е 17-и век. 1600 и някоя година.

Ректорът на университетът, който лично ме развеждаше, ми каза като интересен факт, че в онези далечни години упражненията по анатомия се водели от професор, чието име е записано със златни букви в университета.

Професорът се казвал Булгарели, с доказано български произход (тази фамилия и досега съществува в Италия). Болонският университет се гордее със своя велик професор Булгарели.

А аз се гордея, че съм българин!
А вие?

ДОБРО УТРО, БЪЛГАРИ – ЕВРОПЕЙЦИ!
БЪДЕТЕ ДОСТОЙНИ ЗА ИМЕТО СИ, КАКТО, НАДЯВАМ СЕ, ЕВРОПА ЩЕ Е ДОСТОЙНА ЗА НАС.

31 декември 2006 г.

След като изминаха десет години от приемането ни в ЕС, мога да изразя мислите, които ме вълнуват с две думи – аз съм огорчен и разочарован.

ПЪРВАТА ДУМА. ОГОРЧЕН
Огорчен съм от нас, българите.

Не станахме по-добри хора, шопската сентенция за Вуте си остана същата.

Тогава, преди десет години, окрилен от мисълта за събитието, на чийто праг се намирахме (уви, всичките ми надежди за нещо по-добро се оказаха илюзия и самозаблуждение), спестих някои истини и споменах само за ударения ни от нещо манталитет, за това, че ние самите предадохме Левски и после го обесихме. А това, че Апостолът е закаран в София, охраняван само от няколко заптиета и не са се намерили доблестни българи да го освободят, много ми напомня за днешните протести.

Социалните мрежи ще се пукнат по шевовете от писанията на възмутени нашенци, очаква се на площада да се съберат десетки хиляди, а в крайна сметка отиват стотина души. Пълно малодушие!

„Ба, ще им ходя на протеста!”, казва дребната душица и си седи на топло да гледа поредния мач по телевизията. Въпреки че е писал във форумите колко е възмутен от управляващите и „ще видят те, като ида утре на протеста.” И жалкото е, че през вековете нищо не се е променило. За този български феномен, още Христо Ботев пише:

Пием, пеем буйни песни
И зъбим се на тирана,
Механите са нам тесни –
Крещим „Хайде на Балкана”!

Крещим, но щом изтрезнеем,
Забравяме думи, клетви,
И немеем и се смеем
Пред народни свети жертви!

Не ви ли се струва, че все едно това стихотворение е писано не през 1872 година, а преди две-три години? На мене тъй ми се струва.

Двадесетина години по-късно Алеко Константинов създава събирателния образ на Бай Ганьо. Не ви ли се струва, че книгата е писана днес?

На мене така ми се струва, особено в условията на опростачването, мутризацията и чалга културата. И за да бъде картината пълна – бихте ли ми казали, кой друг народ е създал подобна приказка?

Накратко: Извадил рибар бутилка и от нея излязъл дух. Казал духът, че ще му изпълни едно желание и утре заранта да отиде на същото място да му каже какво е то. Но да има предвид, че каквото и да си пожелае, съседът му ще го има двойно. Цяла нощ мислил човечецът, щял да се поболее. Каквото и да си поиска – чувал злато, красавица за жена, голяма къща, съседът му ще ги има двойно, а такова нещо той не можел да понесе. Призори обаче му дошла гениална идея.

Хукнал към реката, крещейки: „Дух, дух, извади ми едното око!”

Това е то, българският манталитет, болната завист, лошотията, проклетията. Не съм го измислил аз, а българският народ. И нека да е ясно – далече не мисля, че всички нашенци са подвластни на този манталитет. Има и изключително стойностни хора. За съжаление, те са малцинство.

Впрочем, Петко Славейков още преди близо век и половина е бил много краен и е заявил, че „не сме народ, а мърша”. Ето:
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
Хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога! – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
Да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме и щеме
Един друг злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
Пред други сме мирни, тихи, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
Щот сме туткун, щот не сме кадърни…
Всякой вика: „Яман ни е нам хала” –
А всякому мерамът е развала…

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
Пак ще кажа и с това ще свърша.
Да-а-а…Силни думи. Но точни. И аз ще свърша, защото ако продължа, ще трябва да кажа още десетки неща, да кажа още по-силни думи и да прехвърля мярката…Само ще отбележа, че ако се абстрахираме от архаичния на места език, можем да си помислим, че дядо Славейков е писал стихотворението вчера…

И ВТОРАТА ДУМА.
В началото казах, че освен огорчен съм и РАЗОЧАРОВАН. Силно разочарован при това. От Европейския съюз. Как е възможно Брюксел да ни казва да не ядем криви краставици, как да си варим ракията, да затрием световноизвестният сорт домати „Биволско сърце” и да не го садим? Да наднича в хладилника ни, под завивките ни? Ей, Богу, навремето дори Москва не си позволяваше до такава степен да се бърка в бита ни.

Не случихме на съюзи и толкова! Преди Съветски, сега Европейски. Съюзи, съюзи… боклуци.

40 години бяхме съветски протекторат, сега сме европейска колония. Напълно безправни роби, непрекъснато заплашвани и санкционирани от Брюксел. За щяло и нещяло. По съветско време живеехме с укази, а сега с еропейски директиви. От един дол дренки.

Миналата година Българският хелзинкски комитет номинира един убиец (Джок Полфрийман), който излежава присъда в България, за… човек на годината?!?! Как е възможно, в каква държава живеем? Ако това са прехвалените европейски ценности, не, благодаря, не ги искам.

Командващият Европейския съюз, г-жа Меркел ни натресе /Е/мигранти, бежанци, терористи. Наредено ни беше не само да ги приемаме, но и да им строим лагери и жилища и да харчим за всеки от тях многократно повече отколкото за българските пенсионери. Това също ли са европейски ценности?

Благодаря, не ми трябват нито ценности, нито терористи. Циганските банди, които терориризират, ограбват, изнасилват и избиват старите хора по селата, при това напълно безнаказано, също ли са европейски ценности? Навярно да, защото ако и прашинка падне от главите на бандитите, разни комитети, подчинени не се знае на кого, ще вдигнат вой до Бога. И много, много…

Разочарован съм. Останах излъган и измамен. Жалко!
14 декекври 2016 г.

Реклама