Тя, която не съжалява за нищо: 101 години от рождението на Едит Пиаф

На днешния 19 декември се навършват 101 години от рождението на Едит Пиаф. Винаги съм смятала, че е много по-хубаво и смислено да се честват рождените дни, отколкото датата на смъртта. И все пак за информация – Едит Пиаф умира на 10 октомври 1963 година на 47 години.

Всяко сравнение или определение за Пиаф ми се струва прекалено неуместно и плоско, сложено до нейното име. Какво да кажа – че е велика? Че животът ѝ е забележителен? Че е гласът на Франция? Че е една от най-забележителните жени в историята?

Всичко това е вярно, но звучи като клише. За прекалено много други хора казваме същите думи и в един момент те започват да губят смисъла си.

По-скоро ми се иска да кажа, че Едит Пиаф е личното ми вдъхновение и ѝ се възхищавам не само заради гласа и музиката, но и заради това какъв човек е била.

А тя е била противоречива личност, чийто образ се представя като по-добър, отколкото реално е бил.

Била човек като всички – със своите страсти, силни и слаби страни, със своите грехове, големи любови и тежки мъки.

Нестройна душа на жена, подчинила съществуването на себе си.

Възхищението и уважението ми към нея не произлиза от това, че намирам мои черти в нея и по някакъв начин се отъждествявам с характера ѝ. Не, напротив. Но тя за мен е пример как трябва да живее всеки – спрямо своите желания, а не чуждите. Да гониш щастието си, дори това да значи да бъдеш заклеймен от околните.

Да живееш със съзнанието, че си дал свобода на чувствата си, а не че ги ограничаваш и потискаш, за да влезеш в удобна роля и да не търпиш критика на околните.

По-голямата част от живота на Пиаф тъне в неяснота и съмнения. Кога точно е родена, какви са били родителите ѝ, какво детство е имала не е особено ясно, но сред тъмнината на миналото ѝ ясно се очертават мизерията, разклатено възпитание, липсата на грижа и любов. Твърди се, че майка ѝ е била улична певица от с френска и италианска кръв, а баща ѝ е бил акробат. Без значение какви са били, и двамата решават, че не могат (или не искат) да се грижат за нея.

Малкото роднини, които момиченцето имат, я прехвърлят един на друг, докато Едит не попада в публичен дом, където грижите за нея поемат проститутките. Твърди се, че между своите 3 и 7 години Пиаф е страдала от кератит и е била загубила зрението си. Основната теория е, че се е изцелила в следствие на чудо и усърдните молби на проститутките в дома, които се привързват към момичето. На фона на бедността, в която Едит е живяла и липсата на качествени лекарски грижи, чудодейното излекуване звучи доста правдоподобно.

Около 14-тата си година Едит се събира с баща си, с когото започват да обикалят из Франция и да изнасят улични представления – той показва акробатични номера, а тя пее.

Някъде през тези години Пиаф се запознава със Симон Берто, по-известна като Момон.

Двете стават най-добри приятелки и в продължение на десетилетия са неразделни, като споделят както мизерията, униженията и тежките моменти, така и дошлата по-късна бляскава слава.

На 16 години Едит решава, че е влюбена в разносвача Луи Дюпон, с когото бързо се отдават на страстта си, а резултатът е, че Едит става майка на 17 години. Последното нещо, което тя иска е да бъде майка. Не чувства майчински усет в себе си и не може да приеме грижите за малката Марсел сериозно.

Заедно с Момон и бебето, но без мъжа си, се нанасят в евтин хотел. Двете обаче често потъват в нощния живот на града, оставяйки малката Марсел сама в хотелската стая. В един момент Дюпон решава да сложи край на това безумие, взима детето при себе си и заява на Едит, че ако иска да вижда дъщеря си, трябва да се прибере вкъщи при него. Това никак не я впечатлява и тя продължава с гастролите си по тротоари и кръчми.

На двегодишна възраст Марсел умира от менингит.

Едит е съсипана и осъзнава вината си като родител, но също така разбира, че не иска да бъде майка.

На 18 години тя живее в хотел Grand Hôtel de Clermont и препечелва пари, пеейки по улиците на френската столица. Гласът ѝ е абсолютно нешколуван, тя е самоука, но не ѝ пука изобщо. Пиаф няма претенции да е изтънчена певица, а точно обратното – дава на тълпата това, което иска – весели народни песни.

Собственикът на нощния клуб „Le Gerny“ – Луи Лупле, чува Едит някъде из квартал Пигал и остава впечатлен от характерния ѝ глас, който никога не можеш да сбъркаш. Той решава да я превърне в част от програмата на клуба му, като се превръща и в неин своеобразен мениджър. Дава ѝ прозвището „Врабчето“ (La Môme Piaf) заради дребния ѝ ръст – 1,42 м.

Всеки, който види и чуе Едит, остава впечатлен как толкова силен глас може да се крие в такова крехко, малко тяло. Желанието ѝ за живот обаче е по-силно от всичко, тя граби с пълни шепи и живее ден за ден.

Лупле я учи как да застава пред публика, как да се държи и как да изглежда, да забавлява тълпата и да остава на ниво. Той залага големи надежди на певицата и не остава излъган. Всички са впечатлени от нея и за да я слушат, пълнят заведението му.

В началото на април 1936 година обаче Лупле е убит, а Едит е една от обвинените за смъртта му. Кариерата ѝ е пред пълен провал, грози я затвор и тя ненапразно е изплашена за себе си. Полицейското следствие не успява да открие доказателства срещу нея и тя е пусната на свобода, но имиджът ѝ е съсипан.

Тогава певицата наема Реймонд Асо със задачата да я реабилитира отново. По някое време двамата стават любовници и може би това помага на Асо да изпълни качествено задачата си.

Именно той ѝ дава името Едит Пиаф (истинското ѝ е Едит Джована Гасион) и изгражда образа ѝ на бохем.

Маргьорит Момо, с която Пиаф си сътрудничи до края на живота си, ѝ пише песните, като по заръка на Реймонд набляга на мотива с живота ѝ на улицата.

Едит и Кокто

През 1940 година, когато е на 25, Пиаф участва в пиесата на великия Кокто „Le Bel Indifférent“, което ѝ помага да изгради връзки с влиятелните хора на онова време. Славата се превръща в добра приятелка на Едит, която заедно с добрата си приятелка Момон се опиянява от живота си. Двете най-сетне са получили място сред онази прослойка, която допреди няколко години ги е гледала от високо и им е подхвърляла петачета на улицата.

Пиаф е с голямо самочувствие за себе си и харчи през пръсти всичко, което получава без това да я притеснява. Всички искат да са около нея, всички искат да я чуят как пее.

Със златни букви пише името си в историята на музиката и великите жени благодарение на концертите си в зала „Олимпия“, които се провеждат между януари 1955 и октомври 1962 година.

През 1951 година Пиаф спасява от банкрут залата, като поставя грандиозен концерт там, изпълнявайки за първи път пред публика Non, je ne regrette rien. Песента, безсмъртна като самата Едит, олицетворява целия ѝ жизнен път – личен от каквито и да било съжаления, изживян пълноценно, белязан от големи мъки и велики радости.

Като ярка диря, оставена от падаща звезда, в живота на Едит Пиаф е любовта ѝ с Марсел Сердан.

Той е виден боксьор, медалист, любимец на нациите и медиите. И също така женен. Едит не е красавица, но има толкова силна харизматичност, че трудно някой ѝ устоява. Тя има различни любовници – мъже и жени, но сърцето ѝ се обръща в момента, в който се запознава с Марсел.

За жалост, той е женен и няма намерение скоро да променя семейния си статус. А Пиаф го обича с всяка фибра на тялото си.

Мрънкайки и настоявайки той да дойде да я види, докато тя е в Ню Йорк, Едит предизвиква съдбата. Желанието ѝ да го получи тук и сега ѝ коства да не го види никога повече. Самолетът, на който Марсел се качил, за да стигне до Пиаф, се разбива и всички на борда загиват.

Едит е смазана от чувство за вина и никога не си прощава. Марсел умира през октомври 1949, а няколко години по-късно Едит вече е пристрастена към алкохола и морфина. Освен душевната ѝ болка, няколко автомобилни катастрофи, в които тя е ранена, допринасят за засилване на пристрастяването ѝ.

През 1952 година Пиаф решава да се омъжи за Jacques Pills, а 5 години по-късно се развежда с него. През 1962 отново минава под венчилото, като този път неин избраник е 20-години по-младият Тео Сарапо. Той е фризьор, превърнал се в певец, а после в актьор и доколко е обичал Едит и до колко желаел просто да се прочуе на гърба ѝ не е ясно.

Тялото ѝ вече е уморено и изтощено от пороците ѝ и никаква любов или медицина вече не може да го спаси. На 10 октомври 1963 година певицата издъхва следствие рак на черния дроб.

Последните ѝ думи са:

„Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“.

Погребана е в гробището Пер Лашез в Париж, до дъщеря ѝ Марсел. Римокатолическият архиепископ категорично отказва да я погребе по християнските обичаи поради скандалния ѝ и разгулен начин на живот.

Това обаче не спира погребалното шествие да привлече десетки хиляди по улиците на Парицж, а на погребението ѝ да присъстват повече от 100 000 поклонници. Със сигурност Едит ги е гледала с усмивка и благодарност, а архиепископа с махване на ръка е пратила по дяволите.

Днес, 101 години след идването ѝ на този свят, си спомям за нея и без да я познвам, тя ми липсва.

Едит Пиаф е една от жените, за които благодаря на съдбара и Вселената, че ги е изпратила сред нас, за да осветят живота ни в цветове, които до преди това не сме познавали.

Реклама