Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него. Ако това е вярно, значи ще ми се случиш толкова скоро…
Раят е там, където сме двамата, а адът – във всяка песъчинка време, когато те няма.
Винаги всичко започва и свършва с това на кого искаш да кажеш първо добрите новини в живота си. Аз искам да ги споделям единствено на теб.
Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за теб. По пътя на тази логика – вероятно и ти мислиш за мен 25 часа в денонощието… Поне така се надявам…
Ти си взрив, който избухва в моето мъничко сърце, в моята мъничка Вселена, всеки път, когато те видя.
Чувствата ми са рани, покрити с лейкопласт. И да ме нараниш жестоко, и да ме извисиш на върха на щастието, просто трябва да дръпнеш рязко лепенката от кожата ми. Да ме заболи от печал или от удоволствие, ти ще решиш.
Знам, че ти е трудно, когато нямаш сили да тръгнеш, нито причина да останеш.
Никога няма да ме намериш там, където си ме оставил някога. От цялото ти безмълвие осъзнах, че това, което не можеш да кажеш, много ти личи.
Сякаш съм създадена да те разбирам, но не и да бъда разбрана от теб…
Убедена съм, че бих могла да преживея всичките ти зими, за да бъдеш моето лято.
Вярно се оказа, че опиташ ли да обикнеш човек, да го почувстваш, да разбереш, че без него не можеш да живееш, той ще те убие…
Аз безмълвно ще продължавам да следвам слънцето в очите на този любим човек, ти, дето все го няма.
И нека ми се сбъдне онова, за което мълча…
Vita Morena 