Статията е написана от Петър Дончев, актьор и писател, специално за Vita Morena.
Към спомените за Париж ме върна публикацията на Вита Морена „Един още по-красив Париж”. Изплува в съзнанието ми такъв, какъвто го видях през пролетта на 1966 г. Да, преди малко повече от половин век.
А на екипа на Вита Морена завиждам, че не сте ходили в Париж, защото ви предстои първа среща с него, каквато на мене никога вече няма да ми се случи.
С пълно право казвате, че е един от любимите ви градове, но когато го видите, наистина ще се влюбите в него до болка.
Завиждам ви, че ще се разходите по Шанз Елизе от Конкорд и Ронд поан чак до Етоал и величествената Триумфална арка, ще видите Тюйлери и градината Люксембург с двореца, задължително ще надникнете и в Латинския квартал, ще се поразходите покрай Сена, а може да направите и един тур с прелестните увеселителни корабчета.
Няма начин да не се качите на върха на Айфеловата кула, откъдето ще видите „Сърцето на света” като на длан. Знаете ли, в самото начало на седемдесетте години направихме с колежката Каролина Караганева „Непознатата по тротоара” от книгата на Богомил Райнов „Нощни булеварди”. В началото беше замислен като рецитал, но се превърна в малка театрална форма, камерен спектакъл за двама души. Играхме го в продължение на близо две десетилетия на малки и големи сцени в София и провинцията. Та този спектакъл започваше със следния текст, произнасян от мене:
„Париж, погледнат от хълма Монмартър или от върха на Айфеловата кула, представлява една огромна сива пустиня от цинкови покриви, сред която само тук там, като указателни знаци се извисяват няколко сгради – Нотр Дам, кулата Сен Жак, Инвалидите…”
И така нататък.
Обичах този текст и веднага привличах вниманието на публиката, защото самият аз си представях всичко съвсем картинно, тъй като до премиерата, сезон 1971/72 година вече бях имал две срещи с Париж.
Непременно трябва да видите хълма Монмартър и прочутите кафенета, в които все още витае духът на Дали, Пикасо, Ван Гог, Моне… До Монмартър ще стигнете най-лесно от известния Плас Пигал по стълбите, водещи към Сакре Кьор. По тези стълби, от лявата страна, ще минете покрай театъра на Жан Кокто, в който още през 1966 г. гледах „Ужасните родители” от Жан Кокто, с Жан Маре в главната роля. За мене беше много интересно, защото аз вече бях играл тази роля две години по-рано, още като студент.
Вие навярно сте чували за троицата Жан Кокто – Жан Маре – Едит Пиаф. Когато гледах Жан Маре, той вече беше осиротял, защото другите двама бяха починали две-три години преди това, ако не ме лъже паметта, в два последователни дни (Едит Пиаф умира на 10 октомври 1963 г., а Жан Кокто – на следващия ден, същата година – бел. Ред).
Непременно трябва да видите и бляскавия нощен Париж. Започнете от Плас Пигал, където обаче не съветвам дамите да ходят нощем без мъж придружител, защото сами жени веднага биват възприемани като представителки на най-древната професия. От Пигал съвсем бързо се стига до Мулен Руж, който непременно трябва да посетите, както и кабарето Крейзи хорст салон.
Трябва да се повозите и на парижкото метро. Малцина знаят, че за част от трасето му са използвани готовите тунели на Катакомбите, в които гният костите на множество велики личности. Още по-малко хора днес, дори и французи, могат да ви кажат, че плановете и проектите за построяване на метрото са с дата десетилетия преди нашето Априлско въстание, а откриването на първите линии е в края на 19 век. А навярно в забвение е потънал фактът, че първоначално е планирано вагоните да са с гумени колела, релсите – дървени, а тягата да се осъществява с… коне. Но при строежа в края на по-миналия век вече е било възможно задвижването да става с електричество. Гумените колела обаче са останали. Имаше ги при всичките ми ходения в Париж, а доколкото зная някои линии са все още с гумени колела, но в това не съм съвсем сигурен.
Картината няма да бъде пълна, ако не видите Булонския лес и разбира се Лувъра. За него мога да ви разказвам с часове.
За голямо съжаление няма да видите една от големите забележителност на Париж – Халите, разрушиха ги. На тяхно място се опитаха да строят нещо модерно, което обаче, по мое мнение няма нищо общо с Търбуха на Париж, както го нарича Зола.
Халите преди и сега/Снимка: lefigaro.fr
Около Халите, през пролетта на 1966 г. прекарах цяла една нощ. Нощното зареждане със стока беше голяма атракция. Шляех се наоколо, гледах, пих топъл бульон в едно от многобройните бистра, ядох прочутите пържени картофки с дижонска горчица, приготвяни и продавани в колички направо на тротоара.
Към сутринта огромният площад беше потънал в мръсотия, празни кашони, хартия и опаковки. За половин час почистиха, измиха и всичко светна. После изчаках да отворят и бях един от първите клиенти. Трудно е да се опише с две думи Царството на храните, което видях.
Подозирам, че вече се питате как така съм ходил в Париж, след като днес битува митът че пътуването на Запад, без човек да е бил ченге или комунист от висок ранг е било невъзможно (към днешна дата г-н Дончев вече е прехвърлил 70-те години – бел. ред). Няма такова нещо. Три пъти ме притискаха да стана член на БКП, но отказвах. Един път ми предложиха да стана сътрудник на ДС, но също отказах. После ме оставиха на мира.
Снимал съм се във филми в чужбина, бил съм на театрални гастроли, участвал съм във фестивали. Тъкмо в Световен фестивал на Студентските театри участвах през пролетта на 1966 г. Проведе се в Нанси и продължи близо месец. После, като награда за отличното представяне на нашия театър, ходихме за около седмица в Париж.
На екипа на Вита Морена пожелавам мечтата им да видят Париж – сърцето на света, да се сбъдне скоро.
Прочетете още:
Тихият уют на еротичните фантазии
От Лондон до Ню Йорк – голи, силни и удивително красиви
Нашата жълта София през погледа на една чужденка
Vita Morena 