Аз човек ли съм или тиква? Или откровено за Хелоуин и Деня на народните будители…

Краят на октомври, мирише на есен.

Мъгливото време навън навява мъгливи мисли и някак в настроението ми преобладават минорните краски.

Витрините на повечето магазини са подчинени на една тема – предстоящия Хелоуин, а публикациите в интернет и социалните мрежи изобилстват от идеи за най-атрактивен костюм.

Но докато се напъвам да съм в крак с чуждите англосаксонски празници, чудейки се тази година Червената шапчица ли да бъда или триръко зомби, се улавям как подсъзнанието (а и съзнанието) ми се бунтуват срещу налагащите се от запад религиозни, културни и най-вече комерсиални догми.

И точно тогава се сещам за поговорката:

„Балканът ражда хора, а полето тикви”,

за да си задам въпроса:

Аз от хората или от тиквите съм?

Тиква, която е изрисувала лицето и тялото си като подрънкващ ходещ скелет и после е качила десетки снимки във Facebook и Instagram, така че цяла плеяда познати и приятели да лайкнат постовете ми от нощта на Хелоуин или пък да бъда просто човек, който е похапнал печена тиква вкъщи и си е спомнил, че в първия ден на ноември, в България, където всъщност живея, се отбелязва Денят на народните будители?

Макар да звучи малко архаично нашият си празник ме кара да се чувствам по-горда, по-емоционална, по-жива.

Да съм съпричастна с нашите традиции, с българските ми корени и да знам, че костите на моите предци почиват спокойно в земята ни. Да се чувствам човек.

Аз избирам да съм от тези, дето ги ражда Балканът, (и не че имам нещо против полето, което ни храни), а защото планината не само създава човеците, но ги и пази.

Свети Иван Рилски е живял в уединение в Рила планина, Момчил войвода е бродил из Родопите още преди нашествието на османците, Георги Бенковски е водил четата си в полите на Средна гора…

И още многобройни светли личности, преобразили света около себе си, са вписали завинаги имената си в нашата история. За да ни има, за да има българския дух, за да живеем достойно и да оставим следа след себе си.

Снимка: Слави Хаджиев

Днес може и да изляза с приятели, днес може и да изпия един коктейл, украсен с бъркалка във формата на тиква, днес може и да похапна от сладките, които приятелката ми е изпекла с форма, наподобяваща духчета, днес може и да се забавлявам, но никога няма да забравя коя съм, откъде съм и кои са предците ми.

Аз избирам коя да бъда…

Избирам да съм човек, а не тиква!

Реклама

Заедно след 35 години раздяла: какво ни готвят ABBA през 2018-а?

АББА (или групата на Агнета, Бьорн, Бени и Ани-Фрид) планира нов общ проект, който ще събере заедно именитите музиканти през 2018 г. След цели 35 години раздяла.

Поп формацията събира четиримата през 1973 г., когато се представят на песенния конкурс Евровизия с песента Ring Ring и са класирани на трето място.

Успехът обаче ги спохожда с песента Waterloo още на следващата година на същия конкурс, провел се в Англия. Тази награда изстрелва шведския квартет в орбитата на неизменните любимци не само в Европа.

Популярността им бързо излиза извън границите на стария континент, а шлагерите следват един след друг. Песните Маmma mia, Chiquitita, Happy new year, Dancing Queen, Money, money, money, Thank you for the music, S.O.S. достигат до челните места на музикалните класации и заемат място в сърцата на милионите си фенове по цял свят.

И така до края на 1982 г, когато Агнета, Ани-Фрид (Фрида), Бьорн и Бени поемат по различни пътища, а групата АББА остава в историята с продадени 370 милиона албума за по-малко от десетилетие. Почитателите на легендарните викинги не могат и не искат да приемат този стряскащ финал на групата.

Любопитен факт са и любовните драми, които спохождат четиримата музиканти.

Агнета и Бьорн се женят през 1971 г., доста преди създаването на групата. Чаровната блондинка е мечта за много мъже, но е отдадена на кариерата си. Мекият ѝ топъл глас е запазена марка за най-популярните хитове на групата. Но както често се случва в света на известните, и бракът между двамата се пропуква, а през 1979 г. се развеждат. Именно в кризисните години, изтъкани от изневери и ревност, се раждат някои от най-лиричните им песни.

Подобна е и съдбата на другата двойка в групата – Ани-Фрид и Бени. Те се женят през 1978 г., а през 1981 г. официално се развеждат. Без драми и сякаш без дълбоки емоции.

На практика с края на браковете им идва и краят на АББА.

Логично, защото макар да изглеждат студени на пръв поглед хора, при шведските музиканти любовта, раздялата, ревността и изневерите сякаш са основен фактор за успеха им, а песните им са близки до сетивността на обикновените хора.

Феновете им виждат искреността в песните и отношенията и им прощават разпадането на формацията, за да ги слушат неизменно дори повече от три десетилетия след последния им концерт.

До 2016 година…

През юни тази година четиримата се събират да пеят заедно на частен купон по повод 50 годишнината от запознанството помежду им.

Но с това не приключват общите им проекти, защото предстои може би най-бляскавото им представяне досега.

Създателят на американското риалити шоу American Idol Саймън Коуел има планове да възроди марката АББА в новаторско дигитално представление, което съчетава изкуствен интелект от ново поколение и смайваща виртуална реалност. Главните герои, разбира се, са четиримата шведи, които макар с посребрени коси, носят заряда на момчетата и момичетата от зората на 80-те.

За да осъществят амбициозния си проект, музиканти и компютърни специалисти имат цяла година на разположение, тъй като премиерата е предвидена за 2018 г.

Звучи обещаващо. А какво ни очаква да чуем, усетим и преживеем с любимите ни поп и диско изпълнители… предстои да видим.

Битката срещу ангелската инвазия продължава

Ако още не сте прочели „Ангелско нашествие“, то трябва да побързате, тъй като на пазара вече излиза продължението на трилогията „Пенрин и Краят на дните“.

В типичния за Сюзън Ий действен стил „Ангелски свят“ не губи време и продължава непосредствено от внезапния край на предишната книга. Читателите отново се потапят в постапокалиптичната атмосфера на обгорялата Силициева долина и назъбените останки на Сан Франциско, резултат от опустошителното нашествие на войнствено настроени ангели.

17-годишната Пенрин е успяла да спаси сестричката си от гнездото на ангелите, но нещата съвсем не са се стекли както ѝ се е искало. Малката Пейдж вече не е същата и никога няма да бъде. Въпреки всичко двете момичета, заедно с майка им, се присъединяват към оцелелите, които се опитват да съхранят остатъците от модерната цивилизация.

Не задълго – помисляйки я за чудовище, група хора залавя Пейдж и сблъсъкът завършва кърваво. Пейдж изчезва, свидетелите са ужасени, майката на момичетата е съкрушена. Пенрин тръгва из Сан Франциско след сестра си – само че защо улиците са толкова пусти? Къде са отишли всички? Търсенето я отвежда до сърцето на ангелския план и тя успява да зърне силите зад техните решения, но разбира и до какви страховити крайности са склонни да стигнат…

Междувременно Рафи отчаяно издирва крилата си. Без тях не би могъл да се присъедини към ангелите и да застане начело, като предводител, както му е отредено. Ала когато трябва да реши дали да получи крилата си, или да спаси Пенрин, кое ще избере?

Сюзън Ий пише „Ангелско нашествие“ – първата част от трилогията „Пенрин и Краят на дните“ – за юношеска аудитория, но има почитатели на възраст от 10 до 70. След като първоначално вижда бял свят под формата на електронна книга, публикувана от самата Сюзън в интернет, я очаква огромна изненада – писането ѝ очарова хиляди и набира огромна популярност, без помощта на издатели, агенти, маркетингов отдел… Само благодарение на силата на думите ѝ.

Сега трилогията е преведена на повече от 20 езика, работи се по екранизация, а феновете стават все повече и повече. И с основание. Историята за Пенрин и Рафи е като глътка свеж въздух – динамична, целенасочена, страшна, но и забавна, реалистична и тотално пристрастяваща.

Очаквайте съвсем скоро интервю със Сюзтн Ий

Още за книги:
Кои са били едни от най-значимите и силни жени в историята и какви са историите им
Втора част на поредицата за най-великите жени в историята
Криминалната поредица на розите

Една кленова горичка в Полша е приютила есента

Есента с цялата си меланхолия, пъстри цветове и студени ветрове, е един от любимите ми сезони. Тя ти дава шанс да си починеш след изморяващата горещина и превъзбуденост на лятото. Насърчава те да се сгушиш на топло и спокойно да се отдадеш на меланхолични настроения.

Есента е красива по един достолепен, зрял начин.

Нужна е само една разходка в най-близкия парк, за да се убедите в това и да напълните очите и душата си с разкошни есенни гледки.

Днес попаднах на снимки на полския фотограф Прземислав Крук, който разкрива магическата красота на една кленова пътека в гората Złoty Potok в Полша, и добавих ново желание в списъка си – да видя и аз същата гора на живо.

Крук обяснява, че кленовите дървета бързо губят пожълтелите си листа, затова времето да се насладите на есенния им облик е малко, но безценно.

Ето и няколко от фотографиите му, представящи вълшебната есенна гора:

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него

Съдбата ни дарява желаното тогава, когато сме се научили да живеем без него. Ако това е вярно, значи ще ми се случиш толкова скоро…

Раят е там, където сме двамата, а адът – във всяка песъчинка време, когато те няма.

Винаги всичко започва и свършва с това на кого искаш да кажеш първо добрите новини в живота си. Аз искам да ги споделям единствено на теб.

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за теб. По пътя на тази логика – вероятно и ти мислиш за мен 25 часа в денонощието… Поне така се надявам…

Ти си взрив, който избухва в моето мъничко сърце, в моята мъничка Вселена, всеки път, когато те видя.

Чувствата ми са рани, покрити с лейкопласт. И да ме нараниш жестоко, и да ме извисиш на върха на щастието, просто трябва да дръпнеш рязко лепенката от кожата ми. Да ме заболи от печал или от удоволствие, ти ще решиш.

Знам, че ти е трудно, когато нямаш сили да тръгнеш, нито причина да останеш.

Никога няма да ме намериш там, където си ме оставил някога. От цялото ти безмълвие осъзнах, че това, което не можеш да кажеш, много ти личи.

Сякаш съм създадена да те разбирам, но не и да бъда разбрана от теб…

Убедена съм, че бих могла да преживея всичките ти зими, за да бъдеш моето лято.

Вярно се оказа, че опиташ ли да обикнеш човек, да го почувстваш, да разбереш, че без него не можеш да живееш, той ще те убие…

Аз безмълвно ще продължавам да следвам слънцето в очите на този любим човек, ти, дето все го няма.

И нека ми се сбъдне онова, за което мълча…

Париж – сърцето на света

Статията е написана от Петър Дончев, актьор и писател, специално за Vita Morena. 

Към спомените за Париж ме върна публикацията на Вита Морена „Един още по-красив Париж”. Изплува в съзнанието ми такъв, какъвто го видях през пролетта на 1966 г. Да, преди малко повече от половин век.

А на екипа на Вита Морена завиждам, че не сте ходили в Париж, защото ви предстои първа среща с него, каквато на мене никога вече няма да ми се случи.

С пълно право казвате, че е един от любимите ви градове, но когато го видите, наистина ще се влюбите в него до болка.

Завиждам ви, че ще се разходите по Шанз Елизе от Конкорд и Ронд поан чак до Етоал и величествената Триумфална арка, ще видите Тюйлери и градината Люксембург с двореца, задължително ще надникнете и в Латинския квартал, ще се поразходите покрай Сена, а може да направите и един тур с прелестните увеселителни корабчета.

Няма начин да не се качите на върха на Айфеловата кула, откъдето ще видите „Сърцето на света” като на длан. Знаете ли, в самото начало на седемдесетте години направихме с колежката Каролина Караганева „Непознатата по тротоара” от книгата на Богомил Райнов „Нощни булеварди”. В началото беше замислен като рецитал, но се превърна в малка театрална форма, камерен спектакъл за двама души. Играхме го в продължение на близо две десетилетия на малки и големи сцени в София и провинцията. Та този спектакъл започваше със следния текст, произнасян от мене:

„Париж, погледнат от хълма Монмартър или от върха на Айфеловата кула, представлява една огромна сива пустиня от цинкови покриви, сред която само тук там, като указателни знаци се извисяват няколко сгради – Нотр Дам, кулата Сен Жак, Инвалидите…”

И така нататък.

Обичах този текст и веднага привличах вниманието на публиката, защото самият аз си представях всичко съвсем картинно, тъй като до премиерата, сезон 1971/72 година вече бях имал две срещи с Париж.

Непременно трябва да видите хълма Монмартър и прочутите кафенета, в които все още витае духът на Дали, Пикасо, Ван Гог, Моне… До Монмартър ще стигнете най-лесно от известния Плас Пигал по стълбите, водещи към Сакре Кьор. По тези стълби, от лявата страна, ще минете покрай театъра на Жан Кокто, в който още през 1966 г. гледах „Ужасните родители” от Жан Кокто, с Жан Маре в главната роля. За мене беше много интересно, защото аз вече бях играл тази роля две години по-рано, още като студент.

Вие навярно сте чували за троицата Жан Кокто – Жан Маре – Едит Пиаф. Когато гледах Жан Маре, той вече беше осиротял, защото другите двама бяха починали две-три години преди това, ако не ме лъже паметта, в два последователни дни (Едит Пиаф умира на 10 октомври 1963 г., а Жан Кокто – на следващия ден, същата година – бел. Ред).

Непременно трябва да видите и бляскавия нощен Париж. Започнете от Плас Пигал, където обаче не съветвам дамите да ходят нощем без мъж придружител, защото сами жени веднага биват възприемани като представителки на най-древната професия. От Пигал съвсем бързо се стига до Мулен Руж, който непременно трябва да посетите, както и кабарето Крейзи хорст салон.

Трябва да се повозите и на парижкото метро. Малцина знаят, че за част от трасето му са използвани готовите тунели на Катакомбите, в които гният костите на множество велики личности. Още по-малко хора днес, дори и французи, могат да ви кажат, че плановете и проектите за построяване на метрото са с дата десетилетия преди нашето Априлско въстание, а откриването на първите линии е в края на 19 век. А навярно в забвение е потънал фактът, че първоначално е планирано вагоните да са с гумени колела, релсите – дървени, а тягата да се осъществява с… коне. Но при строежа в края на по-миналия век вече е било възможно задвижването да става с електричество. Гумените колела обаче са останали. Имаше ги при всичките ми ходения в Париж, а доколкото зная някои линии са все още с гумени колела, но в това не съм съвсем сигурен.

Картината няма да бъде пълна, ако не видите Булонския лес и разбира се Лувъра. За него мога да ви разказвам с часове.

За голямо съжаление няма да видите една от големите забележителност на Париж – Халите, разрушиха ги. На тяхно място се опитаха да строят нещо модерно, което обаче, по мое мнение няма нищо общо с Търбуха на Париж, както го нарича Зола.

Халите преди и сега/Снимка: lefigaro.fr

Около Халите, през пролетта на 1966 г. прекарах цяла една нощ. Нощното зареждане със стока беше голяма атракция. Шляех се наоколо, гледах, пих топъл бульон в едно от многобройните бистра, ядох прочутите пържени картофки с дижонска горчица, приготвяни и продавани в колички направо на тротоара.

 

Илюстрация: http://www.parisbestlodge.com

Към сутринта огромният площад беше потънал в мръсотия, празни кашони, хартия и опаковки. За половин час почистиха, измиха и всичко светна. После изчаках да отворят и бях един от първите клиенти. Трудно е да се опише с две думи Царството на храните, което видях.

Подозирам, че вече се питате как така съм ходил в Париж, след като днес битува митът че пътуването на Запад, без човек да е бил ченге или комунист от висок ранг е било невъзможно (към днешна дата г-н Дончев вече е прехвърлил 70-те години – бел. ред). Няма такова нещо. Три пъти ме притискаха да стана член на БКП, но отказвах. Един път ми предложиха да стана сътрудник на ДС, но също отказах. После ме оставиха на мира.

 

Снимал съм се във филми в чужбина, бил съм на театрални гастроли, участвал съм във фестивали. Тъкмо в Световен фестивал на Студентските театри участвах през пролетта на 1966 г. Проведе се в Нанси и продължи близо месец. После, като награда за отличното представяне на нашия театър, ходихме за около седмица в Париж.

На екипа на Вита Морена пожелавам мечтата им да видят Париж – сърцето на света, да се сбъдне скоро.

Прочетете още:
Тихият уют на еротичните фантазии
От Лондон до Ню Йорк – голи, силни и удивително красиви
Нашата жълта София през погледа на една чужденка

И порноактрисите имат душа…

Как ви звучи комбинацията от хобита като пилатес, разходки сред природата, домашни любимци и снимки в порно филми?

Да, странно е, но оказва се, порноактьорите са съвсем нормални хора в живота си извън порноиндустрията и обичат да правят съвсем обичайните простички активности, които всички ние харесваме…

Те се отдават на романтични пътешествия, отделят време на животинчетата, които отглеждат, правят си селфита (без никакви асоциации с порното).

 И да, колкото и да се чудим какви точни са хората, които се снимат в този еротичен жанр, едно е ясно – те са като всички нас. Обичат, наслаждават се на живота, имат душа…

Ето какво имаме предвид:

Джена Хейз (Jenna Haze), звезда в стотици филми за възрастни, често може да бъде засечена да разхожда кучето си Сейбъл.

Сред интересните ѝ занимания попадат и походите сред природата…

Стоя (Stoya) е американска порно актриса с хипстър визия и обича да си почива в компанията на котката си. Профилът ѝ в Instagram е пълен със снимки на гальовното коте.

Тори Блек (Tori Black) обича да си прави селфита в спортната зала. А на снимките никой не би могъл да заподозре, че Тори е звезда от филмите за възрастни.

И освен това е луда по кучето си.

Дани Маунтин (Danny Mountain) и съпругата му Мия Малкова (Mia Malkova) се снимат заедно в порнофилми, но на почивката им на Хаваите двойката изглежда удивително невинна.

Двамата са известни като „златната двойка“ на порноиндустрията, те правят секс пред камера единствено един с друг.

Реми Лакроа (Remy LaCroix) също е сред любителите на кучетата. Снимките ѝ го доказват – кой не харесва прегръдките с любимеца си у дома.

Сега вече със сигурност гледате на актрисите от този жанр по друг начин, нали?

Източник: dailymail.co.uk

Една почти 90-годишна дама ни учи как трябва да живеем, обичаме и да се обличаме

За жалост, не са малко хората, които мислят, че щом минат към така наречената „трета възраст“, значи вече неща като мода, любов, сватби и светски шум не са за тях.

Това обаче изобщо не е така.

Възрастта наистина е само цифра и от самите нас зависи дали ще ѝ позволим да тежи върху живота ни или ще живеем по свой вкус и разбирания.

Може много хора да очакват от теб на 86 години да стоиш притихнала до печката и да чакаш сетния си час, потънала в спомени за отдавна отлетяла младост, забравени любови и да гледаш на живота си като вече приключил.

Също така мнозина може да си мислят, че е скандално на 86 да сключваш брак, облечена в рокля по твой дизайн, вместо да инвестираш спестяванията си във внуците.

Може още много неща да си мисли всеки, но реално изкуството да живееш добре е да умееш да се вслушваш в себе си и желанията си.

Олицетворение на истинския смисъл на живота е Мили Тейлър-Морисън (Millie Taylor-Morrison).

На 86-години тя сключва брак със своя партньор (и набор) Харолд Морисън на прекрасна сватба, като булчинската ѝ рокля е създадена изцяло по нейн дизайн.

Мили решава да се разходи до олтара за втори път след дълги години самота. Тя се жени на 20 и прекарва 41 години омъжена за бащата на децата си.

Преди 25 години обаче той умира и от тогава до наши дни тя се радва на любовта на децата, внуците и приятелите си, но не и на партньор.

Интересното е, че Мили и Харолд се познават от 6 десетилетия. Преди няколко години обаче той се разболява тежко и тъй като също е останал сам, Мили решава да се пренесе в дома му, за да се грижи за него.

В един момент от съвместното им съжителство и грижи двамата решават, че когато той се закрепи, ще се оженят.

И ето, че щастливият момент настъпва и застават под венчилото за радост на семействата и всичките им приятели.

Внучката на Мили решила да сподели публично снимки от сватбата, за да даде нагледем пример на всички как трябва да живееш живота си – както го чувстваш и желаеш, а не както традициите и шаблоите ти налагат.

Защото театърът има свободно измерение и независима сцена

ACT Фестивал за свободен театър обяви десетте български представления, които ще се включат в програмата на тазгодишното издание, като селекция на най-добрите продукции от независимата сцена за изминалия сезон. Фестивалът, който ще се проведе под мотото „Бал с каски“, има за цел да представи разнообразни жанрове и многобройни артисти.

Фестивалът ще се разпростре из софийските театрални сцени от 11 до 17 ноември. Всички спектакли в основната програма са създадени от най-обещаващите и ярки независими организации и артисти, отличаващи се с иновативни и авторски подходи към сценичното изкуство, танца и пърформанса. Обединява ги търсенето и изследването на нови теми, артистични практики и взаимоотношения със зрителя и творбата.

Артистичната програма стартира на 11 ноември в Derida Dance Center с танцов пърформанс по идея и в изпълнение на Силке Грабингер. „For A…“ е пътуване през автобиографичните ѝ преживявания като артист. Силке Грабингер завършва специалност графика и дизайн и нейни мултимедийни арт творби са излагани в САЩ, Канада и Европа, отличени с редица награди. През 2007 тя започва да се занимава с брейк денс. Следват проекти с танцовото училище за улични изкуства Pottporus и международни турнета. През 2006 и 2007 тя играе в продукцията на „Цирк дьо Солей“ и The Beatles Show „LOVE“ в Лас Вегас. По-късно същата вечер, програмата на Фестивала продължава със спектакъла „Добре дошли в България“ в ДНК. Новият проект на „36 маймуни” изследва границата между патриотизма и национализма, предела на здравословната толерантност и съчувствие, лицето и гърба на българската идентичност днес.

На 12 ноември програмата на ACT продължава в Център за култура и дебат „Червената къща“ с The Space In Between – изцяло авторски танцов проект, реализиран и менажиран от хореографа Искра Иванова и културолога Светлозара Христова. Той изследва темата за комуникацията между хората в контекста на съвременната консумативна епоха. На 13 ноември в ДНК, зрителите ще могат да наблюдават едно нестандартно за нашата сцена представление – движенчески пърформънс „Голем“ по идея на Анна Данкова. Проектът аскетично избира простото рутинно действие на дъвченето на дъвка за единствено средство за своето театрално изследване.

„Дисонанс за двама артисти“ е драма с елементи на танцов и обектов театър, който ще бъде представен на 13 ноември от 20 ч в „Червената къща“. Това е дебютният спектакъл на „Паник Бутон Театър” – нова театрална компания, създадена от българския режисьор Василена Радева и установения в България американски актьор Нейтън Купър.

На 14 ноември фондация „Асоциация Информбюро“, сдружение „Виа понтика“ и SubHuman Theatre представят спектакъла „Rotor” по идея на сценографа Венелин Шурелов. Перформативна Автоматична Система (ПАС) е с вход свободен, а на следващия ден в Ателие „VIA NEGATIVA” на ул. Искър 62, Фондация Керигма ще представи спектакъла „Лицата човешки“. Той е композиран като разпит в Държавна сигурност и представлява както демонстрация на психодраматичен модел, така и екзистираща „гранична ситуация” на борба.

„Сън в съня – концерт – лабиринт за спящ оркестър“ е интерактивен сетивен спектакъл-концерт, който посетителите на Фестивала ще могат да гледат на 15 ноември във Vertigo Tower на бул. „България“ 109.

Спектакълът се осъществява при срещата на live trance музика с метода на театъра на сетивата. Следващият пърформънс е на 15 ноември от 20 ч. във Френския институт и дава възможност на зрителите да проследят пътя до създаването на обща композиция, като преминат през разнообразни комбинации от опити на живо. „Моментни композиции“ изследва изграждането на принципи в процеса на колаборация между изкуствата, така че те да са равнопоставени, допълващи се, реагиращи в момента. Спектакълът на “По действителен случай” също е с вход свободен.

 

На 16 ноември от 20 ч в ДНК в програмата на Фестивала е включен „Неон бурлеск пърформанс“ – танцов пърформанс на Гараж – колективна платформа за независими артисти. “Неон” е проект, под шапката на който се генерират няколко различни продукта – лекция-пърформанс, танцови тренинги с различни социални групи и бурлеск спектакъл. Българската програма на фестивала завършва на 17 ноември в Театрална работилница „Сфумато“ с „Bio.Ego.Organic“ – експериментален проект върху документални текстове, авторски видеа и няколко разказа на Етгар Керет – изследване, в центъра на което стои съвременният човек.

Българската селекция на фестивала е с цена на билети 10 лв./8лв., като в програмата са включени и два пърформанса с вход свободен.

 

Освен представления, седемте фестивални дни ще включват още форуми, работилници, срещи за международни артисти и професионални събития, представящи проекти и конкретна визия за близкото бъдеще на независимата сцена у нас. В изданието ще вземат участие международни гости от Германия, Франция, Полша, Любляна, САЩ, Македония и други държави, развиващи свободната изпълнителска сцена.

Подробна програма на шестото издание на ACT Фестивал можете да видите на www.actfest.org.

 

Как се отглеждат истински джентълмени

Никол Паулън (Nikkole Paulun) е американка, на 22 години и майка на две деца. Става известна с участието си в риалити шоуто на MTV „16 and pregnant“ (от англ. – “Бременни на 16”).

Никол обаче е една от много малкото, да не кажа единствената, от участниците в ТВ-формата, която използва известността си за смислени дела и отправяне на правилните послания.

Последното такова е публикуван колаж от снимки, на който се вижда как 6-годишният ѝ син върши различни домашни дейности – зарежда миялната, работи с пералнята, приготвя си храна и т.н. В текста към снимката Никол подчертвата, че иска по този начин да покаже на сина си, че разделения на „мъжка“ и „женска“ работа не съществуват. Тя също така подчертава, че за нея е важно и двете ѝ деца да растат като способни хора, които могат да поемат отговорност и да се грижат за себе си.

Разбира се, в коментарите под снимката много хора обвиняват Никол, че превръщала децата си в свои „роби“ и ги използвала просто, за да ѝ слугуват у дома.

Много повече обаче са тези, които одобряват възпитателните методи на майката и споделят, че самите те се опитват да изградят подони навици в децата си. Не са малко и жените, които споделят снимки на мъжете си, участващи наравно с тях в домакинската работа, и споделят, че са искрено благодарни на майки като Никол, които са научили навреме синовете си да помагат в къщната работа.

Паулън не за първи път бива критикувана за въпитателните си методи. Преди време беше споделила снимка как синът ѝ плаща сметката с пояснение:

„Правейки това, искам да му покажа как трябва да се отнася с една дама и как да я изведе на среща. Как да покаже, че уважава жената, която обича (в случая мама). Оставихме мобилните устройства настрана, с изключение на телефона и то само за да направим тази снимка. Седнахме и си говорихме за това как ни е минал денят, за хобита и интереси. Уча го на правилните маниери, които трябва да има на масата, както и че е грубо да стои с телефона пред себе си, докато се храни с мама или с друг човек. Опитва се и да смята колко са 15% от стойността на сметката, за да остави бакшиш. Той е още малък, но иска да се научи.“

Никол винаги отправя послание в публичните си постове към родителите, че никога не е късно да научат децата си на правилни обноски и уважение към околните. Самата тя е била жертва на домашно насилие от страна на бащата на второто ѝ дете, който е бил алкохолик без желание за промяна.

Към момента Никол е самотна майка на две деца, но споделя, че е щастлива и иска да направи всичко по-силите си, за да отгледа децата си като качествени и достойни хора. Също така младата майка в редица свои публични изказвания акцентира върху това, че няма нищо романтично или геройско в това да станеш майка на 16. Тя споделя, че риалити шоуто на MTV, в което сама е участвала, дава излючително подвждаща представа на подрастващите какво реално предствавлява да станеш родител, когато ти самият си още дете.

Ние от Вита Морена все още нямаме деца, но одобряваме родителските подходи на Никол и смятаме, че повече майки и бащи трябва да се замислят какви деца отглеждат и дали не прекаляват с лигавенето на отрочетата си.