Сега ще ви кажа най-голямото клише – обичам да пътувам!
Това е една от любимите реплики на 95% от човечеството, както и че обичат да четат книги, да слушат музика и да гледат филми. Сякаш някой би казал „много обичам да ми е скучно и хобито ми е да си бъркам в носа“. (Останалите 5% ще ви уверят, че толкова много работят, че нямат време за нищо).
Но е факт, че в последните нямам идея колко години от всякъде ни залива информация за невероятни места, които да искаме да посетим, както и всевъзможни оферти как да го направим по-лесно и бързо. И докато нашите родители едно време са прекарвали една седмица на море и една на планина, а през останалата отпуска са правили ремонти или са варили лютеница на село (софиянци да не подскачат като ощипани), то сега ние – техните деца, можем спокойно да пъплим по широкия свят.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Всеки от нас има средно по 3 и ½ приятели във фейсбук, които смятат за свой дълг редовно да качват снимки от изглеждащи невероятно места с коментар, че се чувстват благословени или че „студено мохито на вилата при баба – безценно!“.
А ти стоиш от другата страна на монитора и завиждаш, въпреки че натискаш Like или пък с пренебрежение скролваш надолу по таймлайна, докато се чудиш как точно и ти да покажеш, че животът ти също е страхотен.
Има и трети вариант, който аз, без да звуча нескромно, олицетворявам изцяло – да изпаднеш в тиха паника, че си губиш времето в мързел и стоене на едно място, докато невероятните дестинации те очакват с поне -20% от цената. Разбира се, действия, породени от паника, почти никога не са логични, правилни или най-малкото умни.
Втурвам се да нагласям възможни полети, да се дивя колко евтино ще излезе и да си повтарям, че “пари се изкарват”, въпреки че виждам жалкото положение с финансите ми. И ако паричният шок някак го игнорирам, то вторият идва от приятелите (и партньора). Те някак си успяват да мислят по-трезво от мен и да не се водят чак толкова от първосигналния порив да захвърлиш всичко и да поемеш по бохемски пътеки, защото мъдро преценяват, че не желаят за 5 дена щастие да мизерстват един месец.
Processed with VSCOcam with m6 preset
Или казано иначе – хазяйнът няма да ти се зарадва, като вместо да му дадеш наем, му кажеш, че “спомените са най-ценни!”
А и не само това. Понякога някой просто ми напомня, че точно миналия месец съм пътувала нанякъде и изобщо не мога да се оплача от застой на едно място и не трябва да се шашкам, ако сега ми се налага да се ограничавам.
В следващия момент се замислям и до колко се влияя наистина от желанието, че искам и мога да пътувам и доколко от това, че щом е изгодно, значи трябва да се възползвам. Улавям се, че надничам повече от необходимото в чуждата паничка, където всичко изглежда по-хубаво, отколкото да се съсредоточавам върху моя живот и моите нужди.
Най-тънката граница се намира между Искам и Трябва, а в последните години сякаш отвсякъде те залива информация как трябва да използваш всеки ден и всеки миг, за да се наслаждаваш на живота, а снимките на фантастични места те заливат отвсякъде и ти в един момент започваш да се чувстваш като най-нелепия човек, който за 4-те почивни дни, които идват, не е планирал никакво пътешествие.
Съветът, който сама на себе си давам, е да се старая да се съобразявам основно със себе си, собствените си желания и нужди, дори и това да означава през целия уикенд да не мръдна от дивана вкъщи. А за пътуванията – нищо не трябва да става на сила.
Пътешествията, както и всичко друго в живота, имат своето правилно време, което трябва да изчакаме.
Мечтите ни трябва да са наша цел, а не самоцел и да ги преследваме без стрес и излишни драматизации, когато ни се изплъзнат.
Накрая всичко ще е наред, а ако не е, значи още не е краят 🙂
Vita Morena 