Казваше ми, че трябва да имам търпение. Да го прегръщам, да го целувам, да го докосвам, но само наум.
Да се престоря, че е обикновено привличане, а не взрив.
Ала в това разминаване има повече любов отколкото във всички срещи на света.
Просто приятели. Приятели с екстри. Непознати. Все тая… Не желаех да ме прегръща, ако можеше да спре…
Как да бъдеш непознат на човек, видял душата ти?
Ами ако никога не го забравя?
Но аз ще му говоря отново. Ще усеща всяка моя дума. Не само ще я чува, ще я повтаря, каквато искам да я чуя. Говори ми се с него, от онези разговори, сякаш чувства.
От цялото му безмълвие разбрах, че това, което не можеше да каже, много му личи…
А ние винаги сме били нещо повече от просто приятели. Единствената ни грешка беше, че никога досега не преминахме тази граница.
Хората честичко оставят по нещо от себе си в чуждо съзнание. Навярно и аз оставих нещо там… Защото аз имам синини по сърцето си от ударите на негово.
Държеше ме в ръцете си, бях слаба и беззащитна, а в същия момент бях цялата му сила.
Не твърдя, че човек може да живее без любов. Може. И това е най-жестокото!
Дали го разбра? Когато най-силно мълча, най-много се нуждая да бъда обичана.
Коя ли любов е по-голяма? Тази, която разказвайки, не слиза от устата, или тази, която премълчавайки, пробива сърцето…
Познавам двама слепци. Единият е той, защото не вижда мен, а другият съм аз, защото не виждам друг освен него.
Отново ще го попитам. Непознати?
Не позна ти.
Сякаш е необходимо много, за да е щастлив човек. Всъщност, да, много е – цял един друг човек.
И все пак, ако някога, някъде, се срещнем, запознай се пак с мен. Земята е кръгла, все някъде ще се намерим.
А ако няма да се бавиш много, ще те чакам цял живот!
*Текстът е писан „в компанията“ на песента Blue Spanish Sky на Крис Айзък
Vita Morena 